Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Преводи:

Къси разкази:

Палитра:

Памет:

Око:

Наследство:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Преводи
Стихове от Светлана Кекова и Константин Ваншенкин
Poems by Svetlana Kekova and Constantine Vanshenkin 
 
Светлана Кекова. Родена на остров Сахалин, живее в гр. Саратов, по образование е филолог. Автор е на четири стихосбирки, лауреат е на награда, носеща името на писателя Аполон Григориев.
Светлана Кекова
***
На пеперудите раздай ти имена
такива, че цветът им да се отгадава.
На зимните пчели дай мед и топлина,
а на децата дай тамян, дай злато, слава.
В дома ми влез – ще пална аз свещта
и в тъмното лице ще скрия в длани.
Кажи ми „Замълчи” – ще млъкна аз в нощта.
Кажи ми „Заплачи” – ще плача изтерзана.
Душата ми се къпе в светлина – тъй дъжд
целува кораба, и птича песен литва.
Кажи ми ти „Обичам те” – и отведнъж
аз теб ще разбера като молитва.
О, как духът обича напуснатата плът,
как вечността обича пропусната минута,
как Господ ни обича един-единствен път –
нас, грешните, нас, голите и плачещи нечуто.
***
Да кацна над вълните – сух листец,
от бурен да си изплета венец,
от чело да отметна кичур бял,
от свирчица овчарска – звук запял,
да чезна като облак в небосвод,
да пея лек да е сегашният живот –
и Господ ще протегне ръцете си добри,
грехът ми в огън мой тогаз ще изгори,
от теб простена аз, нещастната жена...
Бленуване е туй, и страх мой, и вина.
***
Готова е постелята ни, брачната,
далеч зад облачния строй
лети самотната, невзрачната,
мушица мъничка, прозрачна тя
над потъмнелия порой.
И теб, виновника, случайния,
за смърт и обич, за това
през пламъка на отчаяния
ще видя, ще те позова
на вечен пир в чертога, царския,
с мушици разлетени пак...
В Тамбов ли, в Ртишчев би, в Аткарск ли е,
на пясъчния речен бряг
в ответ на думите, неверните,
тъй както шум иззад стена,
венчава с аромата атмосферния
бедата ти със моята вина.
Тъй летен ден дъга венчава го
с небе прозрачно и мълчи,
тъй ангел някъде над Ладога
с прашинка мъничка в очи
минава като сянката нечакана
и ясно ни е за какво
стои си над река разплакана
обляното в сълзи дърво.

Константин Ваншенкин. Роден през 1925 г. Руски поет от военното поколение, автор на многобройни лирични книги. Поезията му осмисля приемствеността на поколенията и човешкия дълг към своето време.
 
Константин Ваншенкин
***
Свири оркестър печален.
Черния лъскав капак
вдигна жена над рояла.
И януари е пак.
Капки звънтящи се молят.
Снежен се вихри въртоп.
Но подир всичко защо ли
млъква внезапен синкоп?
В снежната зима безлюдна,
в зимната глуха тъма
нотите тъй й е трудно
тя да прелиства сама.
СЛЕД СВИЖДАНЕТО
И пак, щото така е редно,
през шпионката тя
поглежда, и пак за последно,
зад смълчана врата.
После бързо отваря
и от него тя там
се откъсва, не разговаря,
с болка пак и без срам.
Сетне все без почивка
във домашна среда
заличава с усмивка
коварна следа.
***
Тя тихо живяла би вечно.
Понявга дочуваше глас –
потребност от тайна сърдечна,
от неизпитвана страст.
Тя скришно си беше мечтала –
ти сам наречи си го зов.
Тя искрено беше желала
такава потайна любов.
ПЛАЖ
Едни лежат си по корем –
смирени са като в каторга.
А други голи са съвсем,
тъй откровено, като в морга.
Какъв урок е туй не знам.
Не ми го преподавате вий гласно.
...Синее се морето там,
небето горе пък е ясно.
От руски Тихомир Йорданов


      Poems by Svetlana Kekova and Constantine Vanshenkin
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма