ИЗЯСНЯВАНЕ НА БОЖИЯ ПРОМИСЪЛ
ПРИ СЪТВОРЯВАНЕТО НА ЧОВЕКА
“И сътвори Бог човека по Свой образ,
по Божий образ го сътвори...”
Битие, 1 : 27
Ежедневието
е постоянно преговаряне на едни и същи думи,
но не търси себе си в тях –
условието за оцеляване не е знамето на живота,
а негова дръжка.
С нея можеш
само
да защитиш
мястото си на обитаване,
но не и да го направиш
по-красиво...
И усещането за красота
не е
в ежедневните императиви,
а е въпреки тях –
коригираща изповед-признание
за непостигнатост...
И хармонията на ежедневието
доказва
само
добре усвоено умение
да се вдига дръжка без знаме,
вярвайки
не във правото на сърцето,
а във силата на ръката...
И нормално изглежда
знамена много да ти прикачват,
без да знаеш
какво
друго
да правиш със тях,
освен да размахваш
победно
или
заплашително...
И от тях
никое
не е по-лошо от другите,
но и не е по-добро,
щом повелява:
здраво да стискаш дръжката,
ако не искаш
да се превърне
в твой посмъртен саван...
Затова
ежедневието е постоянно преговаряне
на едни и същи думи,
но
не търси себе си в тях –
животът е много повече
от парадното преброяване
на оцелелите...
И условието за оцеляване
не е знамето на живота,
а негова дръжка...
И знамена много
трябва да сменяш на нея,
докато създадеш
своето –
събрало парчетата,
които
сърцето ти е откъснало от предишните.
Едва тогава
и дръжката ще се превърне
в истинска част от знамето
на домогването
до Себе си.
|
ЕВОЛЮЦИЯ НА СОЦИАЛНИЯ ПРОФИЛ
Народът си отива.
Идват
интересите на клубните съобщества
и тъжните проблясъци
на поетическите откровения –
за обозримост на разместването.
Поетите си тръгват в края на процеса...
В началото е словото,
което ги привлича
да повярват,
да му бъдат верни;
дори когато смисълът му
се размие
от многократна употреба
на договарящи се интереси –
в тях
до последно си отеква
първата невинност на изричането...
Поетите последни осъзнават,
че
светът си е сменил реликвите
и че народът
(постепенно)
си е осмислил интересите като реликви
и си отива,
без да се сбогува
със всичко, за което си е струвало
да го възпяват в стихове...
Поетите остават най-накрая –
да преговорят
до последната въздишка
смисъла,
във който са родени
и да изчезнат в себе си,
довършвайки процеса
“поединично оцеляване”...
Народът си отива.
Идват
интересите на клубните съобщества,
където
няма нужда от поети,
а от добре скроени
охранители...
ЕВОЛЮЦИЯ НА ЛИЧНОСТНИЯ ПРОФИЛ
И се припомням години,
които не съм живял...
Този живот не е мой,
но се налага
добре да го преосмисля.
Някой друг се случва у мен
и не си отива,
преди да се напием,
плачейки
над Неговите спомени...
Тези години,
които не съм живял,
но вече си спомням...
Само не знам
нататък
как ще се спогодят:
остарелите Ми надежди
с прогледналите Му спомени...
САМОТАТА
Като влюбване
в отражението на спомен
в огледална стая на лабиринт –
наподобява себеоткриване,
ала не ражда
нищо друго –
само девствено отразява
всичко неизвървяно докрая...
Самотата:
не е състояние на духа;
тя е спомен за вик,
недостигнал до никого.
|