Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Имена:

Разказ:

Преглед:



Дневник:

История:

Новела:

Идеи:

Юбилей:

Руска тетрадка:








Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Руска тетрадка
Сергей Гонцов 
 
Роден в Сибир през 1954 г. Завършил е Уралския университет и Висшите литературни курсове съм Литературния институт “А.М.Горки”. Авто на четири книги със стихотворения, лауреат на наградата “Златното перо” и на Литературната награда “Максим Горки”.
  
   
  
  
ОДА

И замлъкна тоз,който видя,
но не иска да каже и дума.
А прозрачна е тази вода,
и се връщат обратно стада,
слънце грее широко над друма.

Някой силен, невидим, но жив
ми изрече,че минало няма
и че земният кръг е красив,
щом израства в скръбта ни голяма
и с радост отгледан щастлив.

И видях над дървото аз Зрак,
като Сириус мярва се чудно,
за да зная, че туй е мой знак,
като брат ми е той, а не враг,
макар да е с думите трудно.

Отдавна се знае, че тук
нас ни пазят – пресвята иконка –
през прозореца влиза напук,
дори и в отпуснат юмрук
красотата на дъхава клонка.

И сега като първи монах
размишлявам сред мойта пустиня
с мисъл нова в световен размах,
но светът е сковаван от страх,
реч, мълчание, лирата стине.

Самота, де е твоята власт?
Всичко в мен е, но сякаш пороен
дъжд се лее с предвечната страст
да изпитам аз земното свое,
или да пропадна без глас.
  
Виделият туй онемя,
не докосна вълшебните струни,
да не би пак по тази земя
да надвиснат съдбовни табуни
с ураган, който вече гърмя.

Но навсякъде сила се вре,
или хълми и призрачни кули
се навързват, и степ, и море,
Юг и Север, така че добре
са Псалома ужасен дочули.

До ден днешен не знаех аз как
от своето истинско чудо
да си гребна, дори без черпак,
или с някаква мисъл все пак,
или пък със друга посуда.

Всичко чезне във светла мъгла,
и в безверие вярата тъне
като Плуг, като Меч и Стрела,
като Мисъл – тя Път е била,
който в бъдно неясно се гъне.

Както щеш да си мисли, даже век,
ще достигнеш далечност нелепа,
както друг пък – Ответа нелек,
без мощта на възкръснал Човек,
сякаш Огъня лумнал от пепел.

Но може от някого тайно
да получиш ти лесен съвет
как до скритото скришно и явно
да достигнеш и честно, и славно,
и научен във Школа с обет.

Още помня аз морския бряг,
но не зная в кое ли столетие
във Двореца си светъл нас пак
Отецът ни учеше как
да постигаме тайни проклети.

Как забравил бих дума дори,
този Старец сега баснословен?
Не съм му аз син, но ти разбери,
че светът ни е в тайните скрит,
аз дервиш ли съм бил, бедуин неспокоен?
Като първи път срещат те там,
щом изпаднеш и ти в помрачение.
Аз попътната приказка знам,
че с погубващо нейно значение
сме отгледани ние невям.

* * *
Бях този, който тук дойде
да вземе тайнствената книга,
и който си отиде мрак доде
покрие двора и дъба, че той пристига
забрава, щом е време, да даде.

А тази, от която съм пленен,
ще кажа туй без капка злоба,
налива хлад в безжалостна утроба,
и ставам толкова студен,
че сякаш жив не съм бил нито ден,
а на четирсет легнах в гроба.

Не ти разказвам, сякаш стон
и плач на камък, за да те не стряскам
с картини адски напокон,
с дърво цъфтящо по закон
със звън на всеки виснал клон.
Заспа палачът. Ти му ръкопляскаш.

Как странно се разделяме в абсурд,
не ще се срещнем, то е ясно,
че туй ще е напразен труд,
а времето тече съгласно
да го надмогнем…да, прекрасно
сега потъваме във студ.

Исакий, ето го, скала,
но гордо плава той край мене
оттам, отдето е дошла
вестта, че службата свещена
и от сълза по-скъпа е била.

Не ще от скука зарида
и тоз,що съм, не ще ридае,
а само тайно ще гадае
това, което той не отгада,
нима пропадат все накрая
и знаците на Благодатта.

Мостовете се вдигат и отвъд
оставят тези знаци за развръзка
на Приказка, която е завръзка
на друга Приказка и съд
за този…не се гневи ти този път…
Тук въздухът по царски пръска
прощение, желано на светът.

Разгряваш се като атлет,
надбягваш се със костенурка,
на воля пред годините напред
да литнеш искаш ти след гнет
и пропасти на мрак проклет,
във който светлина живурка.

А книгата оставих, но защо
възникна смайване такова,
понеже в нея ти си нова,
облечена, различна и готова
като последното листо,
в което дъхаво место
пчела открива…Но пък то
е непонятно като слово,
което търся аз. Защо?

А тази книга е за теб,
за никой друг, но пак единна,
като звезда над тъмна степ
и тъжен звук, тъга пустинна,
тя избелява в нощ невинна
и мрачна като черен креп
е песента на реч старинна.
  
Преведе Тихомир Йорданов
 
 
Назад [ 23 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма