Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Имена:

Разказ:

Преглед:



Дневник:

История:

Новела:

Идеи:

Юбилей:

Руска тетрадка:








Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Руска тетрадка
Валерий Дударев 
 
Роден в Москва през 1963 г. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен педагогически институт “В.И.Ленин”. Автор на книгите “Върба”, “Глаголица”. Носител е на наградите “На Русия верни синове”, “Сергей Есенин”. Публикува в списанията “Юность” и “Литературная учеба”. Главен редактор на списание “Юность”
  
   
  
***
Тъгувам при Лаго ди Гарда.
В нощта като звездна стена
надвисва Великата карта.
Катул е над мене сега.
Великият, звездният пример,
на рая Веронски кръга.
Великият гроб на Салигер,
на Великия Данте духа...

Затова и наместо подарък,
при леките, светли вълни,
недостъпната ладия плава
извън всякакви величини.


***
Във всеки звук сивей мъглата
на лунатични върхове,
когато под луни душата
изстрадала се моли все.

Във всяка капка мироздание
благословия звездна зрее,
когато лунното сияние
се появява... и живее!

И всеки звук е откровение,
което лунната вода
като загадъчно горение
далеко носи от ума.
   
  
АСУНТА

Полумечта и полугрешка –
несбъднат ден след ден!
Една венецианка гледа
като родена смъртна мен.

Безсмъртна! О, какво се случи?
Море изтече, но какво?
В кое съзвездие се счупи
венецианското стъкло?

Авва Отче, кой щастливец
овала на лика божествен,
очите, тялото звънливо
рисувал е във глуха вечност?

Да утеша ли с туй съдбата,
аз пазя от Едем солта,
дано на Тициан ръката
да ме докосне със дъга.

На друг химн светлина да бликне!
Да си припомня Пушкин в смях!
Да тържествува във пустинен
Кашир безсмъртният ни княз...

И вечността като утроба
да стане. С детската мечта
Асунта между две надгробни
слова докосва ме с дъга.
ХУНИ

Щом сътвореното не ухае на степ,
просто хвърли го първи.
С цел новите хуни се раждат и те
все едно ще го хвърлят.

Щом за твоето раждане имат вина
туфа, пелин и репей,
скоро сармати ще те подберат.
С копие ще си вече.

Ухо – към земята! Повярвал – и ето
зад планината Урал,
в бурята чуваш: на Атила жребеца
вън са извели в степта!
    
Вещият Олег, руснако, не чакай!
Змея триглав размажи!
Постеля чергарска е твоята радост,
смърт в боя намираш ти!

Мътен е склонът на небето, линее!
Ястреби горе кръжат!
Ще дочакаме ние римляни с тебе –
с кръв да платим за дълга!

Да станем без химн! Да тръгнем без знаме!
Да се пропука света!
Орда и пиво е нашето знание!
Нашият дар е трева!

Като нея да станем поверие древно,
клонче, притиснато в длани!
По-черни от котка,
от кошута по-нежни,
край пътя копринен изгнаници бягат.
  
  
РУЗА

Не навсякъде има прозорци
като при мен със завеса.
Две птичи къщички на дървото
вън полюлява ветрецът.

И едва ли, пропуснало срока,
гробището ще възкръсне.
В тази фъртуна застиват кротко
стариците покрай пътя.

И добавяйки медна парица
във черна ръка да звъни,
проговаря едно момиче
на свой нефламандски език.

Междуметията й сухи
като вековни образци
вечност и вятър пропускат
в нажалените ми очи.

Вечер пристига – грешна и матова,
с предчувствие леко за сняг.
На ива прилича в нея Ахматова,
на горски мъх – Мариенхоф.

Над полето е вече тъмно и тихо,
и се чува вселенска тъга.
Ни хекзаметри, нито терцини –
силаботоника една.

Дълга античен си припомних.
Аз имах сили и тогава
изгнание си сътворих, а после
и завръщане създадох.

Ала дотук с тъгата жалка.
Неписани за мен и теб,
ревниви и жълти техните ямби
вън се люлеят от векове.
  
Преведе Теменуга Маринова
 
 
Назад [ 19 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма