Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:




Преводи:

Памет:

Преглед:



Критика:

Новела:

Идеи:

История и философия:

Спомен:

По повод:

Майсторски клас:


Литературна енциклопедия:

Изкуство:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg)https://www.facebook.com/varnaculturebg

https://www.instagram.com/culturevarna?igsh=anhya3lrZWtiMjc3

Статии
Литературна енциклопедия
Литературна енциклопедия 
 
Антитеза– /от гр. anti-против, thesis – положение, поставяне/ – противопоставяне. Антитезата е позната на художественото слово от незапомнени времена. Според една легенда тя е възникнала със сътворението на света: натъжен от царящата наоколо тъмнина, Създателят сътворил светлината и отделил тъмнината от светлината. Поетичността на тази легенда се дължи на усещанията, благодарение на които ние опознаваме същността на битието, където са противопоставени море и суша, зима и лято, ден и нощ, любов и омраза, раждане и смърт. Делничният ни език е изпъстрен с подобни противопоставяния – наяве и насън, черно и бяло, рано или късно. Диаметрално противоположни понятия твърде често се използват и в пословиците: сит на гладен не вярва; за един бит двама небити дават; знанието е светлина, незнанието – тъма. Като волтова дъга при късо съединение започва поемата на Блок “Дванайсетте”: “Черна вечер./ Бял – снегът.”
Не е задължително обаче съединение на противоположно заредени полюси, за да припламне искрата на антитезата. На черното Стендал противопоставя не бялото, а червено. Шилер противопоставя на любовта не омраза, а коварство. Антитезата е съпоставяне на най-различни рязко контрастни явления, заредени с потенциален конфликт: “Бащи и деца” на Тургенев, “Престъпление и наказание” на Достоевски, “Вълци и овци” на Островски, “Дебелият и Тънкият” на Чехов със самите си заглавия вече говорят на читателя за противопоставяне на идеи и характери в тези произведения. Към антитезата художникът е привлечен от онази страст, която афористично точно обяснява Баратински: “Две области – тъма и блясък, / тревожат в нас сърце и ум.”
Два щриха – и от играта на светлосенки при Л. Толстой възниква образ – убедителен и изпълнен с впечатляваща сила: “Както във всички хора, в Нехлюдов живееха двама души. Единият – духовен, търсеше за себе си само онова благо, което би било благо и за останалите, а другият – животно, търсещо благо само за себе си, готово заради това благо да пожертва благото на целия свят.” Нито една възклицателна интонация, а такава експресия!
Антитезата прави речта по-емоционална, придава й личностен оттенък. Затова поетите и ораторите са толкова пристрастни към нея. За отбелязване е, разбира се, че те често се стремят да заменят действителността с гола емоция и тогава антитезата в техните уста се превръща в безплодно красноречие. Противопоставянето винаги трябва да бъде родено от самия живот, от взаимовръзката между явленията, от единството на чувство и мисъл. Защитавайки княз Грузински, който в гнева си застрелва своя злонамерен оскърбител, Ф. Плевако казва: “Това, което му се случи, нещастието, което го сполетя – са разбираеми за всички нас: той беше богат – ограбиха го, беше честен – отнеха му честта, обичаше и бе обичан – разделиха го с жена му и го принудиха на старини да търси ласките на случайна позната, на някаква си Феня; той беше бащата, на когото насила отнемаха децата и го чернеха в техните очи, за да ги накарат да презират оногова, който им бе дал живот.” Искрено, прочувствено, правдиво, просто и ясно.
Мисълта, изразена във формата на антитеза, е изключително лапидарна и богата. Потвърждават го отделни строфи и цели стихотворения на много лирически поети от различни времена и народи. Някои пишат дебели романи, в които се мъчат да изразят противоречивата същност на човека – този “венец на природата”. Същата мисъл Державин е изваял в стих: “И цар съм аз, и роб, / и червей съм, и бог.”
М. Акопян
 
Баснята е малък епически жанр, който се отличава от новелата, разказа, очерка и приказката главно със стихотворната си форма. В баснята обаче, както и в приказката, често действат едни и същи персонажи: животни, растения, предмети, а хората са представени не с техните имена, а с някаква отличителна черта на характера или професията. И в приказките, и в басните събитията в еднаква степен се различават от реалния делничен живот. Но баснята се отличава от приказката с по-ясно изразена двуплановост и каквото и да се случи на Щуреца и Мравката, на Враната и Лисицата, дори и най-малкият неизкушен читател разбира, че става дума за хора. Приказката може да бъде или страшна, или смешна – баснята най-често е комична. Като правило в нея се осмиват морални пороци, а те са вечни. Това ограничава рамките на този вид поезия, а списъкът на баснописците е кратък: Езоп, Лафонтен, А. Измайлов, И. Крилов, Козма Прутков, Д. Бедни, С. Михалков.
Баснята е жанр на дидактическата литература. Още Хегел съзира нейното значение за морала и поуката и освен това подчертава, че баснята се отличава с обобщаващ характер на проблематиката на основата на реалния живот. Главното за нея е изображението на конкретни явления, които “не са измислени произволно, а са разказани така, че от тях може да се извлече някаква поука за човешкото съществование или, казано по-точно, за практическата страна на това съществование, за смисъла и нравствеността на постъпките”. Наблюденията на Хегел получават по-нататъшно развитие у А. Потебня.
А. Потебня също така счита, че баснята е средство за познание, обобщение и нравоучение. Изчерпателно и точно определение на жанра дават навремето Жуковски и Белински в статии за Крилов: “Какво наричаме в наши дни басня? Стихотворен разказ за произшествие, действащи лица в който са или животни, или същества неодушевени. Целта на този разказ е да впечатли ума с някаква нравствена истина, заимствана от съжителството между хората – следователно повече или по-малко полезна”, – пише Жуковски, като по този начин точно определя художествената структура на баснята. По-афористично същата мисъл изразява Белински; при това, за разлика от Хегел и Жуковски, той подчертава не нравоучителния, а сатиричния характер на баснята: “Разказ и цел – това е същността на баснята; сатира и ирония – това са главните й качества.” Белински счита, че изкуството на баснописеца е не само в това “да измисли сюжет за басня”, но и да съумее “да разкаже и да използва” вече известни сюжети.
Сюжетът в баснята се развива по такъв начин, че в края на повествованието настъпва рязка промяна, своего рода катастрофа, или “pointe” /от фр.: острие, острота, язвително подмятане/. Нагнетяването на действието тук внезапно се прекъсва от острота, която се превръща в “гвоздея” на баснята. Такова язвително подмятане или забележка може да бъде завършек на творбата, може да се намира и малко преди нейния край, но най-често то се съдържа в последния стих /стихове/.
“Поантата” преосмисля всички предшестващи събития в неочаквана светлина, макар да не носи обобщение. Нейната цел е да завърши развитието на сюжета с неочакван обрат. В това отношение баснята се родее с новелата. В същото време “поантата” не отрича поуките на баснята. В повечето случаи позицията на автора съвпада с нея; в подобни случаи специалният моралистичен финал или начало липсват.
В баснята на Крилов “Огледалото и Маймуната” например “поантата” – съветът на Мечката към кълчещата се пред огледалото Маймуна, която порицава за същото своите приятелки – не само разкрива поуката в произведението, но и прави излишен специалния моралистичен завършек: “Наместо да пребройваш грозотите, / я по-добре сама се погледни ти!”
Най-често подобна “поанта” слага край на лъжливата, илюзорна представа за живота на даден персонаж.
Понякога обаче заедно с “поантата” има и поука, отделена от повествованието и представляваща обособена част в структурата на произведението. В баснята на Крилов “Магарето и Селянинът” се разказва за магаре, наето от един селянин да гони от градината му птиците. Макар и с най-добри намерения, докато изпълнявало своите задължения, Магарето изпотъпкало цялата градина. “Поантата”: “Видял труда си станал зян, / Селякът загубата си стовари / с кривак по бедното Магаре.”
Баснописецът обаче добавя и поука: “Защита на Магарето не правя; / виновно – бе наказано то с лост, / но мисля не е прав и тоз, / що на Магаре си бостана доверява.”
По своята същност тази поука се доближава да “поантата”, само че този път язвителната бележка е за Селянина, който би трябвало да е по-умен от животното, но е точно толкова глупав, колкото и Магарето. В подобно сближаване на персонажите се състои и комичният ефект.
Принципите, върху които се изграждат басните, са прости и ясни, но се оказва, че да бъдат приложени на практика, не е толкова лесно: има опасност от баналност и конюнктурност.
Близки на баснята са апологът – кратък иносказателен разказ, и притчата – дидактико-алегоричен жанр.
Т. Давидова
В. Пронин
  
Герой. В гръцката митология героят е полубог – потомък на бог и простосмъртен. При Омир той е доблестен войн със славни предци. Античните герои дълго време заемат централно място и постепенно се утвърждава традицията герой да се нарича всеки персонаж /от лат. persona – лице/, всеки субект на действие или състояние в изкуството, в т.ч. и човек, който не се отличава с особена храброст. Заедно с това се развива и понятието за героика, героизъм, където принципиална роля играят високите цели и доблест в постъпките на онези, които действат. Постепенно се появяват и страхливи герои /персонажи/, и неперсонифицирана героика /”колективните герои” в произведенията за подвизите на масите/, каквито не е имало в ранните литератури /Омир точно казва кой от героите кого убива/.
Поетите на XVIII и в още по-голяма степен критиците от първата половина на XIX век използват термина “лице” /”лица”/, но в художествените си произведения Пушкин и Гогол вече явно предпочитат думата “герой”, като я използват за персонажи, които явно не са героични: Онегин, Евгений от “Медният конник”, Чичиков. Лермонтов съзнателно играе със значенията на думата: по своя характер Печорин е достоен да бъде истински герой, но той е герой на николаевското безвремие, антигерой и в същото време едва ли не най-добрият в своето общество: “Това е зла ирония!” – ще кажат те, пише Лермонтов за читателите в предисловието към “Дневникът на Печорин” и отговаря: Не зная.” За да избегне едностранчивостта, Л. Толстой заобикаля понятието “герой” даже по отношение на участниците във войната от 1812 г.: “За историята в смисъл на оказано от дадено лице съдействие за постигане на някаква цел има герои; за художника в смисъл на съответствие на това лице с всички страни на живота не може и не трябва да има герои, а хора.”
Персонажите биват реални – исторически, автобиографични; дописани – такива, които имат прототип, но се изявяват под друго име, в други ситуации и т.н.; и плод на художествена измислица. В групата на последните има условни герои: хиперболизирани, гротескови, не само хора, но и фантастични същества, а в случаи на олицетворение – и предмети /мивката Мойдодир/, природни явления /Мраз Воевода, Зеленият Шум/, даже отвлечени понятия /Властта и Силата в “Прикованият Прометей” на Есхил, алегоричните образи в изкуството на барока и т.н./
Литературоведите понякога се опитват да разграничат понятията “герой” в смисъл на “главен герой” и “персонаж” като второстепенен и третостепенен герой. Важното е да се има предвид, че по своята смислова натовареност някои образи са много “по-големи” от своето място в сюжета и общия обем на текста, например Рахметов при Чернишевски, Кирилов от “Бесове” на Достоевски, умиращият Николай Левин и художникът Михайлов от “Анна Каренина”, реалните персонажи в историческите романи от уолтър-скотовски тип, а в съветската литература например Ленин от “Човекът с пушка” на Н. Погодин. Някои автори отбелязват, че в сюжетен план главен герой в “Майсторът и Маргарита” на Булгаков е Майсторът, а в идеен – Иешуа /а може би трябва да прибавим и Воланд/.
Ако в едно произведение има и положителни, и отрицателни герои, то като правило главни са положителните. Но през XX век все по-често главни герои на понякога значителни по обем и идейно-художествен заряд произведения са противоречиви, неспокойни, объркани персонажи – Григорий Мелехов, повечето от героите на Ю. Трифонов, Пелагия и Алка на Ф. Абрамов и т.н., или направо отрицателни – като се започне от Клим Самгин, макар че по-често не са “по природа” отрицателни, а еволюират в тази посока – Андрей Гусков на В. Распутин, Рамзин на Ю. Бондарев, Глебов на Ю. Трифонов, а в чуждестранната литература – Адриан Леверкюн на Т. Ман, героите от “Есента на патриарха” на Г. Гарсия Маркес, от “Превратностите на метода” на А. Карпентиер и мн. др.
Разделянето на литературните герои на положителни и отрицателни не може да бъде точно по редица причини. Много от тях имат сложни и противоречиви характери. Такъв е Онегин, “добрият приятел” на Пушкин, убил екзалтирания и благороден Ленски, погубил себе си и своето щастие, или пък Печорин, или Кирибеевич и Иван Грозни в “Песен за търговеца Калашников”. Героят в авантюрните романи е винаги отрицателен, /но не съвсем: намират се по-хитри и безсрамни мошеници, които го поставят в твърде затруднено положение/, но разказва за себе си на стари години, когато вече се е поправил. За отбелязване е, че остарелият мошеник е по-скоро субект на повествованието, отколкото на действието, т.е. собствено персонаж.
При други персонажи характерите са завършени, ала са някак ограничени, но въпреки това техните носители не могат да не предизвикат съчувствие – старосветските помешчици на Гогол, родителите на Базаров от “Бащи и деца” на Тургенев, Аким от “Цар риба” на В. Астафиев и т.н. Поначало положителният герой е изразител и защитник на историческия прогрес или пък е пазител на най-доброто от миналото – от Стародум на Фонвизин до героите и най-вече героините на съвременната “селска” проза. Но го има и Григорий Мелехов – един заблудил се търсач на истината, има ги и неговите интелигентни събратя по нещастие – булгаковските Турбини. Чистите пориви или просто силните страсти, ако те не са поначало низки, издигат над “обичайното” равнище на отрицателния герой изпадналите в заблуда Едип и Отело, дори Макбет и самия княз на тъмнината и злото, независимо дали се казва Сатана като при Милтон, Демон както е при Лермонтов, или Воланд – при Булгаков. Възвишеният “демонизъм” прави възможно читателското съчувствие не само към Печорин, но и към много персонажи от литературния романтизъм – към “противообществените” герои от поемите на Байрон, Мицкевич, младия Лермонтов...
При някои “вечни образи” на световната литература се наблюдава тенденцията, обладани от възвишена страст, те да се превръщат от отрицателни в положителни. Такъв е Каин на Байрон, на Иван Франко и др. Дон Жуан извървява пътя от пълно отрицание у Тирсо де Молина и Молиер до възкръсващия /макар и късно/ и философстващ възвишен герой при Пушкин, А. К. Толстой и Леся Украинка, а след това отново се срива и даже се преобръща при Б. Шоу, М. Фриш, С. Альошин /”Някога в Севиля...”/. В поемата си “Сватбата на Дон Жуан” В. Фьодоров вече използва само общата схема на образа и нарицателното име, за да разкрие съвършено ново съдържание, без претенции за развитие на иначе “вечния образ”.
В литературата съществуват и образи като Остап Бендер – човек с антиобществени прояви, но в същото време толкова обаятелен, че не се възприема като чисто отрицателен герой от читателите, които в живота ни най-малко не симпатизират на мошениците.
Особено сложен е въпросът за сравнителната положителност, прилаган към всяка литература, като се започне от античната. Кой е по-положителен: Ахил или Хектор? Хектор е защитник на родината си, но е троянец и брат на престъпника Парис, който според Омир и неговите съвременници носи отговорност за своя род. Ахил е жесток, но е грък, съотечественик на Омир и изпълнява своя дълг според клетвата, дадена на ахейците. Есхиловият Прометей без съмнение е “по-положителен” от тиранина Зевс, но не случайно в другите трагедии на Есхил Зевс е пазител на световния порядък / следователно – на всичко най-добро/, който не може да бъде безнаказано нарушаван и с най-добри намерения. Най-накрая това дали героят е положителен, или не, съвсем не е без значение за художествената му обрисовка. Изцяло положителният герой особено когато не е екстремна ситуация, се възприема като “напудрен”, сладникав, житейски неубедителен. Такава е съдбата на много герои, най-вече на героините, прекрасните женски образи на У. Скот и Ф. Купър, на кристално чисти девойки като Есмералда и Дея на В. Юго.
В реалистичната литература характерът на героя /като правило/ не може да бъде изцяло положителен даже поради това, че съществува при конкретни социални обстоятелства и е зависим от тях, а не е характер сам по себе си. Така ние “прощаваме” много неща на Чинков и на Баклаков от “Територия” на О. Куваев, защото си даваме сметка колко изключителни са обстоятелствата, при които те живеят и действат. Обстоятелствата обаче не винаги са конкретната обстановка. Това е и целият предишен живот на героя, условията, в които се е формирал неговият характер, в зависимост от които ние съдим за обективните му възможности. Затова именно в съвременната литература, в която намират отражение всички най-сложни връзки на човека със света, положителният характер не зависи непременно от обществения му статус и от неговите дела. За Шекспир статусът в известна степен е по-важен от нравствения облик на персонажите и тяхната роля в сюжета: изписвайки действащите лица, той неизменно, впрочем по-скоро по традиция, ги изброява по ранг /Клавдий преди Хамлет/, първо всички мъже, а после всички жени – също по ранг. Днес на никого не би му минало през ум, че председателят на колхоза е по-важен персонаж от редовия колхозник. В наше време личността е много по-важна и значителна сама по себе си.
Въпреки всичко неоспорима остава социалната активност на положителния герой, независимо от това дали е проявена в бойни подвизи, в работа или в чисто човешки взаимоотношения. В миналото остават предложенията за отказ от понятието “положителен герой”, което уж подтиквало художника по пътя на идеализацията, опитите за апологетика на “малкия” или “изгубения” човек, характерна за 50-60 години на XX век.
Навремето за Достоевски особено трудна задача представлява изграждането на образа на “положително прекрасния” човек. И все пак руската класика е изключително богата с образи на положителни герои – Чацки и Татяна Ларина, Инсаров и Базаров, Пиер Безухов и Наташа Ростова, чеховите интелигенти, да не говорим за хората от народа в творбите на Тургенев, Некрасов, Лесков. В съвременната литература истински положителни герои, чужди на каквато и да било идеализация, са героите от тетралогията на Ф. Абрамов /семейство Пряслини, Анфиса, Лукашин/, Даря Пинигина на В. Распутин, Кирпиков на В. Крупин, Сергей Лосев от “Картина” на Д. Гранин, Бачана Рамишвили от “Законът на вечността” на Н. Думбадзе. В творчеството на Ч. Айтматов образът на Буреносния Едигей завършва галерията герои – труженици от народа, притежаващи талант и човечност.
Разкривайки историческата приемственост на живота и непреходните духовни ценности, прозата активно разработва теми от миналото. В последно време писателите често създават образи на хора от минали епохи, които не са съществували реално, като им придават философски смисъл и актуално значение.
С.Кормилов
От руски П. Георгиева
 
 
Назад [ 18 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма