Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:
Есе:
Преводи:
Имена:
Къси разкази:
Памет:
Интервю:
Подиум:
Фотооко:
Солен смях:
Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Интервю
Не ме е напускало чувството, че съм дъщеря на Гео Милев.
The sense of being daughter of Geo Milev never left me and I try to be worthy for him. 
 
    Леда Милева пред “Простори”
    Интервю на ДОНКА ХРИСТОВА
    Леда Милева - поетеса и преводачка - е родена на 5 февруари 1920 г. в София. Дъщеря е на големия български интелектуалец Гео Милев. Заемала е високи постове - била е директор на Българската телевизия, постоянен представител на България в ЮНЕСКО - Париж, председател на българския ПЕН клуб, председател на Съюза на преводачите в България, главен редактор на списание “Панорама”, народен представител в 3 парламента. Автор е на повече от 30 книги със стихотворения, поеми, пиеси за деца. Нейни творби са превеждани и издавани в много европейски страни. Самата тя превежда стихове и проза от английски, руски и френски автори. Името й е записано в почетния списък “Ханс Кристиян Андерсен” на Международния съвет по детската книга.
 
    Писателката Леда Милева в Художествената галерия
    - Г-жо Милева, била сте едва 5-годишна, когато Гео Милев изчезва завинаги от живота на Вашето семейство. Спомняте ли си какво се случи на 15 май 1925 г.?
    - Да, спомням си датата 15 май 1925 г. - деня, когато баща ми изчезна. Сравнително рано сутринта ние, децата от голямата къща на ул. “Мария-Луиза”, вече играехме в коридора. Спомням си човека, който дойде да пита къде живее Гео Милев и аз услужливо му казах: “Тука, той е моят баща.” Отворих вратата и видях татко, който тъкмо ставаше от леглото. Помня как го изпратихме и после започна дългото чакане. Най-добре помня чакането, защото то беше така продължително. Ние растяхме и започвахме да осъзнаваме нещата. Макар че като дете аз никога не осъзнах напълно, че той няма да се върне. По-късно живеехме в различни квартири, винаги на най-горния етаж, защото там наемът беше по-евтин. Спомням си, че когато се връщах от училище и се качвах по стълбите, винаги, когато чуех стъпки, си мислех, че може би баща ми се връща. Спирах се, обръщах се, но, разбира се, него го нямаше. Така съм озаглавила и един от спомените си “Стъпки по стълбите”. Много дълго време тази мисъл владееше моето детско съзнание и свитото детско сърчице, докато разберем, че той никога няма да се върне. Както знаете, истината се разбра едва през 1954 г.
    - В живота Ви името Гео Милев тежест ли беше или врати отваряше?
    - Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев - за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините. Знаете, че през различни периоди (не само по фашистко време, а и след това - през тоталитаризма) се гледаше с догматичен поглед поне на половината от творчеството на поета. То се отричаше, не се печаташе. Едва сега нещата се разчистват в голяма степен. Преоткриването на Гео Милев ще продължи много дълго. Затова смятам за своя основна мисия съдействието си за съхранение паметта на Гео Милев и за правилното разбиране на тази изключителна личност в нашата поезия и култура.
    - Неговата личност остава ли в някое отношение загадка за Вас?
    - Гео Милев е сложна, богата личност. Макар да загива доста млад, е оставил значително количество материали. Интересни са писмата между него и баща му. Докато учи в Лайпциг, а после е в Берлин на лечение, той е в постоянна връзка с баща си. Това не е обикновена кореспонденция между баща и син, които обсъждат битови неща. Напротив, Гео Милев споделя с баща си всичко, което го вълнува главно в областта на културата, литературата. Още от тогава е неговото желание да принесе каквото може от Европа в България. И понеже няма друг начин да го прави, настоява пред баща си - скромния книжар от Стара Загора - да започне да издава книги. Казва: аз ще ти пращам готови ръкописи, ти само трябва да ги печаташ. Така по негово настояване баща му създава издателство “Везни”.
