| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Фрагменти: |
| Бележник: |
| Разказ: |
| Неюбилейно: |
| Мъдростта на човечеството: |
| Островитяни: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
| Статии | |
| Бележник | |
Кратка теория на литературата. III
Short theory of literature 3 |
|
ТИХОМИР ЙОРДАНОВ
Вие, г-н Франгя, можете да бъдете полезен
не само на България, но и на целия свят,
с вашите телесни, но не и душевни
извержения.
Хр. Ботйов
Литературата по отношение на своето въздействие
/случая ще се въздържа от епитета „художествена”/ може да бъде облагородяваща или развращаваща. Но решението и на този въпрос е спорно, то е в зависимост от възпитанието, вкуса и желанието на съответния читател. Ето защо, понеже отговорът е свързан и с други,макар и близки на литературата науки /психология, етика/, ще вървим по-нататък, разглеждайки само специфични литературно-теоретични проблеми. Най-общо казано, художествената литература представлява могъща река, да речем като нашия Дунав, която влачи всичко: и животворни, и мътни води, и канални втичания. Тази е причината в нея да има различни течения и школи. Тези явления съпровождат литературата в различни периоди. Ето: появява се период на абсурдитска литература, или друг период, който все още не е получил еднозначно название, когато някои писатели, за да бъдат интересни, започват да пишат без точки и запетаи, без главни букви и нови редове, което не допринася нищо друго, освен прилив на мътилка. Има литература, написана по реалистичния метод /тя е преобладаваща/, но има и литература, заменяща реалния свят със символи, друга е фантастичната литература и т.н. Познат е и трети литературен метод, т.нар. поток на съзнанието. Няма да се спирам на всичко това и ще дам само един пример, от който ще стане ясно, че нито един от тези методи не представлява новаторство, към което някои писатели непрекъснато се стремят, усъвършенствайки , или заменяйки ги с тяхно подражание.
Така в началото на миналия век моята селска баба Танаса, която, без да е запозната с литературните видове и жанрове, без до знае нещичко за литературните направления, пишеше писма до своите близки хора. Тя беше учила само в първо /тогава/ отделение, беше научила буквите и умението да ги свързва в дума. Нейният почерк беше изключително красив: изписани от нея, буквите бяха заловени една за друга, като моми на селско хоро, закръглени с голямо старание и четливи, в отличие примерно от някой доктор, който сякаш с краката си пише рецептите. Баба ми правеше записите си в първоотделенска тетрадка от 10 листа и я изписваше цялата. Това траеше повече от седмица, както се пише разказ с продължение. В нейното повествувание имаше всичко: описание /пейзаж/, образи /на съседи и съседки, значи герои/, събития /съобщения/, мемоари /спомени/, лирични отстъпления /обращения: драги, мили/ и пр. По такъв начин писмата й винаги започваха с главна буква и продължаваха без никакви препинателни знаци, додето се стигне до сложената накрая точка. Ето защо аз смятам, че тъкмо баба ми е основоположник на всички литературни родове, жанрове и абсурдитски течения, на пръкващи от време на време модернистки, постмодернистки и всякакви други проявления.
Разбира се, че тези от литературно-теоретичен характер постижения на баба ми не са познати на теоретиците, поради което те не се отбелязват в списъка на използваната научна литература. Но това на баба ми, лека й пръст, не й пречеше да постига с нас приятно общуване, което мнозина днешни писатели на съумяват.
Оть!
Възклицание на бай Крум кръчмаря
В тази съвсем кратка глава ще се спра на едно много важно изискване към писането на книги: художествената мяра.
Захванеш ли да четеш някоя книга, понякога съвсем ясно осъзнаваш, че ето този епизод е излишен, или пък, че многословието на автора се превръща в празно словоизлияние, че натрупването на метафори и прочие тропи е по-скоро безпомощност. С други думи, нарушена е художествената мяра. Моят пример за това има съвсем битов характер, но той е много показателен. Всичко се свежда до усета да не прехвърляш мярката.
Ето как го правеше селският кръчмар бай Крум. Той държеше пивницата в центъра на селото, където се събираше мъжкото население. Тази пивница представляваше местния парламент, в който страстите биваха подхранвани от не твърде качествен алкохол. Мярката, обаче, знаеше единствен бай Крум и той твърде почтено спазваше това изискване. Как го правеше ли? По много прост и ефективен начин.
Ракията за своите читатели /пардон, пиячи/ той наливаше в малки шишенца, съдържащи само по сто грама. Те бяха с дълги шийки и се наричаха юзчета /от турски: юз – 100/. Тези дългошиести юзчета си имаха на шията като герданче драсната чертица, която отбелязва докъде трябва да се налее, за да не губи никой. До тази чертица наливаше бай Крум. Но твърде често ръката му трепваше, като засърбялата го да пише ръка на писателя, и той прехвърляше запретната чертица. Забелязал този недостатък в поднасянето на ракията, бай Крум стреснато хлъцваше: „Оть!”. И за да поправи нарушеното съотношение, той отливаше в гърлото си превишеното количество. Едва тогава подаваше юзчето на своя клиент, вече по този начин предпазен от препиване.
Такъв е моят пример за спазване на мярата и в художествената литература.
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ
Живот – безкраен, безначален.
Нас всички чака ни смъртта.
Живеем в божа яснота,
или пък чезнем в мрак печален.
Ал. Блок
Моята „Кратка теория на литературата” е не само непълна, тя е в известна степен неравна . Но на мен ми е известно най-важното изискване към писателя: да знае кога да спре. Ето защо ще спра дотука, а като потвърждение на решението си ще приложа още едно кратко, ама съвсем кратко разказче.
... И на дядо Петко му дошло време за умиране, настъпвал краят му. Поръчал той да доведат попа да го опее, искал сам лично да присъствува на погребението си. Завил се човекът през глава с чергата и се спотайна, дума не казва. Както той бил поръчал, попът дошъл, надянал патрахиля, разлистил требника и започнал да чете. А дядо Петко лежи под чергата и дори дишането му не се чува. Но когато попът стигнал до онова място, където се казва: „И приеми, Господи, в царствие твое раб Божий Петко”, чергата потрепнала и се чул изтънелият глас на стареца: „Амин!”
С тази дума дядо Петко завършил своята земна повест, а пък аз своята „Кратка теория на литературата”. |
|
|
Назад
[ 6 ]
Напред |
|
