Простори

Съдържание

+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Православието и идентичността на народите

Поезия:

Имена:

“Не мога да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина”

Разказ:

Преглед:

Дневник:

Българската култура между провинциализма на своето съществуване и провинциализма на нейното управление

История:

Забележителен български учен - историк и родолюбец

Новела:

Зверска работа

Идеи:

Трансформация на канона в постмодерна ситуация

Юбилей:

Атанас Свиленов на 70 години. Роден да бъде критик

Руска тетрадка:

Московското списание “Литературная учоба” гостува на “Простори”

ОДЕСОС ПРЕЗ КЪСНАТА АНТИЧНОСТ

(IV – НАЧАЛОТО НА VII ВЕК)

ОТ АЛЕКСАНДЪР МИНЧЕВ

“Одесос през късната античност (IV- началото на VII век)” е последната трета книга на Ал. Минчев от поредицата за античния град Одесос, нашата днешна Варна. През 2007 г. излиза първата – монографията „Одесос през Елинистическата епоха (края на IV в. пр. Хр. – началото на I в. сл. Хр.)”, а през 2021 г. – втората: „Одесос през Римската епоха (I-III в.)“. Новото изследване е посветено на последния период от съществуването на този забележителен античен град в българските земи – Късната античност. Поместени са много нови данни от исторически, археологически и епиграфски изследвания за града, публикувани през последните 15 години у нас и в чужбина, както и някои по-стари, които са останали неизвестни доскоро. Някои от най-ценните антични паметници, открити в града и запазени до наши дни, са гордост за археологическото и архитектурното богатство не само на Варна, но и на България и Европа.
Коренните промени в периода на Късната античност са като врящ котел от събития – политически, военни, икономически и религиозни.

Това е периодът на третия и последен голям разцвет на Одесос – време, от което и до днес в града има останали значителни следи.
Издаването на книгата е финансирано от Фонд “Култура” на Община Варна и е съществен принос към културната памет на града и на България.

Статии

Руска тетрадка

Сергей Гонцов

Роден в Сибир през 1954 г. Завършил е Уралския университет и Висшите литературни курсове съм Литературния институт “А.М.Горки”. Авто на четири книги със стихотворения, лауреат на наградата “Златното перо” и на Литературната награда “Максим Горки”.

ОДА

И замлъкна тоз,който видя,
но не иска да каже и дума.
А прозрачна е тази вода,
и се връщат обратно стада,
слънце грее широко над друма.

Някой силен, невидим, но жив
ми изрече,че минало няма
и че земният кръг е красив,
щом израства в скръбта ни голяма
и с радост отгледан щастлив.

И видях над дървото аз Зрак,
като Сириус мярва се чудно,
за да зная, че туй е мой знак,
като брат ми е той, а не враг,
макар да е с думите трудно.

Отдавна се знае, че тук
нас ни пазят – пресвята иконка –
през прозореца влиза напук,
дори и в отпуснат юмрук
красотата на дъхава клонка.

И сега като първи монах
размишлявам сред мойта пустиня
с мисъл нова в световен размах,
но светът е сковаван от страх,
реч, мълчание, лирата стине.

Самота, де е твоята власт?
Всичко в мен е, но сякаш пороен
дъжд се лее с предвечната страст
да изпитам аз земното свое,
или да пропадна без глас.

Виделият туй онемя,
не докосна вълшебните струни,
да не би пак по тази земя
да надвиснат съдбовни табуни
с ураган, който вече гърмя.

Но навсякъде сила се вре,
или хълми и призрачни кули
се навързват, и степ, и море,
Юг и Север, така че добре
са Псалома ужасен дочули.

До ден днешен не знаех аз как
от своето истинско чудо
да си гребна, дори без черпак,
или с някаква мисъл все пак,
или пък със друга посуда.

Всичко чезне във светла мъгла,
и в безверие вярата тъне
като Плуг, като Меч и Стрела,
като Мисъл – тя Път е била,
който в бъдно неясно се гъне.

Както щеш да си мисли, даже век,
ще достигнеш далечност нелепа,
както друг пък – Ответа нелек,
без мощта на възкръснал Човек,
сякаш Огъня лумнал от пепел.

Но може от някого тайно
да получиш ти лесен съвет
как до скритото скришно и явно
да достигнеш и честно, и славно,
и научен във Школа с обет.

Още помня аз морския бряг,
но не зная в кое ли столетие
във Двореца си светъл нас пак
Отецът ни учеше как
да постигаме тайни проклети.

Как забравил бих дума дори,
този Старец сега баснословен?
Не съм му аз син, но ти разбери,
че светът ни е в тайните скрит,
аз дервиш ли съм бил, бедуин неспокоен?

Като първи път срещат те там,
щом изпаднеш и ти в помрачение.
Аз попътната приказка знам,
че с погубващо нейно значение
сме отгледани ние невям.

* * *
Бях този, който тук дойде
да вземе тайнствената книга,
и който си отиде мрак доде
покрие двора и дъба, че той пристига
забрава, щом е време, да даде.

А тази, от която съм пленен,
ще кажа туй без капка злоба,
налива хлад в безжалостна утроба,
и ставам толкова студен,
че сякаш жив не съм бил нито ден,
а на четирсет легнах в гроба.

Не ти разказвам, сякаш стон
и плач на камък, за да те не стряскам
с картини адски напокон,
с дърво цъфтящо по закон
със звън на всеки виснал клон.
Заспа палачът. Ти му ръкопляскаш.

Как странно се разделяме в абсурд,
не ще се срещнем, то е ясно,
че туй ще е напразен труд,
а времето тече съгласно
да го надмогнем…да, прекрасно
сега потъваме във студ.

Исакий, ето го, скала,
но гордо плава той край мене
оттам, отдето е дошла
вестта, че службата свещена
и от сълза по-скъпа е била.

Не ще от скука зарида
и тоз,що съм, не ще ридае,
а само тайно ще гадае
това, което той не отгада,
нима пропадат все накрая
и знаците на Благодатта.

Мостовете се вдигат и отвъд
оставят тези знаци за развръзка
на Приказка, която е завръзка
на друга Приказка и съд
за този…не се гневи ти този път…
Тук въздухът по царски пръска
прощение, желано на светът.

Разгряваш се като атлет,
надбягваш се със костенурка,
на воля пред годините напред
да литнеш искаш ти след гнет
и пропасти на мрак проклет,
във който светлина живурка.

А книгата оставих, но защо
възникна смайване такова,
понеже в нея ти си нова,
облечена, различна и готова
като последното листо,
в което дъхаво место
пчела открива…Но пък то
е непонятно като слово,
което търся аз. Защо?

А тази книга е за теб,
за никой друг, но пак единна,
като звезда над тъмна степ
и тъжен звук, тъга пустинна,
тя избелява в нощ невинна
и мрачна като черен креп
е песента на реч старинна.

Преведе Тихомир Йорданов

Назад [ 23 ] Напред

ВЕСТНИК “КИЛ” НА 30 ГОДИНИ!

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, издаван в град Варна от Сдружение на писателите вече 30 години. Във вестника се печатат значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни, представя се творчеството на водещи съвременни автори, дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът е подкрепян финансово от Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и

Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на съвременната литература, както и да откриете едни от най-стойностните ѝ произведения!