| Съдържание |
| Простори предлага: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Преводи: |
| Имена: |
| Разказ: |
| Интервю: |
| За първи път в Простори: |
| Бенефис: |
| Светът на думите: |
| В олтара на поета: |
| Друго време: |
| Хумор: |
| Преглед: |
| Шедьоври на българското есе: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
| Статии | |
| Светът на думите | |
Теменуга Маринова
На раздяла |
|
Tрябва ли да предизвикам есента да спре постоянството на градежа? Ако хаосът бе настояще, пролетта би завладяла мисълта ми. Уморих се от непрекъснатия тътен. Все нещо ми подсказва, че не е наред предсказанието за дяволските наказания и божиите опрощения. Все нещо не преценявам както трябва и разочарованието лекичко пресича линиите на дланта. Изтръгвам като пияница от ръцете на човека дори само повода за съдбата му и го прибирам в колекцията си. Колко съм жестока. Не позволявам на другите да изживеят предназначеното. Бързам да го взема за себе си. А когато някой ме изпревари, страдам безумно и търпеливо му обяснявам, че това не е за него, че той не знае как да се справи с онова, което му предстои. Съвсем унизително се моля да ми го отстъпи. Ако не разбере, предприемам коварни стъпки.
Това непрестанно сблъскване между нравствени ценности и любознателни маймунски муцуни. Те все говорят за някакви излишни думи. Какви са тия думи и могат ли да бъдат думи, когато са излишни. Те никога не говорят за излишни чувства. Може би смятат, че думите и чувствата нямат нищо общо. Или всъщност изобщо не ги интересува нищо извън пазарната му стойност. Сигурно трябва да се работи много. Красотата да сведем до очертанията на сферите във всичките им приложения. И да изчисляваме.
Тази неизбежност на обещанията. Граници, от които се нуждаем, за да говорим за безграничното. Не е важно колко си изпуснал, защото е невъзможно да изпуснеш каквото и да било. Казвам, че граховите зърна са символ на зачатието. Само по себе си. От необходимост. Тъй както любовта е духовен двойник на инстинкта за продължаване на рода. Образът в огледалото на реалния, практичен, предметен израз. Любовта е отражение на докосването. Изкуство, сътворено от варвари. Облагородяване на животински страсти. Любовта е лицемерие, фасада, елитарност. Животът е вакханалия с един единствен символ. Любовта е антиживот, антипразник, антисимвол. Моят естествен начин на живот.
Сега не мога да присъствам. И естествено моето отсъствие е покана. Хвърлена ръкавица. Рязко дръпване на завесата. Просветление. Моето отсъствие е начало на нашето отсъствие. Не искам да ставам свидетел на постепенното изчезване. Не желая да помагам на крайните неща. Страхувам се, че зимата е неизбежна. Разбира се, че мога да я оцветя, да усетиш крехките, бели зъби на летаргията. Можем да се храним от сезоните, а те могат да ни продължават.
Смъртта няма никакво значение. Тя е нормална умора от движението. Почивка на разума. Мъдрост, която няма повече място сред суетата и плавно ни завърта в друг цикъл. Дали и тогава ще носим сияйните ореоли около устните? Ще издържим ли, когато копнежът ни бъде върнат като единение? Защото там, където отиваме, раздялата най-сетне е безмислена и непозната дума. |
|
|
Назад
[ 13 ]
Напред |
|
