Авторът е роден през 1882. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Следва философия в Лайпциг и Цюрих, където защитава и докторска дисертация. Известно време е учител в София и Русе, сражава се по фронтовете на Балканските и Световната войни. От 1920 е доцент, а от 1924 извънреден професор във Философско-историческия факултет на СУ. Умира през 1951. Творчеството му е предимно в областта на психологията (обща, военна или психология на масите) и естетиката.
В своето развитие психофизичният организъм на човека минава през няколко възрасти: детство, юношество, зрелост и старост. Прието е да се мисли, че разликата между тия възрасти е количествена - не качествена. Така например, сравнявайки детето с възрастния, казват: у детето опитът е по-ограничен; съгласуването между сетивата и другите психически функции е по-слабо; мрежата от асоциативни връзки - по-рядка; паметта - по-бедна; волята - по-слабо изработена и пр. Смятайки по тоя начин отклоненията на детската психика от психиката на възрастния за отклонения по степен, днес и училище, и общество въздействат върху детето със същите възпитателни и образователни средства, с които въздействат и върху възрастните - с разлика само в степен.
Това схващане е погрешно. То се подхранва от тъй наречената атомистична психология, която изучава душевните явления, разлагайки ги на последните им съставки. И понеже тия съставки, както и основните функции на съзнанието са еднакви за душевния живот на детето и възрастния, то приема се, че те се проявяват по един и същи начин в двете възрасти.
Съвсем друго е становището на генетичната психология, която излиза не из непосредната анализа на психичните явления, а из развитието на целокупното съзнание и неговото единство, из личността и нейната спонтанна реакция. Тая психология установи, че в своето развитие нашият психофизичен организъм се движи не по права линия, а по пътя на органическата метаморфоза и че той се развива не тъй, както расте търкаляната снежна топка, а както се ражда от яйцето гъсеница, от гъсеницата - какавида, от какавидата - пеперуда.
Атомистичната психология вървеше по стъпките на физиологията, а генетичната тръгна подир биологията. Ведно с тая наука тя подчини и душевния живот на общия закон за органическата метаморфоза - оня вечен кръг, в който животът непрестанно минава в смърт и смъртта - в живот.
Движението на това колело на битието ни е дадено в най-голям мащаб в смяната на годишните времена. А най-непосредно ние го преживяваме в смяната на възрастните. Между смяната на възрастите и смяната на годишните времена има пълна аналогия. Народът отдавна е доловил тая аналогия и говори за „пролет”, „лято”, „есен” и „зима” на живота. Тая аналогия е не само външна, но и вътрешна: външна - доколкото човешките възрасти прехождат една в друга, та образуват затворен кръг, също тъй както прехождат и годишните времена; вътрешна - доколкото и тук, и там смяната става по пътя на една качествена метаморфоза.
Ние ще се опитаме тук да установим качествената метаморфоза в психиката на човека, докато става тази смяна на възрастите. Задачата ни ще бъде не толкова да дадем картината на тая метаморфоза, тъй както се рисува тя в предния план на една сравнителна характеристика на възрастите, колкото да посочим промените в нейната основа. Тия промени засягат, както ще видим, дълбочините на съзнанието и изясняват всички различия, настъпили след това в него.
Както всички живи същества, така и ние се раждаме с двата инстинкта: 3а самозапазване и за продължение на рода. Наблюденията са установили, че тия инстинкти са в известна вражда помежду си: когато живият организъм е под влиянието на единия - подбудите на другия са потиснати. Най-ясна е тая вражда у ипохондриците. У тях се наблюдава постоянно будно, до напрегнатост, внимание по посока на физическите страдания и преувеличаване на органните усещания, които се превръщат във внушения за най-различни заболявания. Мисълта за тия заболявания добива натрапчив характер, поради което ипохондриците постоянно търсят лекари, сякаш не толкова да ги успокоят, колкото да ги утвърдят в собствените им подозрения. Тая прекомерна загриженост за здравето показва, че инстинктът за самозапазване у тия болни е извънредно напрегнат. Тъкмо обратното се наблюдава у тях на страната на инстинкта за продължение на рода - той е сподавен често до пълна импотентност.
Същото отношение между двата инстинкта се наблюдава и у войниците през бреме на война. Войната с всички условия на фронта атакува преди всичко инстинкта за самозапазване. Подбудите на тоя инстинкт държат в плен войника през всичкото бреме, докато трае войната, особено докато се водят боеве, и потискат подбудите на инстинкта за продължение на рода. Тоя факт улеснява в голяма степен дисциплината във воюващите армии и прави възможна продължителната бойна.
Същото отношение между двата инстинкта се наблюдава по-нататък и у юношите в периода на тяхната влюбеност. Юношата тогава е под влияние на инстинкта за продължение на рода - затуй инстинктът за самозапазване е потиснат. Позната е готовността на младия човек да жертва материални и духовни блага, настояще и бъдеще, да излага често и живота си за обекта на своята любов.
Тая враждебност между двата инстинкта се наблюдава най-сетне и 6 смяната на възрастите. Ние ще я посочим там и ще се опитаме да извлечем из нея психологическите особености на възрастите. Друг начин за едно по-дълбоко мотивиране на тия особености едва ли е възможен.
***
Детето се ражда наистина с двата инстинкта, но съзрял и проявен у него отначало е само инстинктът за самозапазване. Доколко и в какви форми е жив у детето и инстинктът за продължение на рода - трудно е да се каже. Опитите на някои автори (особено от психоаналитичната школа) да докажат, че подбудите на тоя инстинкт са дейни още в най-ранна възраст, остават и до днес недостатъчно убедителни. Но ако първоначално детето е под изключителното влияние на инстинкта за самозапазване, тогава чрез същия инстинкт то ще е в отношение и с външния свят и чрез неговите подбуди ще реагира на всички впечатления от тоя свят. Вече отнапред е ясно, че тоя факт не може да остане без значение за психичните особености на детската възраст.
Изследванията над животните и човека установяват, че когато е застрашен инстинктът за самозапазване, живият организъм реагира с чувството страх. Тази реакция е толкова по-силна, колкото по-пълно е влиянието на инстинкта. По пътя на същата реакция природата е снабдила дивите организми с цял ред двигателни механизми (например механизма на бягането) за отстраняване на въздействията, които внушават страх.
Страхът и тия двигателни механизми характеризират най-вече детето: страхът е най-старото и най-дълбоко чувство, което то изпитва, откак се роди, а механизмът на бягането е най-сложният и целесъобразно нагласен механизъм, който то придобива.
По-късно страхът у детето започва да се проявява в две форми: непосредна - когато то реагира на външните влияния с живо чувство на страх, който намира израз в рефлексния механизъм на бягането: и косвена - когато страхът почва да се овладява и да търси изход не в рефлексния механизъм на бягането, а по скрити, подсъзнателни пътища, по които той се психологически превръща в качествено по-други форми.
Такива форми са например: „страхопочитанието” пред силните родители, учители и др.; или чувството на „доверие” и „привързаност” към ония, които дават закрила; или „религиозният страх” и „смирение” пред Бога, у когото детето вижда образа на бащата, непосредно най-силния за него. Такава форма е по-нататък присъщото на детето „чувство за авторитет”, в което имаме боязън и страхопочитание - от една страна, и доверие и привързаност - от друга.
Колкото и различни да са на пръв поглед тия чувства - качествено те стоят все в една посока. И ако е вярна идеята, че нашият душевен живот е зависим и генетически изнесен от основните подбуди на инстинктите за самозапазване и продължение на рода - тогава не е трудно да се съгласим, че ония чувства наистина са издънки от един и същ корен.
Но бидейки форми на основното чувство страх, с което детето реагира на околните влияния, тия чувства трябва да се смятат и за най-действителните психични връзки на детето със света. По тия връзки следователно могат да минат към неговото съзнание и всички съзнателно упражнявани върху него въздействия. Условието, което най-вече улеснява тия въздействия, е, че всички тия чувства са чувства за зависимост, че чрез тях детето по един естествен и необходим начин и без каквито да било вътрешни противоречия е свързано с родители, учители и църква. Оттук голямото значение на всички тия фактори в живота на детето: те са за него естествено и необходимо авторитети и възпитатели. Ето защо няма възраст тъй пригодна за възпитаване, както детската.
Но върху инстинкта за самозапазване е сложена не само емоционалната, а и останалата детска психика. Характерна за тая психика е например сетивността: съзряват отделните сетивни органи и работата им се съгласува. Всичко това схожда напълно с целта на инстинкта за самозапазване: хоризонтът на детето се разширява и сигурността му расте. Характерна за детската психика е след това рецептивността, сиреч предимно възприятното отношение към света. И по тоя път детето следва инстинкта за самозапазване: така се разбива паметта му и се натрупва богатството на неговия опит. Най-сетне на детето е присъщо и подражаването; по тоя път то усвоява навици и сръчности, които увеличават неговата сигурност и подпомагат закрепването на волята му.
***
Съвсем други черти характеризират психиката на юношеството. Настъпването на тая възраст съвпада със съзряването на половия инстинкт. Наистина, инстинктът за самозапазване не престава да е деен, но той сега е потиснат. На преден план излиза инстинктът за продължение на рода. Дълбоко в нас се ражда нова сила, която ни туря в ново отношение със света. Става смяна в подбудите на нашата психофизична организация. Отнапред може да се очаква, че всичко това ще окаже голямо влияние и върху психиката ни.
У юношата се наблюдава склонност към усамотение; той е сякаш постоянно заслушан в някакъв тайнствен глас. Като че душата му напуща един свят и се прибира в себе си. Тя като че сънува новия свят, към който преминава. Настъпва сякаш някаква предпролет в нея, пробуждат се дълбоки, но неясни усещания и чувства. Под влияние на бурните романтични настроения, които я носят, тя почва да бленува и да копнее - юношата става поет.
Наблюденията са показали, че когато бъде застрашен инстинктът за продължение на рода, живият организъм реагира с чувството смелост. В любовния си период, особено когато имат малки, животните стават зли. Поради потиснатото състояние на инстинкта за самозапазване те не са себично реактивни за опасностите, затуй не бягат, а налитат върху тях.
Чувството смелост е противоположно на чувството страх, както са противоположни подбудите на инстинктите, които стоят в основата им. И както страхът характеризира и изяснява целокупната психика на детето, така смелостта характеризира и изяснява психиката на юношата. Преди всичко - неговият риск за любимата, който често надхвърля материални блага, дълбоки чувства, скъпи душевни връзки, та дори самия живот. И после рицарското чувство във всичките му прояви, в които смелостта взема по-одухотворени и по-висши форми.
С чувството смелост, което доминира в психиката на юношата, той е естественият войник - все едно на кое бойно поле ще го изпрати животът да воюва. Дълбокият смисъл на това чувство е, че младият човек, който реагира с него на въздействията от външния свят, иска „да значи нещо”. Тая скрита подбуда ни обяснява и неговата самонадеяност: за юношата „морето е до колене” и „всичко, що хвърчи, се яде”.
Но смелостта на юношата означава преди всичко опит да се стъпи здраво на собствени нозе, за да се излезе от зависимостта на детството и да се застане срещу света, а не да се бяга от него. Това е изходното положение на бъдещата личност, която се ражда с това чувство и се развива из него.
Така родствен на чувството смелост и по посока на поменатото развитие на личността е и стремежът у юношата към „свобода и независимост”. Тоя стремеж се проявява във все по-голямо отчуждаване от родители и бащин дом; в омраза към училище и учители (в противоположност на детето, за което учителят става дори по-голям авторитет от бащата); в романтичния нагон към странстване; и най-сетне - в упорството срещу всяко ограничение.
С инстинкта за самозапазване ние оставаме при себе си, а с инстинкта за продължение на рода ние излизаме от себе си и се обръщаме към другите, отдаваме се на света. Под влияние на половия инстинкт отслабва егоцентричността на инстинкта за самозапазване, а се усилват подбудите към алтруизъм и космополитизъм. Обичта, която зрее под огъня на инстинкта за продължение на рода и търси обекта си, грее отначало над целия свят. А и после, когато намери обекта си, тя не се ограничава само с него. Влюбеният юноша поглежда нещата с нови очи, те заговорват на езика на неговото чувство и разбуждат в душата му някаква дълбока симпатия за тях, с която той иска да ги прегърне. Така избликват ония сантиментални настроения у младия човек и ония копнежи, които го правят красив.
На това излизане от себе си и насочване към външния свят, на това алтруистично и пантеистично устремяване на душата се дължи склонността на юношата да се увлича по най-крайни идеали. Тази е най-естествената и дълбоко мотивирана основа за едно трайно идеалистично въздействие върху него.
***
Но детството и юношеството, които са под предимното влияние на инстинкта за самозапазване или на половия инстинкт, са едностранчиви възрасти. Тяхната психика е турена в определена посока и съзнанието им е нагласено в определен строй. Освен това в психиката на детството и юношеството владее емоционалният момент. Тая психика е още твърде непосредно отражение на тъмните ирационални импулси на двата инстинкта; тя не е достатъчно овладяна и рационализирана, тъй като за мисълта все още няма достатъчно място. Оттук произтичат цял ред особености, общи и за двете възрасти.
Така например и тук, и там имаме едностранчивост във възприятията, която се обяснява с едностранчивата емоционалност и с характера на господствалите чувства. От една страна, тия чувства подбират сетивните впечатления: осветляват едни, а други оставят в тъмно; от друга страна, те предопределят представния опит, с който посрещаме сетивните впечатления на прага на съзнанието и ги преработваме в завършени възприятия. И по единия, и по другия път става едно преиначаване и субективиране на възприятията. У детето, поради ограничения представен опит, те имат винаги малко или много странен, причудлив и фантастичен характер, а у юношата, поради новия, идеалния свят на блянове и копнежи, в който заживява, те са винаги идеализирани, турени в поза и носени от истинския или фалшивия патос на някакво поетическо настроение. Затова ние смятаме детството за възраст на приказката, а юношеството за възраст на поезията.
Като преиначават възприятията и особено като определят представния поток, чувствата влияят и върху мисленето на детето и юношата. Те завличат това мислене в посоки, които сами му откриват. По тия посоки мисълта става пленница на чувството, загубила всяка свобода и суверенност. Нейната критичност е ограничена, поради което мисълта става леко внушаема. Тя може да се придума за всичко, стига да не се иска от нея да влиза в противоречие с чувството, което я води.
Най-сетне и волята на детето и юношата, поради тоя емотивен характер на психиката им, е експанзивна. В нея се разрушават импулсите на чувствата без какви да е задръжки от страна на мисълта, която, както видяхме, сама е движена от тия чувства.
***
Цялата тая едностранчивост в психиката на детската и юношеската възраст бива значително отслабена и коригирана с настъпването на зрялата възраст.
Зрялата възраст е еднакво под влиянието на двата инстинкта, които в стремежа си да владеят индивида се изравняват. Чрез подбудите на единия и другия инстинкт индивидът сега е в най-разнообразно и най-пълно отношение към света. И понеже друг, трети инстинкт - който да би могъл да се постави наравно с инстинктите за самозапазване и продължение на рода и като тях дълбоко да мотивира нашата психофизична организация - няма, то и всяка друга възможност за ново отношение към света, извън подбудите на двата инстинкта, е изключена. Затова приемаме, че в зряла възраст нашата психофизична организация е завършена, че всичките и импулси са събудени и остава да бъдат осъществени само техните възможни прояви.
Чрез подбудите на двата инстинкта и техните възможни прояви ние обхващаме света и живота - други средства и органи за това нямаме. Тази е естествената основа за онова богатство и разнообразие в опита, което характеризира зрялата възраст. Светът е сега пълен и сложен, той е „море”, пред което юношеската самонадеяност става неуместна и смешна.
Уравновесяването на двата инстинкта носи едно успокоение. Техните основни емоционални прояви - страх и смелост - действат една срещу друга и взаимно се потискат. Настъпва общо понижение в емотивността, която беше изключителна за детската и юношеската възраст, мисловният момент добива по-голямо значение. Отбелязването на емотивността и усилването на мисловния момент водят към овладяване и изясняване на чувствата; сторва се място на една по-голяма критичност и обективност. Чувствата, които у юношата са свързани с фантазно, крайно субективно и повече бленувано и желано представно и мисловно съдържание, сега се свързват с конкретно, определено и реално съдържание. Поради това зрялата възраст се характеризира с по-голяма трезвост и деловитост. Едва сега съзнанието става особено будно за онова, което „трябва” и „не трябва”, което „може” и „не може”, и едва сега то разбира що е „дълг”, що е „право” и що е „отговорност”. Никоя друга възраст не е тъй пригодна за правна и държавническа култура, както зрялата възраст. И понеже тая възраст не е под изключителното влияние на инстинкта за самозапазване или за продължение на рода, то в нея няма и изключителния поглед към миналото или към бъдещето. Миналото и бъдещето тук са примирени: зрялата възраст е възраст на настоящето.
***
С настъпването на старческата възраст става пак едно основно изместване в дълбочините на нашата психофизична организация. Половият инстинкт отслабва и инстинктът за самозапазване излиза отново на преден план. Тая физиологична промяна не може да остане без влияние върху психиката. И понеже физиологически тя означава едно връщане към детската възраст, то и психологически тя носи особеностите на тая възраст. И наистина чувството, което определя сега основната реакция на индивида към света, е пак страхът, опасението, несигурността, проявени в оная загриженост, която се наблюдава у старите. Тая загриженост е в две посоки:
- За здравето: ипохондрия, прекалено внимание към органните усещания и постоянни разговори за болестни състояния, за храна и сън. Нужда от закрила, боязън от живота и прибраност, която в повечето случаи се превръща в истинско скъперничество.
- За душата: съзнание за всички грехове; и понеже животът не предстои, то с това съзнание не се свързва никаква самоувереност и никаква самонадеяност. Разчита се на милостта на Бога. Връщане към неговия авторитет. На тая почва в голяма стенен е будната религиозност на старите и тяхната, макар и рядка, склонност към благотворителни дела.
Това връщане към детската психика, мотивирано така дълбоко, се усилва и от други вторични промени, които настъпват със старческата възраст. Най-първо отслабват сетивата, а ведно с това потъмняват и все повече отпадат впечатленията от околния свят. После отслабва и паметта. Не само кръгът на новия възприятен материал се стеснява, но обеднява и представната съкровищница на душата. Настъпва неподатливост за нови впечатления. Започва едно откъсване от нейната и изоставане назад от времето. И понеже при отслабването на паметта най-първо отпадат последните наслоения на душата, а по-старите се оказват по-настойчиви, то ведно с тоя процес в душевния живот на стария индивид настъпва едно общо връщане назад към старите, отдавна установени психични механизми.
Тия са дълбоките психофизични причини за онова неразбиране на настоящето, което се наблюдава у старите, и за онова обръщане на погледа им от страната на бъдещето към страната на миналото. Така може да се обясни и вечната борба между млади и стари, между бащи и деца, която нерядко е била художествено възсъздавана.
***
И тъй, на прага на всяка възраст става едно основно изместване и престрояване в психофизичната ни организация, което носи всички особености не само на количествения прираст, но и на качественото преобразяване. Качественото преобразяване ние не забелязваме, понеже то не настъпва избеднъж, а става постепенно, продължително и при едно непрекъснато и будно съзнание, което при всички промени като че остава идентично на себе си. Но ние можем да си представим какво би било, ако възрастите настъпваха изведнъж, ако детето се събудеше една сутрин влюбен юноша, юношата - зрял мъж с жена и деца, а зрелият мъж се видеше изведнъж старец в преклонни години. Тогава сигурно щеше да ни се струва, че излизаме от един свят и минаваме в друг. Щеше да бъде както в ония случаи, когато под влияние на силни преживявания душата бива разтърсена, изместена от една основа върху друга, когато тя получава друг строй и влиза в ново отношение към света. Народът за такива случаи казва: „прогледнах”, „като че се родих”, или „светът потъмня”, „светът изчезна”, „изгуби смисъл”, или „разбрах, че всичко било лъжовно”, „като че се събудих от сън” и пр.
Преминаването от една възраст в друга, тъкмо за това, че е съпроводено с такова дълбоко психофизично изместване и престрояване, носи всички особености на една криза, често пъти доста болезнена. В нормалното развитие на нашата психика няма други моменти тъй опасни, когато душата е тъй разстроена, дезорганизирана и хаотична, както моментите, когато тя преминава от една възраст в друга. Тогава тя е и най-лесно наранима. Не е случайно, дето тъкмо в тия моменти на нашето развитие стават всички ония пречупвания в характера и „промени” до неузнаваемост, които се наблюдават по отношение на интелигентността, морала, вкуса, политическите убеждения, философския мироглед и пр.
***
Посочените тук идеи за една психология на възрастите откриват в най-различни страни изгледи към индивидуалния и колективния живот. Нека се спрем с няколко думи само върху значението им в делото на възпитанието и в обществения живот.
Характеристиката на възрастите, тъй както я мотивирахме, е едно указание за педагога. Тя определя границите на неговото въздействие върху детето, както и посоката на това въздействие.
Погрешно е например да се мисли, че над децата трябва да се работи със същите образователни и възпитателни средства, с които работим над възрастните - с една разлика само по степен. Детето е в съвсем друго рецептивно и реактивно отношение към света, нежели възрастният. Други са впечатленията му от нейната и друга е перспективата, в която то нарежда тия впечатления. Поради едностранчивата емотивност, характерна за тая възраст, сетивните впечатления и представните съдържания на детето са психически дейни не толкова с „общите” обективни моменти, с които по-късно те се вграждат в логическото съдържание на понятията, колкото със субективните, конкретните, емоционално най-силно подчертани моменти. Тия „конкретни” моменти поддържат образа, не понятието, и определят движенията на фантазията, не на логическото мислене. Ето защо би било насилие върху детската природа да се иска от детето да следва в отношенията си към външния свят не фантазията, а логическото мислене и да се желае да мине то изведнъж към това логическо мислене.
Погрешно е също да се убиват умишлено всички авторитети за детето. Авторитетът е необходим за него. Като прегръдката на майката той продължава да пази и закриля детето и да го въвежда в света и в живота. Без авторитет детето е загубено и дезориентирано - светът става за него хаос от впечатления и примамки, сред които то не може да се справи. Чрез авторитета то овладява света и го организира. Не е случайно, дето този авторитет е свързан най-първо с родителите на детето. По-късно то го пренася върху учителя, а още по-късно - върху Бога: дядо Господ е татко, а света Богородица - майка. По този път е минал човекът в своето развитие, по него трябва да мине и детето.
Погрешно е най-сетне и схващането, че детето трябва да се освободи изведнъж от всички митове и че то трябва час по-скоро да се просвети. За детето едва ли би имало друго по-голямо наказание от тази мъдрост! Да го поставим веднага пред слънцето на истината - би значило да ослепим неговата душа. Защото науката е като светлината - убива оня, който иде при нея неподготвен и без сили. Също така, както нощните пеперуди, привлечени от лампата, изгарят на нея крилцата си.
Просветлението преди бреме рационализира чувствата. А чувството е, което носи душата на детето. Ранното интелектуализиране изскубва душата и я оставя без почва. Такава душа не иде от дълбоко, затуй не достига и никаква висина. Когато ще трябва да хвърчи - тя ще пълзи по земята. В тая душа няма да остане никакво чудо, никакъв копнеж и никаква святост, а това са изворите на всеки идеал и всяка съвест.
Както художественото произведение не може да ни се съобщи или предаде със средствата на мисълта, а трябва да се преживее от нас и вътрешно възсъздаде по един път, приличен на пътя, по който е минало творческото съзнание на художника - тъй и светът трябва да се преживее и вътрешно построи от нас, за да се познае. Без това всяка истина за него би била мъртва. Убедителността на истината иде не от формулата й, а от непосредното преживяване, което тя формулира. По пътя на това преживяване е стигнал човекът до науката - нека оставим и детето да мине по него. В живота на възрастния най-ценни са не моментите, когато са му поднасяли готови истините, а моментите на бленуване, увличане и унасяне, когато той е предусещал истините и ги е откривал. Най-напред върви учудването и удивлението, че после идва познанието. По тия пътища е расло човечеството и е творило - те трябва да останат пътища и на индивидуалната и преди всичко на детската душа.
В обществения живот, когато участваме в него или правим преценки над проявите му, обикновено не се отнасяме психологически. Едва напоследък психологическото осветление и тълкуване на обществените - политически и стопански - явления почва да си пробива път в историята и социологията. И докато в известни случаи се прекалява с обяснителните възможности на някои фактори, психологическите моменти най-често се пренебрегват, като че в обществените явления не се касае преди всичко за човешка психика и като че кой да било фактор може да има там някакво значение без отраженията му в тая психика.
Психологията на възрастите е един твърде значителен психологичен момент, които участва в обществения живот и влияе върху неговите прояви, без да може да бъде заменен с друг материален фактор.
Така например в политическия живот не е трудно да се установи от пръв поглед, че в ония партии и организации, дето е крайната опозиция, абсолютното отрицание, най-поривистото негодувание, борбата за бъдещето, бунтът - че там е младежта. Тоя факт не е случаен, нито пък може да се обясни само с материални условия. Той стои по посоката на всички ония анархистически и идеалистически стремежи, които посочихме в психиката на юношеската възраст.
Не е случайно също, дето голям брой от тия младежи по-късно стават пасивни или минават към партии, които по темперамент съответстват на зрялата възраст. Тоя факт зависи наистина от много условия, но психологията на възрастта, специално на прехода от юношеската към зрялата възраст, не е без влияние; тоя преход има, както видяхме, болезнен характер и в него най-често стават - психологически мотивирани - пречупванията и завоите б характера и мисълта на съзряващия индивид.
Напротив зрялата възраст е контингентът на демокрацията във всичките й форми. Погледът обхваща света от всички страни. Прозряна е динамиката на живота. Идеалистическият устрем е овладян; неговото емоционално напрежение отслабва за сметка на разума и доводите му. Нихилистичните импулси, характерни за чисто емоционалното отношение към живота, са сменени от едно разумно строителство. На мястото на абсолютната реакция на чувството иде диалектичното движение на мисълта. Погледът не е обърнат изключително към бъдещето, без оглед на миналото - миналото и бъдещето са творчески съгласувани в настоящето, както идеалното и реалното - в действителността.
Най-сетне старческата възраст остава да бъде контингентът на консервативните обществени организации. Поради настъпилото отчуждаване от нещата и откъсване от времето; поради все по-голямата недостъпност и неподатливост за нови впечатления и поради общия психически поврат назад към миналото - тук традицията добива особено значение. Сигурно е изпитаното и то се предпочита. Бъдещето носи неизвестност и внушава страх. Всички импулси са вече изживени, съзнанието не търси нови форми и нови проявления. То иска само спокойствие. А това спокойствие може да му даде само рационализирането, формулирането, канализирането, за което имаме вече едно „да” или едно „не”. Всичко ирационално, романтично, всичко, което е блян, копнеж - то носи неизвестност и безпокойство.
***
Набелязаните тук мисли за общественото значение на възрастта не трябва да се вземат догматично. Не бива да се мисли, че психологията на възрастите е един ключ, с който можем да отключим всичко. Всъщност отношенията на отделния индивид към света и живота зависят от множество условия, които твърде сложно се преплитат. Нашата цел тук беше да покажем само, че в тая сплитка от условия психологията на възрастите не бива да се пренебрегва. Особено погрешно ще бъде, ако се помисли, че ние отъждествяваме политически партии с възрасти или че отричаме значението на някоя възраст в обществения живот. Напротив, без идеалистическите увлечения на юношеската възраст и нейните предусещания за бъдещето и без устойчивостта на миналото в съзнанието на старческата възраст творческите сили на зрялата възраст не биха били достатъчно предизвикани и сигурността за пътя, който те следват, не би била пълна. |