| Съдържание |
| Резонанс: |
| Фрагменти: |
| Литературная учеба гостува на Простори: |
| Роман-лабиринт: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
| Статии | |
| Роман-лабиринт | |
В социалния катаклизъм няма победители
In the social cataclysm there are no winners |
|
 Донка Христова- Г-н Калоянов, последният Ви роман “Девети” бе оценен като явление в българската литература през последните години. Защо се връщате на това историческо събитие 60 години по-късно?
- Аз работих 3 години върху романа - с много воля, с много желание да пиша, само когато ми се пише и само когато знаех, че съм начисто с онова, което става в романа. Бързах с книгата, исках да сваля от себе си тежката отговорност, която бях поел. Септември 1923, септември 1944 са теми, които не са оценени еднозначно в българското съзнание. Те не са още в историята, където събитията заемат отредените им места, където едни са потърпевшите, а други - победителите. Темата “Девети” все още е горещ картоф в нашето съзнание. По оценките на литературната критика аз се досетих в каква обществена рана съм бръкнал. В “Литературен вестник” се появи статия, която разглеждаше романа “Девети” като опит да се унищожи митът, за да стане по-понятен, по-малко да боли и да престане да е толкова страшно това време. В друга рецензия бе казано, че съм обслужил някогашната комунистическо-земеделско-звенарска клика, завзела властта и унищожила много хора. Отзивите показват, че романът не се възприема като литературна творба, а като защита на кауза. Но аз знаех, че е крайно време към девети да се пристъпва по друг начин. Трябва да се разбере, че в битката за власт през септември 1944-та са участвали мъже, които не са били едните изверги, а другите ангели с крилца. И ако не беше дошъл десети (10 ноември 1989 г. - б.а.), аз нямаше да разбера логиката на Девети.
- Трудно ли беше да се намери обективният тон за това спорно време?
- Старал съм се, но конфликтите са социални, тоест врагът не е вън от нас. Това е каиновска тема. Такива теми обикновено убиват авторите си. Съдбата на Гео Милев, авторът на “Септември”, е показателна. Както и разприте около Димитър Димов за “Тютюн” - как го накарали да допише романа... Никой не го е карал, той сам го е пожелал. А според едно правило от два варианта на една творба се публикува този, която избере авторът. Димитър Димов има изричното завещание, че вторият вариант на романа е представящият го. Години по-късно, с въвеждането в публичното пространство на първата версия на “Тютюн”, той отново е разпънат на кръст. Та знаейки, че пипам деликатна тема, аз много съм внимавал. Писал съм с цялата отговорност, която имам на 62 г. - достатъчно висока възраст, от която може да се погледне на ставащото. За тези години съм трупал умения, разбрал съм, че много смърт в една книга не е добре, че към смърт трябва да се прибягва само в краен случай.
- Но в “Девети” има много смърт...
- Да, но не съм съгласен с литературните си съдници, които казват, че романът е много тъжен. Нека да си припомним онова време, когато други държави и народи имаха милиони убити. В този световен конфликт ние може би се отървахме с най-малко възможни загуби. Защото политическият елит и от двете страни все пак е имал съзнание за братоубийството. Жертвите преди 9 септември са доста преувеличени. Не съответства на реалното и броят на избитите от Народния съд. И най-скептичните ценители на този Народен съд, и отрицателите му са наясно, че числата са силно преувеличени. От тази гледна точка романът “Девети” дори е оптимистичен. Той показва отблизо страха от историята, разлага го на съставните му части и ужасът от промяната престава да бъде неразбираем.
- Герои в романа са конкретни хора с истинските им имена. Означава ли това, че сте извършил сериозна изследователска работа?
- Има един похват, употребен от Едуард Доктороу в неговия роман “Рагтайм”. Той разказва една случка с Юнг и Фройд. Когато бил в Америка и цял ден търсил къде да се изпикае, Фройд не намерил писоар и в кораба на път за Европа, произнесъл следните знаменателни думи: “Знаех си аз, че Америка е голямата грешка на Европа.” Вярно, че фройдизмът опира до писоарите, вярно е, че Фройд е ходил в САЩ заедно с Юнг, но не е вярно, че е казал точно това.
Това е хватката - когато използваш реална личност, да й приписваш неща, които би очаквал да чуеш от нея. Но никога не разголвам реално съществуващи хора - наши големи писатели, военни, партизански командири... Никъде не съм бил интимен с Константин Константинов или с Николай Райнов (те и двамата са пребивавали в Провадия). Реалният образ ми трябва повече като жива фигура, на която заменям името. Така например главният партизански командир в романа се казва Стефан Карагяуров, но истинското му име е Иван Карагяуров. Но аз не описвам него, макар да има известни съвпадения. Вярна е смъртната присъда, която е произнесена, верни са данните за гърнето, което намират и заради което го осъждат на смърт, а след това осъждат на смърт и убиват двамата му ятаци. Заради това гърне след девети убиват и полицая, който го е прибрал. То се оказва нещо зловещо, заради което умират четирима души. А това, че Провадия има сол, че солта е в сълзите и в кръвта, се превръща в значима метафора за белязаните от повратите и превратите места в националната ни история.
 - Доколко са реални женските образи в романа?
- Това е въпросът, който ме радва, защото знам, че открай време писателският изпит в българската литература е по женски образ. Помним Рада от “Под игото”, помним Султана на Талев, помним Ирина от “Тютюн”... Който иска да бъде признат за добър майстор в епическото, трябва да създаде добър женски образ. В “Девети” имам три женски образа, които обичам.
- Тях обаче ги разголвате повече.
- Те не са носители на исторически факти. Илинда Обретенова само ползва биографията на Люба Обретенова, но не е тя. Вярно, че е дадена като сестра на Светослав и Александър Обретенови, но то е, защото те са преки потомци на Димитър Злочести. Повече си харесвам Веска Илиева, която съществува в документите, но в романа е съвсем друга. Особено ми харесва Мира Мойнова, за която е вярно, че е свързана с пребиваването на Багрянов в Евксиноград през есента на 1944 г. Около това събитие има доста тайни, но няма замесен резидент на английското разузнаване, макар че то е шетало по тези места. По тая причина има и запитване до съветското командване защо установяват съветска власт. Тайна остава и ролята на партизанския отряд “Буря”, който се появява на 9 септември и изчезва на 14 - 15-и. Разстрелян ли е този партизански отряд, каква е провокацията му? От мемоарите на партийни деятели от Провадийския край става ясно, че тази партизанска формация установява съветска власт (не българска комунистическа, не отечественофронтовска, а съветска!). Дали това е опит да се дискредитира Червената армия, или нещо друго?
- Отрази ли се на книгата фактът, че е писана в Украйна, далеч от България?
- Вероятно. Може би защото бях отдалечен от близки, от аромата на отечеството, с толкова любов съм описвал неща, които там са ми липсвали. Имаше хора - мои приятели, които четяха текста и ми казваха мнението си. Важното беше да не се накланям нито наляво, нито надясно. Като при сърфа трябваше да държа гребена на вълната - хем да има интерес у читателя, хем да не накланям везните. Не исках да бъда човек, който да доказва умението си да пише за сметка на реално живели хора, на реални събития. Аз не затова пиша - да употребявам чужди истории за свои точки.
- А защо пишете?
- Защото не мога да не кажа онова, което съм усещал за девети толкова време. Аз знам всичките думи за девети, казвани откак съм тръгнал на училище - за двойния освободител, за наши братя и сестри, слезли от Балкана, за “те умряха, за да живеем ние”... Тези лозунги постепенно избледняха, станаха други, промени се отношението към тях. На корицата на книгата има едно мое послание - че историята на Девети е писана с кръв, но е прочетена само веднъж и без прошката на онези, които мълком плакаха от другата страна на гробовете цели 60 години. Искам да кажа, че няма само една гледна точка. Победителите, които имат евтина победа над изверги, не струват нищо. Когато превърнеш своите противници в предварително дамгосани, то тогава срещу какво си се опълчил! То е като в криминалните филми, където полицаите никога не умират, а накрая всичко завършва с откриването на бандитите.
- Пък и дали в подобни ситуации всички не са победени?
- Разбира се, че в такова събитие, каквото е социалният катаклизъм, няма победители. Защото става за сметка на майката родина. Аз съм виждал знаменития пергамски олтар в Берлин, който изобразява битката между гигантите и 12-те олимпийски божества. Боговете побеждават и убиват гигантите. А над един от олимпийските богове, надвесил се да отреже главата на гигант, Гея е подала глава и е тъжна, защото и олимпийците са нейни, и гигантите са нейни. Но от Омирово време не съм виждал някой да плаче еднакво и за своите, и за чуждите. Само Омир си е позволил да проронва сълзи за ахейците и за троянците.
- Но Вие все пак се опитвате да го правите, а не да раздавате присъди.
- Има различни начини да се направи един роман. Идеална е композицията на “Иван Кондарев” - на върха стои Кондарев и самият факт, че той е на върха на пирамидата, подредена прозрачно, вече дава присъда на всички, които не са с него. Обратна е пирамидата на сюжета в “Хайка за вълци”. На дъното стои Стоян Кралев и според логиката на Ивайло Петров, противни са всички, които са с него. И “Тютюн” е прозрачен като “Тримата братя и златната ябълка”. Трима братя са противопоставени, а Ирина е като златна ябълка - горчивият плод на познанието... Реших, че ако използвам едната или другата възможност за правене на роман, предварително ще раздам присъди. Затова и романът беше определен като нова дума не само в осветляването на събитието, но и в създаването на сюжета. Не съм бил нито на едната, нито на другата страна. Затова Господ е дал метафорите, за да изрази човек себе си, без да се намесва пряко в действието. В “Див огън” си позволих да се намеся само веднъж. Мислех си като писател, който описва социално стълкновение, че ще има безброй много жертви. Така сме учили за Септемврийското въстание от 1923 г. Но къде тогава е имало: изнасилена сестрата, братът прострян? В това социално стълкновение няма такива животни, каквито са описани в поемата “Септември”. Нито пък след Девети в концлагерите има ядени от свинете хора. Това са измислици, които не помагат на политическите партии, а удрят дълбоко в сърцето на българския народ. Когато веднъж попитах моите студенти колко са избитите в Септемврийското въстание, те ми отговаряха - стотици хиляди. (Така излиза от “Септември” на Гео Милев.) А жертвите са 1000 - 1500. Цифрите са силно преувеличени.
- Става дума за литература все пак.
- Да, но и в историята е същото. Когато писах “Див огън”, научих, че жертвите от стълкновението между 9 и 15 юни 1923 г. в Провадия са само трима души. Когато станал превратът на 9 юни, били убити две войничета, които пазели Лонгоза, а третата жертва е ученик от Равна, Провадийско, убит от снаряд.
- А жертвите от 1944 г.?
- Там сметките са по-други, но онова, което знам със сигурност е, че когато прокурорът в Провадия произнася смъртните присъди, в двора на гимназията е имало специално повикани хора, за да протестират срещу малкия брой жертви. Това са фактите. Били са 32-ма убити, изглежда съобразени с дадените преди жертви. Както прокурорът казва в романа, “зъб за зъб, око за око”. И все пак, нека повторя, че “Девети” не е историческа студия, а роман. Винаги, когато попадах на изследваните от мен факти, на нещо, което се превръщаше в метафора, ми доставяше истинско удоволствие. Така например хотелът в Провадия наистина се е казвал “Ряпата”. Жилищната сграда, в която е обитавал Николай Райнов - “Желязна ръка”, във ветеринарната лечебница на Аспарухово наистина е имало партизанска сватба... Тези странни места винаги задават другата метафизична гледна точка на събитията. Иначе всичко би се превърнало в строго следване на реалностите - хронология, което вече не е литература.
Interview: In the social cataclysm there are no winners – Ancho Kaloyanov answers the questions of Donka Hristova. |
|
|
Назад
[ 9 ]
Напред |
|