    - Интересно е, че дядо Ви се е съгласил да поеме този голям риск.
    - Наистина това е било голям риск за дядо ми. Този човек - природно интелигентен и истински възрожденец - безкрайно е обичал и уважавал сина си. Но заедно с това си е правел сметка, че подобни текстове не могат да имат търговски успех. Мъчел се е да убеди сина си да отложат издаването на такива заглавия или да издават и други работи, които ще са по-лесно достъпни за широката публика. Но баща ми е бил непреклонен. Казвал е: “Трябва да ми вярваш, защото никой не познава съвременните течения в модерното изкуство така, както аз ги познавам. Длъжен съм да запозная с него и моите сънародници.” И той, милият, издава книгите. Една част от тях се продават и се посрещат възторжено от младите хора, от интелигенцията. Но за голямата, широката публика те са съвсем недостъпни. В складовете остават много екземпляри. И досега пазим някои от тях. Баща ми е смятал, че за да се пропагандират книгите, трябва да се създаде списание, в което да се пише за тях и за техните автори. Така се създава списание “Везни”, което е вече много важен етап от развитието на баща ми и неговата дейност. И на българската култура, разбира се. Радвам се, че преди няколко години беше издадено фототипно издание на “Везни”, което направи изключително впечатление. То може да е придобивка за всяка библиотека за много години напред, когато към този период ще се връщат нови и нови поколения, нови изследователи.
    - А Вашият талант на детска поетеса откъде идва?
    - Струва ми се, че той е от семейството на баща ми. Баба ми и дядо ми са били учители. Спомням си, че всяко лято, пък и през другите ваканции, ходехме в Стара Загора със сестра ми. Влиянието на дядо беше много силно не само върху децата, но и върху внуците. Беше темпераментен човек и говореше много разпалено за необходимостта от култура, от просвещение. Насочил е 3 от 4-те си дъщери към новото за епохата предучилищно възпитание. Така моите лели са едни от първите детски учителки в България. Едната - Пенка Касабова, бъдещата директорка на Института за детски учителки, посвещава целия си живот на предучилищното възпитание. Нейният пример за мен беше нещо почитно. Още от малка разбрах, че възпитанието на децата и особено на малките деца е много важно. Тя, изявена педагожка, виждаше, че имам склонност да пиша стихчета и ми възлагаше конкретни задачи за педагогическото списание, което издаваше. “Първи стъпки” бе за родители, за учители, имаше и детски отдел. Тя ми поръчваше да пиша нещо като комикси. Беше измислила двама малки герои Мирчо и Немирчо. Мирчо беше добрият, Немирчо - лошият. Художникът Стоян Сотиров рисуваше картинките, а аз трябваше да пиша в стихове текстовете под тях. Сега си мисля, че може би това е първият български комикс.
    - Кога написахте първите си стихотворения?
Снимка Милена Михова. Трети национален фотографски салон Варна 2005
    - Първите си стихотворения написах на 9-годишна възраст. И майка ми, и леля ми оценяваха моите детски поетични опити и ме поощряваха. Явно, макар че са били прости, стиховете са говорели, че имам отношение към поезията, че чувствам ритъма и езика. След това престанах да пиша. Разбрах, че за да можеш да пишеш добре, първо трябва да четеш много. Но бях запазила тази способност и когато леля ми предложи да пиша за списанието, не ми беше трудно. Доста неща се раждаха по нейна идея. Тя например ми казваше, че децата нямат подходяща песничка по определен повод, че ако има текст, някой ще напише музиката. И така неусетно ме въвлече в писането. След като завърших Американския колеж, започнах да следвам право. Явно, не съм имала ясна представа какво точно представлява правото. Скоро разбрах, че не ми подхожда, че материята е суха за мен. Записах се в института на леля ми. Известно време карах едновременно двете неща, но после се отказах от правото. Работата под нейно ръководство бе творческа и много интересна. Освен педагози и психолози тя беше привлякла като сътрудници известни личности. Боян Дановски говореше на студентките за драматизацията в детския театър, срещахме се с Георги Караславов, с Любомир Пипков... Тези светила в българската култура работеха с студентите, а ние сами правехме представления. Помня, че написах една пиеска за Дядо Коледа, която нашият випуск изпълни с много голям успех. Тази творческа работа ми доставяше удоволствие и ме насочи естествено към детската литература. Постепенно, без да усетя, тя се превърна в нещо като моя професия.
    - Няма българче, което да не е сричало “Зайченцето бяло”. Това стихотворение ли Ви направи известна?
    - Очевидно да. Много пъти съм разказвала, че то е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.
    - А как събрахте първата книга?
    - Веднага след войната отново с помощта на леля ми попаднах в радиото. Тогава директор беше Орлин Василев - човек с мащабно мислене, който беше привлякъл най-добрите за времето български автори. Между тях бяха Валери Петров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Александър Геров, Емил Манов - съзвездие, каквото никъде и никога не е имало. Той беше пуснал дума, че за детските предавания трябва да се намери подходящ човек. Имаше много големи изисквания, защото чувстваше колко важно е да има интересни детски предавания. Беше викал различни хора, включително и леля ми да се съветва кого да вземе. Тя дойде при мен, каза ми, че се търси човек за радиото и това е работа точно за мен. Отговорих й: как за мен, когато аз нямам понятие от радио. Не, не, не, ми отговори. Ще разбереш спецификата, ти имаш качествата. Реших да опитам. Работата бързо ме увлече и аз успях да привлека много творчески кадри. Един от тях беше Петър Ступел. Така се срещнахме, а “Зайченцето бяло” стана на песен. С него ни свързва дълго сътрудничество. После, когато бях в телевизията, той беше главен редактор на музикалната редакция. Там събрах много творчески кадри - и поети, и писатели, и режисьори като Гриша Островски, Цветан Ангелов. 7 години останах на работа в радиото, където непрестанно трябваше да се храни тази ненаситна ламя - микрофонът. Материалите, с които разполагахме, не достигаха. Ние, които работехме там, сами пишехме пиески, стихотворения, приказки - всичко, което беше нужно. И то се излъчваше веднага. Тъй като нямаше телевизия, радиото по това време беше голяма сила, всички го слушаха. Това ни даваше импулс за още по-активна дейност. През тези 7 години аз написах много неща. С голяма самокритичност от тях избрах двайсетина малки стихотворения и ги занесох в Партийното издателство. Тогава те не издаваха детска литература, но там работеше Гьончо Белев, който се е познавал добре с баща ми. Занесох стиховете и той ги прие. Така излезе моята първа малка книжка, която бе илюстрирана от Борис Ангелушев. Е, като излезе първата, не е толкова трудно да се събере и втора, и трета.
    - Днес се говори много, че малките читатели сменят книжките с картинки с компютърните игри, че любимите класически герои като Снежанка, Червената шапчица, Пипи Дългото чорапче отстъпват мястото си в сърцата на децата на Хари Потър и Батман. Има ли нещо тревожно в това според Вас?
    - Няма нищо тревожно, ако всичко се развива нормално в книгоиздаването, в телевизионните програми. Лошото е, когато те се комерсиализират. А днес се комерсиализират и детската литература, и детските филми. Между многото неща, които се разрушиха в началото на прехода, са книгоиздаването и книгоразпространението. Сега има много издателства, но няма ред в книгоиздаването. Няма стремеж да се издават български книги, а разпространението е неуредено. Излизат книги и хората питат – къде мога да ги намеря. Това е, което пречи. А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството... И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература.


      The sense of being daughter of Geo Milev never left me and I try to be worthy for him: Leda Mileva speaks to Donka Hristova.
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма