Съдържание |
|
Поезия:
|
|
|
|
Преводи:
|
Памет:
|
Преглед:
|
|
|
Критика:
|
Новела:
|
Идеи:
|
История и философия:
|
Спомен:
|
По повод:
|
Майсторски клас:
|
|
Литературна енциклопедия:
|
Изкуство:
|
|
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии |
Преводи | Лидия Анискович |
|
Лидия Анисковиче родена на 15.І.1956 г. в Москва. Поет, бард, белетрист, тя е автор на няколко стихотворни сборника, сред които особено място заемат българо-руският “Небесен пчелин” и “Изгоря Троя, рухна Рим”. Нейно дело е поетическата летопис за Москва “Сказание за великия престолен град”, както и серията стихотворни книги портрети, посветени на Ломоносов, Пушкин, Лев Толстой, Висоцки и др. Сред белетристичните й изяви се открояват философско-есеистичните творби “Вретено” и “Руските зими”. Неин крупен труд, влог в руската култура, е поредицата от биографични изследвания, свързани с живота и творчеството на фамилия Цветаеви. Автор е на 14 компактдиска с авторски песни. За повече информация – lida.deil.ru
ПОЖАР
на С. Есенин
Развилня се пожар над степта
и житата запали златисти.
В тази дива стихия нима
сме без брод и Русия е нищо?
И нима никой в тез небеса
ориста ни не ще да оплаче.
Огнен стълб разярен на мига
всичко живо на смърт ще изпрати.
Ще умре и селцето в степта,
ще обръгнат душите човешки.
Чезнат кръстове в път и мъгла
и Русия се носи зловещо.
Боже мой, ти не ни се гневи.
Ние също не страдахме малко.
Колко жито с любов наспори,
а на нас не ни стигаше. Жалко?!
PERIPHERIA
Романтично-прагматичен,
с трансцедентно потекло,
питам своята китара:
- Накъде отвя ни Бог?
Накъде ли ни примами
пак житейската съдба?
Туй, което беше мило,
изгоря и отмиля.
И не трябва да се спираш,
чул въздишка зад гърба.
Със роса да се измиеш,
да се хвърлиш във снега.
Да се смееш и да плачеш
в ъгъла, край огън спрял
и със жабите да квакаш,
поста си за миг презрял.
Романтично-прагматичен
все един железен век.
Вярвам в своята китара,
измени ли се човек?
Нито по-добър, ни по-лош,
пак от нещо заболял,
блатото обхожда още
вече малко остарял.
Втренчил поглед в небесата,
чакащ чудеса от тях,
той отива и се връща,
срещнал тебе кръговрат.
Срещнал теб и много други,
срещнал заник мълчалив...
Думи? Не повярвах в думите,
а във вопъла тъй тих.
на Л.Л. |
ДВЕ КАФЕВИ ОЧИ
Стрелката магнитна бе тъй своенрава –
подскочи наляво, надясно и спря.
Стрелката магнитна съвсем не бе права –
аз само поисках, но не умрях.
Компасът се счупи... Бог с него, момчета,
отгоре щом гледат две кафеви звезди,
щом с ивица залез в зелени полета
гласът на пушач нежно гали треви.
Щом още не можем във миг да замръзнем
без капка надежда до пролетта.
Щом щрайхове нежни с цигулки, валтхорни,
запалват в душите ни пак любовта.
ВРЕТЕНО
Вретено мое, пак се завърти
и нишката вълшебна изпреди.
Съдба на откривател ли кажи,
Америка открил, ми предстои?
Или дистанцията да скъся
със нечия душа прекрасна
и сам недъга си да победя,
създал в колиба рай ангелогласен.
Вретено мое, пак се завърти,
ръката ми щом още не отпада,
щом светлина в прозореца гори
и вой годините не разпилява.
Завършека на нишката ще забода
с карфицата на своето сърце,
началото й като стръв ще разгоря –
кандило звездно в тъмното небе.
Вретено мое, пак се завърти,
земята ни тъй както се върти.
Призвание едно си имаш ти –
не само за забава да трептиш,
а да разбулиш тъмните ъгли
на нашата помръкнала земя
и пак надежда волно да цъфти
в градините висящи на духа.
Вретено мое, пак се завърти...
Бележка, подбор и превод
на стихотворенията
Владимир Стоянов
|
|
|
Назад
[ 5 ]
Напред
|
|