Съдържание |
|
Поезия:
|
Палитра:
|
Паралели:
|
Анкета:
|
Роман за поезията:
|
Битие на словото:
|
Духът на един град:
|
Пантеон:
|
Memories of the wars:
|
Други стихотворения:
|
|
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии |
Поезия | Димитър Стойчев 1928 – 1993 |
|
Димитър Стойчев, шарж Борис Димовски, 8.06.1973 Златен Орфей
Димитър Стойчев (29.01.1928, с. Синдел, Варненско - 14.05.1993, Варна) - Поет, журналист, сатирик, преводач. Завършва Института по български език и литература. Работи като коректор във в. “Народно дело”; журналист в Радио Варна, Радио София, в сп. “Естрада“, БНТ, сп. „Здраве“ и др. За първи път печата във в. „Стършел“ (1957). Един от най-талантливите поети и сатирици на България. Печата епиграми и сатирични стихове в „Народно дело“, „Стършел“, „Простори“, “Труд”, “Пламък”, “Отечество” и др. Включен в Антологията на българската епиграма. Автор на текстове за естрадни песни. Характерно за неговото творчество е лирико-сатирата.
Книги: Денят минава съпроводен (стихотворения, Изд. “Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1989); Нож в гърба на вятъра (стихотворения, Нар. младеж, С, 1988); Пак (стихове и епиграми, Бълг. писател, С, 1983); Хитрушки (книга за деца, 1980); Троп, троп – Стоп! (книга за деца, 1982); Елипси (стихотворения, Нар. младеж, С, 1969); Спасени криле (стихотворения, ДИ “Г. Бакалов”, В, 1965); Кардиограми (сатирични стихове, ДИ “Г. Бакалов”, В, 1961) и др.
АртЕнциклопедия Варна
ЕСЕННА СЕИТБА
В земята отиват
най-здравите,
най-чистите...
В земята,
под ботушите на редосеялката
падат,
падат
най-здравите,
най-чистите,
избраните зърна...
Ще дойде снегът
и ще иска да заличи всичко.
Напразно.
Бъдещето всеки ден
ще изтегля зърната нагоре.
Нагоре...
Има нещо тъжно
и велико в това...
РАЗГОВОР СЪС СИНА МИ,
КOЙТО НЕ МОЖЕ
ОЩЕ ДА ГОВОРИ
Сине,
ти нямаш минало.
Твоето минало съм аз
Ти си моето бъдеще.
Бъдеще мое,
ти си от бедно семейство.
Аз съм от бедно семейство.
Ние сме от бедни семейства.
Срамуваш ли се ?
Аз се срамувах.
О, колко се срамувах, че съм беден.
Винаги ли срамуването е оцветено червено?
Аз нямах бузки да проверя.
Винаги ли детството е в къси панталонки?
Моите бяха ни къси, ни дълги.
Всичко беше тъй осезателно,
като свирката на влака в нощта,
който префучаваше през нашето село...
О, колко се гордеех, че съм беден.
Във всяка автобиография аз пишех:
“Произхождам от бедно семейство“,
„Произхождам от бедно семейство...“
Не забогатях ли незаконно с бедност?
Мълчиш.
Но защо те питам.
Всичко това за тебе ще бъде минало,
Бъдеще мое.
Тогава
ти ще седнеш край детското кошче
И ще напишеш:
„Сине, ти нямаш минало,
твоето минало съм аз,
ти си моето бъдеще“.
И така нататък...
всеки ден,
всеки час,
цял живот...
БИВОЛИ
Черносини мастилници -
собственост на неграмотни.
Синьочерни релефи, като релефа
на мойта родина.
Асфалтови бази, от които направиха
толкова гладки пътища.
Биволи!
Вие лежите в тинята на моето детство
и слънцето боде с остен гърбовете ви.
Неохотно се изправяте и тръгвате.
И все дъвчете нещо... джентълмени...
Вървите бавно и величествено сякаш на смърт.
Тинята - съсирена кръв -
капе върху вашия път.
Биволи -
негри сред бялата раса на говедата,
вие лежите в моето детство
като Африки.
ЖЕНИТЕ И СЕЗОНИТЕ
Жените гледат пролетта с гърдите си.
Кръвта ѝ светло заиграла
в зелените пожари от предчувствие -
проблейване, което изтънява
в живителната струйка мляко...
Жените гледат пролетта с гърдите си...
Жените гледат лятото с телата си...
Достъпно стръмни в голотата си
и осъзнали краткостта на зноя,
те пият жадно бронз от слънцето.
От бронз отлива се безсмъртие...
Жените гледат лятото с телата си.
Жените гледат есента с ръцете си –
жертвоготовни като падащ лист...
Отлитат багри от гнездата си,
оставяйки след себе си очакване...
Жените гледат есента с ръцете си.
Жените гледат зимата с косите си.
Затоплени от бяла смърт,
ще оживеят ли сезоните?
Жените гледат зимата с косите си.
ВЛАК
Внезапният Искърски пролом
с вечния дядо Йоцо,
който гледа...
След тъмното минало на тунелите
релсите блестят като истини,
от които не можеш да излезеш.
София - Варна,
Варна - София
всеки ден,
всеки час,
цял живот...
Ти ли минаваш край полето
или полето минава край теб?
Маковете издигат червени флагчета:
- Спри, ела при нас !
Но как да излезеш от релсите?
Спални вагони,
вагон-ресторанти,
пътници с пътни и дневни,
пътници безпътни и пътни...
Траверсите са търпеливи.
Зелените очи на моята спътничка
обещават зелена улица...
- Всички билети, моля.
Вашият билет ?
- Аз съм безпартиен...
- Не се шегувай, момче!
Всички билети, моля...
Светофарите се усмихват.
Но как да излезеш от релсите?
А и този дядо Йоцо
уж заспа, а все гледа към нас.
- Гара Варнаааа.
Тук релсите свършват.
Започва морето.
Тези, които се плашат от морска болест,
да се върнат в София.
СПЪНАТ КОН
От детството ми още е останал,
не може да се утаи
едничък спомен: в селската поляна
кон, спънат с букаи.
За да направи крачка сред тревите,
той удряше в земята крак до крак,
звънтяха глухо в букаите
подковите - на щастието знак!... |
ГРАФИКА
На Хр. Градечлиев
Да превъзмогнеш всички цветове,
съблазните измамни на дъгата
и да създаваш светове,
останал сам
със двата цвята –
на истината
и тъгата.
ЗИМНО ПРАНЕ
Мама обичаше да простира прането навън.
Като го огризял студът,
ставало по-бяло...
Вятърът залюляваше бялата люлка
и прането заспиваше
с чиста усмивка.
Когато вечерта посипеше своята синка,
мама събираше прането.
Вкокалено,
то хрускаше в топлата стая.
Постепенно оживяваше
като дете от сън.
То беше отдавна.
Сега си мисля:
колко хубаво беше,
дето мама обичаше да простира
прането навън.
ДЪРВЕТАТА НАЕСЕН
УМЪДРЯВАТ
На Спас Левков
Дърветата наесен умъдряват.
Замислено
и малко тъжно
в годишните си кръгове се вглеждат
и все не искат да ги изброят.
А всяка светнала окръжност
затваря в себе си надежда,
мечта
и невъздържан полет
към хубавата отшумяла пролет,
раздвижила кръвта им светла
с нечути шумове и пъпки –
на трепетна очакваност и болка,
която хората наричат спомен...
И после
всичко е познато:
горещо лято,
плод
и есен...
Като прочетени,
накъсани
писма
лежат
листа в нозете на дърветата.
За тях безкрайно ще тъжат
поетите...
Дърветата наесен умъдряват...
КРАЙРЕЧНИ КАМЪНИ
Намерихте спасителния бряг.
Доволни в своята овалност.
Като жени,
натежали от последици.
Като глави,
оплешивели от немислене.
Не се страхувайте от приливи.
Реката бърза към морето.
СТРАХ ЗА СЕЗОНИТЕ
Най-много се страхувам за сезоните.
Ще дойде пролетта
и ще потърси трева,
но трева няма да има,
няма да има трева.
Тревата ще бъде спомен
в паметта на Земята,
оцеляла по чудо...
Най-много се страхувам за сезоните.
Ще дойде лятото
и ще потърси вода,
но вода няма да има,
няма да има вода.
Водата ще бъде ехо
в скалите без водопади,
в реките - павирани улици...
Най-много се страхувам
за сезоните.
Ще дойде есента,
но няма да има листа.
Златото на есента
нищо няма да струва,
нищо няма да струва
златото на есента...
Зимата ще покрие Земята,
със своя бял саван –
до идната пролет.
Пролетта,
която ще дойде
и ще търси трева,
и ще търси трева,
и ще търси трева...
СМЪРТТА
1
За смъртта
знаем само до пръстта.
Геодезия.
Останалото търсим
с поезия...
2
Като умра,
аз знам какво ще стана:
черупка, от която
оттеглил се е океана...
* * *
Аз не мога да дойда.
Може би няма да забележите,
че ме няма...
Човек се стреми към присъствие...
Някога учителката забелязваше
и ми правеше забележка.
Казвах ѝ:
мисълта движи тялото...
Тя се вбесяваше.
Как можех да ѝ обясня,
че присъствието затруднява
ценностите?
И така.
Аз не мога да дойда.
Вие ще разполагате с моето
отсъствие,
както намерите за добре.
БЕЗСМЪРТИЕТО НА ДИОГЕН
Всички търсеха богове...
Само ти единствен - човек!
Страхове.
Богове.
Векове.
И най-умният - двайсети век! -
Никому не трябват богове,
всеки търси човек.
* * *
Отложиха, живота ми отложиха.
Така понякога природата отлага
лятото.
Цветята, цъфнали без слънце,
са без мирис.
Житата - ниски и осилести.
А птиците, дошли от юг излъгани,
яйцата си във себе си излюпват...
Отложиха живота ми за никога.
Живота ми - една усмивка,
в най-неподходящ момент.
Из подготвената за печат книга
“Димитър Стойчев. Избрано”
на Издателство МС - Варна
|
|
|
Назад
[ 1 ]
Напред
|
|