| Съдържание |
| + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Разказ: |
| Преглед: |
| Дневник: |
| Български поети на ХХ век: |
| Теория: |
| Руският писател Алексей Варламов в България: |
| Документи: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
| Статии | |
| Руският писател Алексей Варламов в България | |
Богонапуснатост |
|
Слово на Алексей Варламов при получаване наградата “Александър Солженицин”, 28 април 2006 г.
В личната си съдба за ключов аз считам сюжета за осъзнаване на Русия, а не Съветския съюз, като своя родина. И тук голяма роля изигра не само художествената литература или даже писателските писма, дневници и мемоари, но много повече – устните разкази на най-обикновени руски хора.
Техните лица запомнях и техните разкази записвах по време на етнолингвистичните експедиции и походи из Руския север и средните области на Русия; за скрития селски живот ми разказваше старецът Василий Фьодорович Малахов от Вологодската община Падчевари; за съдбата на тези, които напуснаха Русия, но я запазиха в паметта си, аз слушах от руските емигранти и от потомците им в Америка и Европа.
Благодарен съм на хората, непожалили за мен паметта на своето сърце. И най-първата и най-съкровената от тях беше моята баба Мария Анемподистовна Мясоедова, преживяла много тежък и поради това – твърде обиден за руската жена живот. Тя сама е възпитала три деца, спасила ги е през войната от глад и болести, дала е на всички образование, а освен това пишеше стихове и проза, но професионална писателка не стана, защото през нейния век имаше други, по-важни от литературата, грижи и задълженията в живота й бяха твърде много. Аз възприемам своето писателство като нейно поръчение и изпълнение на нестореното от нея...
В историята на руската литература често е имало периоди, когато тя е изпитвала и изразявала в слово не само раздразнение и оскърбление, за които говори Пушкин, но и трагическо чувство за Богонапуснатост, чувство на страх, че над нас, според израза на Николай Рубцов, „не ще има тайнствена сила”. Макар че литературата е умеела да преодолява това чувство, намирайки опорни точки и представяйки земния свят не като царство на ненавист, абсурд и зло, а като свят, изопачен, но съхранил чертите на първоначалния замисъл.
Перифразирайки известния израз на Тертулиян за човешката душа, може да се каже така: руската литература винаги е била по природа християнка. Но своето призвание и заръка тя е виждала не в това да подменя собственото си Божествено откровение за всяко проповедническо слово, а в това да разбере и образно да изрази неслучайността и промисъла на всичко, случващо се в света, и преди всичко – случващото се в Русия и с Русия. Този страшен разрив, който се случи в руския народ през XX век и който до ден днешен не бива да се счита за преодолян, беше победен в нашата литература.
И тук може да се поспори и с Бунин, и с Розанов, които независимо един от друг писаха, че литературният подход е отровил руското общество. През XX век, в годините на съветската власт, той стана, напротив, противоотрова и ни спаси от загуба на собствения ни исторически образ. Говореха ни неистини на уроците по история и обществознание, но ни спасиха уроците по литература, спасиха ни училищните съчинения за Онегин и Разколников, спасиха ни дебелите списания и книги, където, разбира се, тайно, пробиваше и се развиваше като трева истината. Литературата, съхранила националната памет, стана един от пътищата на нашето завръщане в Русия.
|
|
|
Назад
[ 17 ]
Напред |
|
