Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Простори предлага:

Поезия:



Есе:

Преводи:

Имена:

Разказ:

Интервю:

За първи път в Простори:

Бенефис:

Светът на думите:


В олтара на поета:

Друго време:

Хумор:

Преглед:

Шедьоври на българското есе:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Светът на думите
Теменуга Маринова
Къщичка за птици 
 
Разбирам, че разсъжденията за свободата на словото трябва да изразят отношение към необходимостта да се говори за проблем неясен и привлекателен. Освен това разбирам, че трябва непременно да отхвърля или приема като неизменна истина значимостта на свободата, за да бъде определена и понятна. Възможността обаче да ям само един вид сирене и невъзможността да живея по начин, достъпен и реален за по-голямата част от грамотното население на света, ми откри по-малко изискващите материя и нравствени, на пръв поглед, селения на изкуството.
Свободата на словото не може да бъде проблем за човек, чието право на съществуване се определя единствено от думите. Тя може да бъде само предизвикателство, но без риска от внезапност и със съвършено различно предназначение.
Бедата не е там, че споменавам Гоя в едно от стихотворенията си и по този начин се грея на неговия огън. Бедата е, че не познавам Гоя. Зная, че е бил дебел и съм виждала картини, които днес изглеждат като току-що създадени. Познато ми е името Алба. Зная, че това е една кръгла дървена кукла. С нещо римско в преддверието на генеалогията. Нищо друго. Не проумявам дори защо съм го включила в репертоара си и прегракнало крещя, че сме добри приятели, когато се срещнахме бегло на коктейла в испанското посолство. Съвсем вероятно е той да не ме е забелязал.
Като всеки изкушен да положи на хартия най-отбраните ястия от кухнята на собствените си кошмари, бих могла да говоря дълго за тяхното качество, за плътността и стойността на отделния миг, превърнат в дума. Но поривът към многословие не е оправдан, когато познанията са повърхностни и недостатъчната информация е изградила логика по-близка до натурфилософията, отколкото до християнското съзнание на средно интелигентния компютърен гений. Това е причината да се притеснявам от думите, когато не ги включвам в ритмичния навик на поезията, така леконравна в своето невежество. Но спазвам собствените си закони и осъществявам някакъв паралел със строгата йерархичност в писмовността на Изтока, където полуграмотният обикаля под сянката на няколко йероглифа, осъден да повтаря своето „а, б” и ако иска да напише още, трябва да научи азбуката докрая. Това допада на здравия ми разум и задоволява дълбокото ми убеждение, че времето и пространството са патерици, с които крепим съзнанието си да не се разпадне.
Разпадането на тялото ни е също познато, но бързото преминаване от превъплащенията в древногръцката митология, през митологията на Уолт Дисни, до индустриализираната програма за ограмотяване на непълнолетни при среща с извънземни, оставя странни ухания след себе си.
Когато градиш отгоре надолу, едва ли очакваш нещо повече от отхвърляне без обяснение. Дотолкова е сигурна позицията на околните, че те изобщо не се ангажират с каквото и да е мнение. Тъй като не съм наясно дори на какъв език бих искала да общувам и да пиша, потърсих истината за взаимоотношенията и усещанията извън думите. Моята Вавилонска кула отчаяно се стреми да докосне твърда земя, но поради засиленото въртене на планетата не успява да улучи мястото, което първо си е избрала. По такъв начин небето ми е осеяно с основи, несръчно полюлявани от всеки полъх на усета. Ужасът от невъзможността да довърша едва започнатото не се поддава на влияния успокоителни и осмислящи, като например очакването на нещо или някого. Преводите на чужди думи увличат във водовъртеж твоите собствени на чужд език, та било той и родния. Превеждането на превода е вече пристрастеност, която може да се излекува с построяването на събитийност, измъчвана и измъчваща ясния разум и земното търпение, които от своя страна (трудно ми е да го призная) се превръщат в небесен разум и небесно търпение. Огромна, всеобхватна, пълна отдалеченост от всеки познат и непознат език, понеже експресията не зависи от организирани, понятни звуци за този или друг човешки отпечатък.
Винаги съм се стремяла към спокойно разбирателство и сигурно значение, но изглежда философията на общуването няма нищо общо с творческата философия, и ето къде съм грешала. Аз приех взаимоотношенията с цялата сериозност на откровения разговор, но някак тайничко в него се е промъквала небитийността на понятията и трайните ми събеседници съвсем сигурно и ясно, много по-сигурно и ясно от самата мен, са усещали заплахата на един друг, стремящ се към овеществяване свят от думи, който лакомо гълта човеците. Колкото повече гълта, толкова повече се сгъстява и ето, оказва се, че той е действителността, а ние сме измислица.
Какво трябва да направя, за да не задуша небето си с начала? Изглежда падането надолу е безкрайно (ако приемем безкрайността като дума с всички произтичащи от нея ограничения) от полета изобщо. В пространството са познати явления „лениво реене”, „широк размах на крилете”, „бърз полет” и още стотици нюанси на позиция и игра, които свеждат летенето до факта на летене. Иначе казано, свободата не предполага цел и затова няма други изисквания към състоянията и прозренията освен самата себе си. Моето падане търси определена точка без право на безгрижност. Строга, наказваща всяко отклонение природа. Маниакална в предназначението си да съгради от нищото нещо със себеотрицателността на фанатичния принцип, изповядващ непременна анонимност, която остава такава, дори в миговете на откритие и откровение поради умората, мъдростта и задължителната липса на детство. Защото покровителите, доколкото ги има, изискват подчинение и си позволяват целувка само докато спя. И тя е такава, че ме задължава да загребвам все по-често пясък и вода, все по-прецизно да отделям твърдите капчици и да ги спускам към определения им подслон. Един налудничав проект, чието самотно оправдание е, че осмисля съществуването ми. Но аз започвам да се съмнявам в неговата безкористност и протестирам срещу безумието да си определен, без да знаеш защо и кому е нужно, и дали изобщо е нужно. Но продължавам да го изпълнявам поради и чрез протеста, и там намирам успокоение, хармония и дом.
Защото домът е твой и уютен, докато го строиш. После се превръща в къщичка за птици.
 
 
Назад [ 12 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма