Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Преводи:

Разказ:

Преглед:




Дневник:

Български поети на ХХ век:

Теория:


Руският писател Алексей Варламов в България:



Документи:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Теория
Свещеник Дончо Александров
Глобализацията и православната култура 
 
Стремежът към единство на човечеството датира от хиляди години. Библейският разказ за вавилонското стълпотворение и последвалото появяване на различни езици свидетелства за едно трагично разделение. И може би от този момент, когато се появяват бариерите за общуване, се заражда голямото желание за възстановяване на загубеното единство. Каква ирония! Обединени в една цел - да построят нещо ново и голямо, от което резултатът е падение и разделение.
Днес безспорно живеем в много интересно време, изпълнено отново с надежди за обединение и за създаване на нов световен ред. През ХХ в., след победата над националфашизма и разрушаването на комунизма, ставаме свидетели на едно ново универсално движение, носещо всичко онова, което се е извършвало в рамките на евроамериканската цивилизация, особено от времето на Реформацията до днес. Все по-често се говори за глобализация, като в това понятие се влагат различни значения - предимно икономически, но също политически и културни. Идеята за глобализма стъпва върху основата на западната демокрация, правата на човека, върху стремглаво развиващата се икономика и технология и по този начин се създава и оформя нов световен порядък, явяващ се уникален в историята на света. Мнозина виждат в глобализацията положителен процес, а не са малко и другите, за които тя носи заплаха.
Интересите и амбициите за световно доминиране чрез икономическа и военна свръхмощ на някои неоимпериалистически сили характеризират геостратегическите цели на феномена ”глобализъм”. И тъй като този феномен обхваща не само финансите и политиката, но и морала и културата, се е оформила една антиглобална опозиция, която е доста разнородна. Това става неизбежно, когато международната справедливост се прилага селективно, съгласно интересите на водещите световни сили.
Вследствие на тези процеси се засилват исканията за национална и религиозна идентичност. В името на универсалност и общочовечност глобализмът като движение засяга едни от най-чувствителните аспекти на човешкото битие - етническата, религиозната, националната и културната му принадлежност. Ето защо не трябва да се изненадваме, че живеем в един постмодерен свят, на който основните характеристики са безработицата, бездомността и мизерията на милиони хора; тероризмът и етническото прочистване; екологичният проблем и моралният упадък. Високото ниво на научния и техническия напредък, до което са достигнали определени държави, не замъглява несправедливата обществена реалност в света.
Интелектуалният дебат за бъдещата система на глобалния свят се намира в много динамична фаза. Той бе започнат не от академичните среди, а от политическите кръгове в края на студената война. Михаил Горбачов и Джордж Буш представиха две различни визии за развитие на света. По-късно се противопоставиха многообразни тези на интелектуалното поле. Франсис Фукуяма счита, че либералната демокрация ще се наложи като глобална реалност и с това ще се сложи край на историята на идеите. На друго мнение е Хенри Кисинджър, който предупреди, че независимо от идейните и технологични промени, настъпващи в глобалния свят, той ще остане свят на концентрирани силови потенциали и рационални интереси, които стоят зад тях. От новия технологичен глобализъм не е вдъхновен и харвардският професор Самюъл Хънтингтън, защото той вижда зад динамиката на глобалното взаимодействие завръщане на културата и на сблъсъка на културите, като принцип на устройство на международния живот. И въпреки изказаните различни тези, наблюдаваме как светът все по-вече се разделя и прегрупира около силовите линии на религията, традицията, културното наследство и идентичността. 1
Днес светът се превръща в “глобално село”. И въпросът, който занимава немалко хора, е: дали ще оцелеят отделните култури в съвременните условия?
“Когато говорим за култура, нямаме предвид просто локални нрави и обичаи. Те може да изразяват културни разлики, но може и да представляват само стандартизирани останки на културно своеобразие, принадлежащо на миналото и съхранено във формата на живописен фолклор. Може би някога местните носии, танци, специфична народна музика, архитектура и живопис, ведно с присъщите на ежедневието навици, да са въплъщавали действителни културни различия. Често обаче те оцеляват, въпреки коренната промяна на културната “парадигма”, само като образци от миналото, за да съхранят историческата памет на всеки народ.”2
Въпреки древното деление “елин” - “варварин” или наложеното по-късно от европейците разграничение “културен” и “дивак”, съвременната антропология доказва, че културата е общочовешки феномен. Няма общество без някакъв тип култура, макар и в зародишен вид. Етнологията говори за над триста културни групи сред така наречените ”примитивни” народи, т.е. племена, които живеят натурално. Във времето са използвани различни критерии за оценяване на развитите култури. Съвсем ясно е, че както съществуват езици без писменост, така има и култури без технологични постижения. Според Шпенглер обаче има само осем висши култури, а Тойнби класифицира значимите човешки култури в двадесет и една групи.
Реално културата е начин на живот – такъв, какъвто го определят потребностите на хората – затова тя предхожда паметниците на изкуството и етнографските си паметници.
Според известния гръцки философ Христос Янарас “днес човечеството се превръща в “глобално село”, тъй като една определена йерархизация на човешките потребности и присъщото й осмисляне на съществуването, на света и историята (с произход Западна Европа и Северна Америка) привличат хората от всякаква географска дължина и ширина. Постиженията на тази йерархизация и начинът и на осмисляне на действителността се оценяват като превъзхождащи всяко историческо минало. Те осигуряват на човека невиждани практически улеснения в живота, удобства, социално достъпни за широк кръг възможности за развлечение, но също и за закрила срещу болести, лишения и справедливост и несправедливост. ”3
Тази култура, за която говори Христос Янарас, има и много отрицатели, но дори и сред тях почти никой не може да отрече постиженията в областта на медицината, комуникаците, транспорта и да се върне към ограничените форми на живот през миналите векове.
Често на Запад се прави разлика между цивилизация и култура. Под първото понятие се разбират материалните, техническите постижения, а под второто - духовните. Това разделение води началото си от епохата, когато под влияние на идеализма беше прокарано разграничение между духовните и материалните достижения. От православна гледна точка материята и духът у човека представляват неразделна, взаимозависима цялост.
В началото на третото хилядолетие живеем в ново време. Нашата епоха обикновено се нарича постмодерна, а някои я виждат като постхристиянска или още - епоха на “мъртвия Бог”. И именно тук е интересно да се спрем на един много съществен въпрос: за отношението на Православната църква към глобализма, както и какво носи православната култура в съвременния свят.
Христовата Църква винаги е имала глобална перспектива. Още на първите страници на Библията се говори, че небето, земята, човешкият род и всичко останало е сътворено от Бога. Последните глави на Свещеното Писание в Откровението на св. Йоан Богослов също са посветени на визията за ново небе и нова земя. С раждането си Божият Син прие човешка плът и призова всички в своето царство - без изключения и без разлика относно раса, пол, език и етнически произход. Господ Иисус Христос изпрати своите апостоли като им каза: ”И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал...” (Мат. 28:19-20).
Универсалността на Христовото учение надхвърля дори сферата на човешкото, включвайки цялото творение, от което човешкият род е органична част.
“Идеите на християнството се появиха в специфично място и време, но от самото начало имаха глобален и есхатологичен характер, който е съхраняван непоколебимо. В своите послания апостол Павел особено подчертава всемирността във връзка с тайната на Църквата. Неговата всеобхватна визия достига апогея си, когато ап. Павел се позовава на “тайната” на Божията воля” в нареждане изпълнението на времената... да съедини всичко небесно и земно под един глава - Христа” (Еф.1:9-10).”4
Апостолската проповед бързо започва да се разпространява както в семитския, така и в гръко-римския свят, а Евангелието се разширява и дефинира в писмена форма на гръцки език, който е напълно различен от арамейския и на който то бива проповядвано в началото.
Когато Църквата се среща с нова култура, тя действа в следните направления: първо - възприема елементите, които са в хармония с нейната проповед; второ - критично отхвърля онова, което е несъвместимо с Евангелието; трето - влива нова кръв и нов дух в положителното.
Още в самото начало виждаме подобно приемане на локалната култура, където възникват поместни църкви. В първия стадий местният език бива възприет като средство за разпространение на Евангелието, а впоследствие се използва в богослужението, за да помогне на хората да добият опит. Тази традиция следват и светите братя Кирил и Методий. Когато те се сблъскват с латинския клир, защото са въвели нещо ново с усилията си да използват славянския език за разпространение на евангелската проповед сред славянските народи, св. Кирил заявява: ”Как не се срамувате да приемате само три езика и да казвате, че другите са глухи и неми. . . Ние знаем, че съществуват много народи, които четат и пеят Богу на своите езици: арменци, персийци, авазги, иверци, сугдеи, готи, авари, турци, хазари, араби, египтяни и други.” Делото на св. св. Кирил и Методий е от основополагащо значение за бъдещето на славянския и изобщо християнския свят и това едно от значимите събития в историята на Църквата.
И така можем да кажем, че цялото православно благочестие се извършва в контекста на тази универсална визия, центърът на която се състои в Господнята молитва: ”Да дойде царството Ти. Да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята.” В един от възгласите от ектенията по време на св. Литургия християните се молят “за мир на целия свят” и кулминира в приношението на светите дарове, извършвано “за всички и заради всичко”.
Особено големите християнски празници отварят глобални перспективи в нашите души. Великден и Петдесетница са изключително наситени с атмосфера на универсалност.
За Църквата глобалната визия винаги е била и си остава динамична перспектива. От друга страна, обаче, трябва да се търси правилен подход от православна гледна точка към феномена глобализация.
Въпреки че според последните проучвания седемдесет процента от хората в света вярват в Бога в една или друга форма, социологът Брайън Уилсън смята, че ”културата на всекидневието при развитите нации както на Изток, така и на Запад, не е белязана от религията”. 5
Анализирайки съвременната ситуация, Христос Янарас счита, че: ”Църквата днес не засяга големите маси, парализирани от консуматорската истерия, наложена от господстващия исторически материализъм. Църквата засяга един малък, съвсем ограничен елит или “мая”от хора, все още будни за основните въпроси: за смисъла на живота и за смисъла на смъртта, за смисъла на материята и на света, за битийната другост на всеки човек, за красотата и любовта, за логоса и за връзките в обществото”. 6
Ако се спрем само на Европа, ще видим, че особено на Запад (не навсякъде, разбира се) голяма част от населението не припознава своите християнски корени. Това ясно личи и от новата европейска конституция, където не се споменава за Бога и за християнската вяра, която дълбоко е белязала стария континент.
“Без съмнение, Европа страда не от атеизъм, а от многобожие. Като изгуби истинския Бог, тя пожела да засити безбожния си глад със създаването на много лъжебогове, идоли. Тя създаде идоли от всичко: от науката и нейните хипотези и открития, от техниката, от религията и нейните представители, от политиката и нейните партии, от модата и нейните манекени.
...Метафизичният нихилизъм на европейската култура, изразен чрез принципа: ”Няма Бог”- логично стана причина за практически нихилизъм, принципът на който е: ”Няма грях, всичко е позволено!” Обърнете внимание: със своята философия, наука, техника и т.нар. европейска култура систематично изтласква от човека всичко вечно и безсмъртно, виртуозно парализира в него чувството за безсмъртие, притиска душата му, докато не я сведе към нула. ” 7
Днес под “култура” разбираме всички творчески изяви на човека. Зад този етикет се крие каква ли не пошлост, представена в изложбените зали, на театралните сцени, в литературата, на кино и телевизиония екран. Много често тези творчески изяви се градят на основата на насилието и порнографията, обвити в художествена опаковка. Те се налагат все повече така, че придобиват формата на нещо нормално и модерно. Тези, които не възприемат подобни “културни прояви”, са обвинявани в бездуховност.
И именно такива псевдотворци имат претенции да са духовни водачи.
Както казах малко преди това, културата е съвкупност от материалните и духовните ценности. Тя зависи от морално-нравственото състояние на човеците. По културата на даден човек или общество можем да преценим духовното му развитие.
Безспорно, в ХХI в. сме свидетели на масовата култура, изградена на основата на хедонизма. Така наречената “чалга” култура, като едно широко понятие, е обхванала целия свят. Как да се излекуваме от тази болест?
“За православното религиозно съзнание културата е елемент от божествения замисъл за човека и творението, който е: достигане на богоподобие на сътворения по Божий образ човек и есхатологическо възсъединяване на осветеното творение с Бога чрез посредническата роля на човека. За нас въпросът за същността на културата, нейния смисъл, назначение и цел може да намери своето разрешение само в контекста на християнската антропология. Свещ. Писание ни разкрива ясно генезиса, историята и божественото назначение на човека, а оттук лесно можем да разберем и висшия смисъл, божествения замисъл на културата.” 8
И така, какво носи православната култура на човека и каква е нейната цел?
“Да внесе и да осъществи колкото се може повече Божественото в човека и в заобикалящия го свят; да въплъти Бога в човека и в света, затова православната културата е непрестанно служение на Христа Бога, непрестанно Богослужение; човекът служи на Бога чрез себе си и чрез цялото творение около себе си; той систематично и планомерно внася Божието във всеки свой труд, в творчеството си; пробужда всичко Божествено в природата около себе си, та цялата природа под ръководството на човека да служи на Бога и по този начин цялото творение да участва във всеобщо Богослужение, тъй като природата служи на човека, който служи на Бога.” 9
Чрез подвига на придобиване на евангелски добродетели човек носи тази Богочовешка култура в света. По този начин той преобразява себе си и всичко заобикалящо го в светлина. В историята на Църквата имаме примерите на светиите, живели в различни времена и условия, но винаги носещи богатите плодове на православната култура за всички. Ако погледнем и историята на нашия народ, Златният век е факт, благодарение именно на православната култура. Ето защо, всичко, което е сътворено с Божието благословение, по Божие вдъхновение и за Божия слава, независимо дали това е картина, филм, сграда или литературно произведение, въздейства положително и носи радост, а всичко, което е направено чрез духа на развалата, носи падналост и скръб.
И така, православната култура се изгражда въз основа на Христовия призив към човека: ”първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33), тоест ще ви се придаде всичко потребно за поддържане на телесния живот: храна, облекло, жилище.
Смятам, че универсалната визия на Православната църква е най-добрият отговор на появяващите се глобални условия. Въпреки че мнозина искат да видят православието променено от днешното време и силно секуларизирано, то не се претопява, а продължава да бъде сол и светлина на земята. Сръбският свещеник Радован Бигович счита, че в новата ситуация, в която живеем, “Църквата не трябва да бъде против обединението и интеграцията на народите, държавите и света. Нейната задача е да открие на света метафизичните предпоставки на единството и да изгражда това единство на евангелски основи - нещо, което дава истински плодове. Днес светът се обединява формално, с помощта на наложени “отгоре” правила, които са мотивирани от саможив интерес и егоизъм. Такава привидна интеграция по-скоро разделя, отколкото съединява и свързва хората и народите. Единство в Истината, във вярата и любовта не може да се замести от правните норми и различните конвенции за човешките права.
...Днес в света е живо съзнанието за човешките права, но православието трябва да върне на света съзнанието за човешките задължения, така че те да не се превърнат в своята противоположност и самоотричане - нещо, което се случва често” 10
Безспорно Православната църква не трябва да следва подхода на Рим - да дава оценки на всички възникнали проблеми и да чертае подробни програми за разрешаването им. Тя не може да членува в клуба на управляващите и богатите. Ролята на Църквата остава духовното възраждане на човешкия род, спасението в Христа, придаването на смисъл на живота, а не в стремеж за упражняване на светска власт. От друга страна, Тя трябва да заеме ясна и категорична позиция срещу всяка форма на безразличие към човешкото страдание. Именно чрез своето служение, Църквата култивира съзнание и формира личностите на хората, които чрез водене на чист, скромен и аскетичен начин на живот могат да засилят и обновят имунната система на обществото.
За разлика от всяка друга религиозна система Православната църква ни предлага реална връзка с живия Бог чрез силата и благодатта на евхаристийната общност. Божествената литургия, като дело Божие и човешко, е всенародна.
В шестдесетте години на миналия век, когато един западен журналист запитал знаменития по онова време в Съветския съюз митрополит Николай Крутицки по какъв начин Руската църква осъществява своята мисия в условията на тоталитарния режим, той отговорил простичко: ”Ние отслужваме Литургия.”
И действително, в Литургичното единство на Бога и човека, духа и материята, времето и вечността; в литургическото отдаване на самия себе си и един на друг на Христос Бог; както и в Литургическото разделение на Агнеца Божий и приемането на Тялото и Кръвта Христови, се съдържа цялата програма на човешкия живот. Постигането на взаимната всечовешка и Божия любов с пълното уважение към светостта на живота и светостта на природата (така се решава и един от най-сериозните проблеми на съвременния човек - екологическият) - ето на какво учи, за какво свидетелства и какво дава на хората Църквата Божия. По този начин Църквата по своето битие и дело е безсмъртно утвърждение на битието на света и всевечното човешко житие, деяние и творчество. ” 11
В заключение бих искал да кажа, че Православната църква днес наистина се сблъсква с духовното и нравствено разложение, с икономическата, политическата и правова анархия в едно потребителско общество. Въпреки това Тя не може да бъде организатор на антиглобалистични митинги и протести, носещи често безредици. Вместо глобализация, която преобразува народите в безлична хомогенна маса, удобна за икономическите интереси на една анонимна олигархия, Христовата Църква ни предлага един истински предобраз на това глобално общество, във формата на есхатологична надежда, виждане и прослава.
Всички са призвани да участват свободно, носейки своя кръст и очаквайки Възкресението. ”Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда”(2Петр. 3:13). Тези думи на св. ап. Петър показват една специфична особеност, която прави глобалното виждане на християнството различно от всяка друга форма на глобализацията.

1 Вж. Огнян Минчев. Глобализация и геокултура. Вестник “Култура”, брой 24, 23 юни 2000 г.
2 Христос Янарас. Кризата като предизвикателство. Издателство ЛИК, София, 2002 г., с. 86
3 Пак там, с. 87
4 Архиепископ Анастасий Янулатос. Православието и глобализацията. Фондация «Демос», Силистра, 2005 г., с. 186 – 187.
5 Брайън Уилсън. Религията в социологическа перспектива. Праксис, Велико Търново, 2001 г., с. 65
6 Христос Янарас. Кризата като предизвикателство. ЛИК, София, 2002 г., с.116
7 Преподобни Иустин Попович. Православната Църква и икуменизма, Славянобългарски манастир ”Св. Вмчк Георги Зограф”, Света гора, Атон, 2004 г., с. 132, 133
8 Александра Карамихалева. През очите на вярата. Издателство”Стандарт”, София, 2007 г., с. 137, 138
9 Преподобни Иустин Попович. Православната Църква и икуменизмът, Славянобългарски манастир “Свети Вмчк Георги Зограф”, Света гора, Атон 2004 г., с. 137
10 Радован Бигович. Църква и Общество. Издателска къща Омофор, София, 2003 г., с 287, 288
11 Черногорски и приморски митрополит Амфилохий. Църквата е фактор за обединяването на Европа, pravoslavie.bg
 
 
Назад [ 16 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма