Веселин Асенов

СИНДРОМЪТ

НА БЛИЗНАЦИТЕ

ГЛАС ОТ ОТВЪДНОТО

РОМАН

книга 8

Колор Принт

Варна, 2015

СИНДРОМЪТ НА БЛИЗНАЦИТЕ

ГЛАС ОТ ОТВЪДНОТО

р о м а н

осма книга

българска, първо издание

ISBN 978-954-760-355-4

Печат “Колор Принт - ПАК” Варна

тел.:052/30 31 33; e-mail: color_print@abv.bg

В памет на

Георги Чичаров

ГЛАВА ПЪРВА

Тази сутрин, понеделник, полицай Делев и следовател Дичев, който

след настъпилите промени в наименованията на служителите вече се

титулуваше комисар, но предпочиташе да го наричат по старому,

дойдоха на работа с подпухнали очи и клюмнали глави, тъй като вчера

до късно през нощта разследваха едно жестоко убийство от син-

пияница, който с кухненски нож е нанесъл десетина прободни рани на

майка си, като едната се е оказала фатална – точно в сърцето, защото

е отказала повече да му дава пари от малката си пенсия. Това събитие,

макар да са били свидетели на какви ли не покъртителни случаи, остави

дълбока следа в съзнанието им и се отрази неблагоприятно на

няколкочасовата им дрямка, имитираща спане, сънувайки кошмари.

Разбира се, работата им в полицията е такава, че всичко, което им се

случва – добро или лошо в широк диапазон – за тях е ежедневие, от

което не могат да избягат, защото доброволно са поели ангажимент

да работят за благото на обществото – да има ред и сигурност в

държавата; но за съжаление след така наречената демокрация, но

само за недосегаемите престъпни елементи от всякакъв ранг, които

разполагат с огромни парични средства по втория начин, са принудени

унизително да гледат как демонстративно излизат горди от съдебните

зали с високо вдигнати глави, с условни присъди и дори оправдани при

тази всеобща корупция, която разяжда като раково образувание

Съдебната система, при което негативите толкова се сгъстиха като

непроницаема мъгла, че дълго време хората чакат да изгрее слънцето

на спасението, за да се проясни небето на надеждата за по-добър

живот и да разцъфтят усмивките по лицата на всички огорчени от

жестоката действителност.

Когато настроението през деня е мрачно; то сънищата са кошмарни

и пръв спомена за това следовател Дичев:

- Знаеш ли, Делев, снощи не съм спал повече от два-три часа, като

до сутринта гоних едно мишле, което все ми се изплъзваше и най-

накрая, изплезило подигравателно език, се скри в миша дупка под

дивана.

- А пък аз сънувах – сподели своето нощно преживяване полицай

Делев, - как зажаднял, с напукани устни, ме води за ръка белобрад

старец в безкрайната пустиня, за да пия вода в оазис, който след като

ме потупа по рамото, се издигна като огромен орел и полетя в небесата.

- Утоли ли жаждата си?

- Да, но за моя изненада, не някой друг, а пророчицата Стефка ми

го посочи като спасител, като каза, че в града ще избухне бомба.

- Е, нормално е след загадъчната й смърт; а и приживе беше казала,

че ще ни се обажда от Оня свят, за да ни помага в разследването на

заплетени случаи.

- Нали природата, когато вземе едно, дава друго и въз основа на

това мисля, че ме е заразила с някакъв вирус, но положителен, като е

предала способността си да пророкува на мен, защото стигам до такива

странни заключения, за които не съм допускал, че могат да влязат в

главата ми и по тази причина не съм споменавал това пред никого,

защото го смятам за абсурдно.

- Интересно ще е да го споделиш с мен.

- Ами, как да се изразя по-точно, защото става дума за глобални

неща.

- О, така ли?

- Да. Например, какво представлява Вселената.

Дичев се замисли и въздишайки дълбоко, отговори:

- Според мен това е всичко, което съществува около нас и в нашето

въображение.

- Така е, но според моето тълкуване и по-точно това – на пророчица

Стефка е, че за да има Вселена, причина е Нищото като празно

пространство – плодородна почва, която дава възможност да поникне

семето и след като цъфне, да даде плод.

- Как така? Реално Нищото не съществува.

Делев се засмя.

- Ако не съществува, защо тогава говорим за него?

- То е нематериално, отвлечено понятие.

- А материалното, което всеки миг си променя структурата и

формата, като това се отнася и до човека, който остарява и не е същия,

не е ли факт?

- Истина е.

- Той е дошъл от Нищото, което е било Нещо, но там го е нямало и

как ще дойде от Някъде, където не е бил?

- Но ние знаем откъде е дошъл.

- Да, знаем, защото в този момент сме тук, на тази земя, в тази

Вселена, съзнавайки, че никога нищо не спира и утре не знаем, къде

ще се озовем.

Следовател Дичев пак въздъхна дълбоко.

- И все стигаме до оня вечен въпрос за началото и края на

Вселената, за който философите казват, че краят й е в безкрая и ако

си нямаш работа, иди го търси!

Делев се съгласи и допълни:

- Същото е, дали яйцето е по-първично или кокошката?

- Което няма решение.

- Напротив, въпросът не е зададен правилно, тъй като не се

споменава петела.

- И той е дошъл след кокошката и яйцето.

- Но тук говорим за първичното, а то е семето, посято от него,

което след като си е свършило работата, оплождайки яйцеклетката,

се е разпаднало като всичко материално и от него е останала само

Божията искра, за която говори пророчица Стефка, същата Божия

частица, открита от учените в Церн като начало на Вселената, която

не подлежи на разпад, а с течение на времето се обогатява.

- И все пак, откъде е дошло семето?

- То не идва, а си е в яйцето и когато се излюпи пилето, продължава

да вдъхва живот.

- Интересно.

- Защото този процес не спира. Самото яйце, след като кокошката

го е снесла, става независимо и се озовава в нова, паралелна Вселена,

както това се отнася и до човешкия зародиш в утробата на майката,

който след раждането придобива разум и удостоверява

съществуването й.

- Но Вселената си съществува преди всички.

- Да, защото пиленцето се излюпва или, респективно, детето се

ражда, което е нещо реално, а не – илюзия.

- Малко се обърках, защото според теб, ако няма човек, няма да

има и Вселена.

- Когато се счупи черупката на яйцето и на Бял свят се появи пилето,

благодарение топлината на квачката, това повтаря в умален вид

Големия взрив, който е началото на Вселената.

Останал скептичен, Дичев отново попита:

- И все пак, не мога да разбера как може да съществува Нищото?

- Защото за Вселената, която е безкрайна и постоянно се разширява,

нужно й е пространство, за да съхрани материалното. Затова времето

го „изяжда”, за да освободи терен за нови разновидности. А това може

да се обясни, ако приемем, че един човек има банкнота от два лева и

някой друг му я открадне или придобие при покупка, тя вече не е негова.

- Но реално става негова.

- Това е условно, защото самият акт да се сдобие с банкнотата,

която е една хартийка за разлика от насъщните неща, показва, че е

имал нужда от нещо друго, да речем шоколад, който купува от магазина

и тя става притежание на продавача.

- Да, но крадецът се е облагодетелствал, нали?

- Естествено, но този шоколад, който е купил, след консумацията

минава през стомаха, потъва в Нищото, а банкнотата продължава да

се разменя, както Божията искра или Божията частица не спира да

създава нови Вселени. И за да стане още по-ясно, ще дам пример с 2-

2=0, от което излиза, че и двамата губят банкнотата, тъй като става

притежание на трети човек. А колкото до облагодетелството, трябва

да се замени знакът минус с плюс и тогава се получава: 1+2=3-

1=2,където губеща е само Единицата, което потвърждава тезата, че

Нищото в низходяща градация е начало на Нещото. И не случайно

дадох този пример с парите, защото са кръвоносната система на

обществото, а то е жив организъм. Пък има и една поговорка, която

гласи: „Не давай риба на гладния, а го научи да я лови, защото утре

пак ще е гладен.”

- Делев, съгласен съм, че онова, което съществува, не може да се

отрече, и има логика в това, че броенето започва от нулата, но

отговаряйки на всички въпроси, които нямат край, попадаме в

омагьосан кръг, от който не можем да излезем; и стигаме до

откровението на Сократ, който казва: „Аз знам, че нищо не знам.”

- Животът е изпитание, така че, благодарение на духовното

развитие и натрупаните разум и памет, които няма как да изчезнат,

защото нищо в природата не се губи, ще продължим напред под една

или друга форма и състояние. Духът, който вдъхва живот и дава

възможност на материалното да се появи на бял свят, никога няма да

умре.

- Това е оптимистично.

- Всеки човек е една Вселена, а на тази земя са милиарди, които

съжителстват, защото има световен ред – правила за движение, както

е при небесните тела – планети, слънца и галактики. В орбитите си те

имат свое пространство, но идва момент, когато хармонията се

нарушава, защото нищо не остава същото, след като си е изчерпало

времето и попада в Черна дупка, наречена гроб.

- Сполучливо свързваш нещата.

- Очевидно е, че обесените умират от липса на въздух от

атмосферата, като загубват връзка с Вселената, в която са били.

С последния дъх се е отделила от телата им Божията искра, подобно

на разпадането на атома – сблъсък между плюс и минус в новата

паралелна Вселена. Това обяснява загадката „Сапунен мехур”, който

се пука и онова, което е в черупката на яйцето.

- Това ли е вечният живот?

- Да, защото афористично казано: “Спреш ли - заминаваш...”

- Което означава буквално смърт.

- Да, нещо естествено, като ново начало.

Дичев, все още озадачен от разсъжденията на Делев, отново попита:

- Преди малко, когато спомена за гроб, интересно е, дали стореното

тук от хората, добро или лошо, не отива в Нищото?

- Материалното отива в Нищото, а от духовното започва Нещото.

Така че, от това, какви сме ги вършили на земята; зависи какво ни

очаква на новото място, където ще се озовем рано или късно.

- Значи има Страшен съд, както се твърди в Библията?

- В природата няма нищо излишно. Иначе, ако животът ни е минал

на халос, не е било нужно да се раждаме. И когато преди малко дадох

пример с банкнотата, мога да го продължа, защото парите са като

въздуха за всяко човешко същество. И това ми го шепне пророчица

Стефка, защото е нейно твърдението, че между вечното и постоянното

има разлика от земята до небето.

- Но тези понятия са свързани помежду си, нали?

- Да, те са две страни на една монета, като в случая вечното е

номинала, а постоянното – герба, който, съответно, отразяват бъдеще

и минало в качеството си на стойност и предназначение. Монетата

като стойност може да бъде един или два лева, но като предназначение

си остава парична единица.

- Ти каза за миналото и бъдещето, а настоящото?

- То е самата монета като цяло.

- Наистина, Делев, ти ме учудваш с твоите разсъждения.

- Но всичко това е елементарно.

- Да, от твоя гледна точка.

- Но всеки може да го осмисли, ако приеме, че в този свят нищо не

е случайно, и ако вярваме на логиката, възниква следният въпрос: защо

е трябвало да се раждаме, щом ще умрем?

- Изглежда логично.

- Няма съмнение, че в света ще се случат такива невероятни неща,

които никой простосмъртен не ги е допускал, защото според теорията

на вероятности те няма нищо невъзможно, щом реално има

съществуване, въпреки че безкрайността на Вселената, според нашите

земни представи, е абсурдно понятие.

Докато си блъскаха главите в лабиринтите на глобалните неща,

вече беше минало дванайсет часа и двамата решиха да обядват в

близкия ресторант „Проватон”, където предлагаха прочутата

провадийска шкембе чорба, наподобяваща някогашната, както и

вкусните нервозни карначета с гарнитура варен боб и туршия от камби,

зелени доматчета и бамя, но едно тревожно обаждане по телефона

им попречи да опитат кулинарните специалитети на заведението.

Въпросният случай беше нелеп, защото до едно от кръстовищата

в града, недалеч от детска площадка, е пострадал старец, който се е

опитал да спаси момче, отвлечено от някой в черен мерцедес със

софийска регистрация, който е отпрашил с мръсна газ по пътя в

местността „Айкъна”, известен с многото остри завои по стръмния

склон.

Заедно с току що пристигналата линейка на Бърза помощ, те бяха

на мястото на произшествието, където до електрически стълб лежеше

тялото на стареца, проснат по гръб, а в лявата си ръка държеше черна

маска, която е смъкнал от лицето на похитителя на момчето, чието

колело отстоеше на метър с изкривено кормило.

Когато изнасяха на носилка стареца и Делев видя лицето му се

изненада.

- Какво, познаваше ли го? – попита Дичев, защото забеляза как

Делев учудено вдигна рамене.

- Не, но...

- Какво?

- Не мога да повярвам, но това е същият човек, когото сънувах

снощи.

На мястото на произшествието се бяха събрали много хора, които

обикновено пречат на разследването, но в подобни случаи са важни

преките свидетели, за да се изясни реалната картина на случилото се.

И такъв се яви, проявявайки се като съвестен гражданин.

- И така, какво се случи? – попита следовател Дичев.

- Ами, от изневиделицата профуча с бясна скорост черен на цвят

мерцедес, който мина на червен светофар и с оглушителен писък на

здрави спирачки спря внезапно недалеч от кръстовището, като от него

слезе мъж с маска на лицето, който грабна Гошко, около дванайсет

годишно момче на Иван Ташев, което караше колело на тротоара до

детската площадка. В този момент един старец, по-точно дядо

Гроздьо, който беше наблизо, се опита да го спаси, но похитителят го

хвана здраво за яката с лявата си ръка и го блъсна с всича сила в

електрическия стълб, след което шофьорът, видимо много добър в

кормуването, отпраши по посока на гара Добрина.

Всичко това, което каза свидетелят, беше известно от човека, който

се обади по телефона и затова Дичев попита:

- След смъкване на маската , видя ли лицето на похитителя?

- Да, но не ми е познат и съм сигурен, че не е от нашия град.

- Нещо друго да ти е направило впечатление?

- Не мога да се сетя.

- Например, кой караше колата?

- А, да, шофьорът също беше с маска и с дълга черна брада.

В това време се чу страхотен тътен откъм Айкъна, където пътят

излиза на широкото плато в местността Сърта и на небето се появи

огромно огнено кълбо. Миг след това настъпи убийствена тишина,

време, през което хората се питаха, дали не е станал потоп.

- Хайде, да тръгваме – гласът на следователя беше пресипнал от

снощните кошмари, - да видим какво се е случило!

За най-кратко време двамата бяха там и както може да се очаква,

за да заличат следите си, престъпниците са бутнали мерцедеса с газово

устройство в пропастта и той е избухнал в пламъци, ударен в огромен

дъб. Но не всички следи бяха заличени, защото полицай Делев откри

трупа на похитителя със смъкнатата маска.

- Той е бил мъртъв в мерцедеса с дупка от куршум в челото –

установи следовател Дичев, - като при полета му в пропастта е

отхвърчал настрани, когато предната врата се е отворила. Така че, по

базата данни ще разберем кой е.

След справката стана ясно, че това е Красьо Дявола, известна

мутра от Варна, от който собствениците на малки магазинчета и

продавачите по пазарите бяха пропищели.

Щом в играта е включен престъпник от такъв ранг, помисли си

Делев, значи каналът е София - Варна – Провадия и едва ли ще се

справят със случая сами, но замълча, за да не изглежда песимист.

ГЛАВА ВТОРА

Когато черната на цвят кола профуча с бясна скорост след

отвличането, похитителят уви ръцете и залепи устните на момчето с

тиксо, за да не крещи.

- Слушай, малкия, ако си мирен и правиш това, което ти казваме,

нищо лошо няма да ти се случи, но иначе...

Той не довърши заканата какво ще му се случи, защото на пътя им

се препречи конска каруца, която шофьорът се опита да заобиколи, но

не успя, като закачи леко предното й колело и тя се преобърна, след

което уплашените коне я повлякоха по нанадолнището.

В този момент мобилният телефон на брадатия иззвъня и той бързо

го извади от сакото си.

- Да, Сър, кажете!

- Как върви работата?

Гласът отсреща беше малко неясен, преправен, като че ли идваше

от дълбоко подземие.

- Всичко мина по ноти.

- Дано така да е и занапред.

- Ще бъде.

- Но внимавай, защото както ме осведомиха, нещо май се е

объркало!

- Да, случи се малка засечка.

- Това да не се повтаря. А сега слушай добре!

- Целият съм в слух.

- Когато изкачите баира, горе ще ви чака джип и след като си

свършите работата по прехвърлянето, знаете къде ще отидете, нали?

- Да, в Блъсково, в кравефермата...

- А бе, идиот, не знаеш ли, че такова нещо не се говори по телефон?

Чу се нервно затръшкване на слушалката и брадатият присви очи,

защото този гаф можеше да му коства главата.

Схемата, по която работеха тези хора, беше като военизирана и

безкомпромисно всяка грешка, дори най-малкия пропуск, се наказваше

жестоко, за да има желязна дисциплина.

И наистина, горе ги чакаше джип, от който слезе снажен мъж на

средна възраст, отличаващ се с това, че отстрани на лицето му имаше

тъмна бенка, който хладнокръвно, с лекота стреля в челото на

похитителя, защото е допуснал да му бъде свалена маската.

- Светльо, премести момчето в мойта кола! – нареди той и след

като това беше изпълнено, двамата с общи усилия избутаха мерцедеса

от скалата в пропастта, където ударил се в голямо дърво, избухна в

пламъци.

- Хайде, да тръгваме, че малко закъсняхме, а и полицията е по

петите ни!

А на момчето, което с просълзени очи се опитваше да каже, че му

се ходи по малка нужда, но тиксото на устата му пречи да говори,

изкрещя:

- Пикай в гащите! Нямаме време да се занимаваме с теб.

Откъм града се чу сирена на полицейска кола и това ги накара да

побързат.

За най кратко време стигнаха до Блъсково и спряха на края на

селото до кравеферма, станала собственост след разтурването на

ТКЗС-то на Дамян Каров, ветеринарен лекар от Провадия,който им

посочи отдалечена постройка.

- Хайде, влизайте бързо там, където всичко, което е нужно, е

приготвено!

Това беше битова сграда за обслужващ персонал, но след като само

преди два месеца купените за угояване крави бяха продадени, последва

уволнението му, което предполагаше, че тук става нещо нередно.

Небето беше безоблачно, но в душата на момчето бушуваше буря и

когато човекът, който кормуваше мерцедеса, му махна тиксото, попита:

- Кои сте вие?

- Млъкни, че пак ще ти запуша устата! – заплаши го Светльо. –

Ако си послушен , скоро ще видиш родителите си.

- Защо ме отвлякохте?

Светльо не знаеше какво да му отговори, защото и той беше баща

– съчувстваше на това дете, подложено на стрес при отвличането, но

нямаше как да му помогне, тъй като по принуда е задължен да

изпълнява нареждане от горе, за да го охранява.

Така замислен, отново въпросът на Гошко го стресна:

- Защо ме отвлякохте?

- Защото си още малък, за да ги разбереш тия неща.

Гошко, обиден, му отвърна троснато:

- Ти си малък и твоите приятели, с които за разлика от децата,

вършите хлапашки работи.

- Какво?

- Не е ли истина, че искате да се докажите кой е по-по-най?

Светльо се засмя.

- A бе, ти си бил голям дървен философ!

- Ти пък си куха, бетонна глава, в която няма и капка мозък, щом

ме държиш тук като заложник, въпреки волята ми.

- От кого си ги научил тези купешки думи – учуди се Светльо – от

училището или от баща си?

- От живота, който е най-добрият учител.

- Така ли?

- Ти за първи път ли чуваш това?

- Не, но...

- В училището е същата картина, както в живота – демонстриране

на животински инстинкти, безсмислени побоища, за да се докаже кое

момиче е по-красиво и кое момче е по-силно, а не колко са умни и

добри. Дори правят смешни учителите, които ги учат на добро. А

колкото до баща ми, аз се уча от него да бъда достоен човек, защото

работи с ума си и печели честно парите си, които вие искате да ги

присвоите наготово.

- Разговорът става интересен и прав е народът като казва, че днес

децата се раждат със средно образование.

Гошко замълча.

- Какво ти става? – подкани го той. – говори!

- Има ли смисъл да говоря, когато всичко е ясно?

- Кое?

- Това, че туй, което вие го правите, е във всички вестници и

телевизии, за да печелят от мъката на хората, като бълват само

сензации – покъртителни случки за грабежи и убийства, а не да покажат

на преден план човешката доброта в стихотворение или разказ, за да

се превърнем отново в нормална държава.

Светльо, който в началото мислеше, че с това момче ще има

проблеми с общуването, си промени мнението, защото веднага намери

общ език и колкото време са заедно, важното е, че ще има събеседник.

Прозявайки се, тъй като нощите му в последно време бяха

кошмарни, го попита:

- Ти откога можеш да четеш и пишеш?

- Още петгодишен научих азбуката.

- От толкова малък?

- Да, а на шест години тръгнах на училище.

Светльо вдигна, невярващ, рамене.

- Ти си вундеркинд и знаеш ли какво означава това?

- Дете, което в интелектуално отношение е нормално ненормално.

- Брей, ти си на дванайсет години, нали?

- Да.

- Значи за дванайсет години си осребрил първите седем златни

години, а има много хора на трийсет, които им липсват за цял живот.

- Така е, но това си има цена, защото от ранното четене си увредих

зрението и когато ме отвлякохте, ми паднаха очилата, а без тях съм,

все едно, без очи. Най-грозното беше, че оня, който ме отвлече, ги

стъпка с крака и си плати за това с куршум в челото. Природата дава

заслуженото на всички за деянията им и никой не може да избяга от

съдбата си.

- Тези неща откъде ти идват?

- Не знам, просто извират...

- Е, не се тревожи, тук очила няма да ти трябват, но, виж, без вода

и храна не може и затова ще ти сготвя нещо вкусно за ядене, за да ме

запомниш като добър човек. А какъв диоптър очила носиш?

- Два.

През това време собственикът на кравефермата и човекът с

бенката на лицето уточниха някои неща за по–нататъшната работа,

след което последният, без да бърза, подкара колата по пътя за

Провадия, а ветеринарният лекар, уверил се, че всичко е наред, извади

мобилния си телефон и набра някакъв номер.

- Ало, пратката пристигна!

- Добре, а сега слушай?

- Да, Сър, кажи!

- Утре, ако бащата на момчето не преведе до десет часа сутринта

сумата, която дължи, ще ти се обадя да отрежеш малкия пръст на

момчето, като го поставиш в плик, а Манол, дегизиран, защото в къщата

има охранителна камера, да го пусне в пощенската кутия.

- Но как ще срежа пръстта на невинното дете? – стресна се Дамян

Каров. – Това съвестта ми не може да го допусне.

- Съвестта я остави настрана? Тя е оправдание за малодушните, а

ти си доктор, макар и конски, имаш хирургическа практика.

- Ще си помисля.

- Няма какво да мислиш, а действай, защото...

След като се чу нервно тръшкане на слушалката от другата страна,

Каров се почувства като хванат в небрано лозе и се посъветва със

Светльо какво да правят, за да излязат от това безизходно положение,

защото Сърът беше безкомпромисен и не допускаше някой дя му

противоречи.

- Това момче не заслужава такава участ – каза загрижен Светльо,

- защото преди малко, когато разговаряхме, учуди ме с разбиранията

си за живота и ще е пагубно за психиката му, ако изпита още един

стрес.

- Да, така е – съгласи се Каров. – Жена ми му е класна

ръководителка и се възхищава от познанията му, защото е бил първи

по успех не само в класа, а и в цялото училище.

- Знаеш ли – след кратък размисъл каза Светльо, - мисля, че може

да се спаси положението.

- Как?

- Това ще разберем по-късно, когато говоря с човек, който може да

помогне.

- Добре.

В същото време оня, на когото се обади Каров, когото наричаха

Сър, беше на седмото небе, сияещ от радост, защото винаги му е

вървяло в живота. Всъщност, никой не беше го виждал, защото

ръководеше дистанционно по телефона и то – много успешно, тъй като

досега не се е провалял. Ползваше се с авторитет на доцент,

преподавател в Икономическия институт и преуспял бизнесмен;

консултант в областта на икономиката, като държеше просторен

кабинет в центъра на Варна.

Той отскочи през две преки до уличен телефон и се обади на Иван

Ташев, крупен бизнесмен от Провадия, като постави кърпа пред

устата си:

- Ало, наследникът ти е на сигурно място и не се тревожи, но от

теб зависи дали ще го видиш жив. Ако не преведеш днес сто хиляди

лева заради Лукановото куфарче, то утре глобата е един милион, след

което, не е ли налице, ще получиш плик с отрязан малък пръст.

Без да каже повече дума, той остави слушалката на мястото й,

убеден, че в Провадия ще има земетресение.

И наистина, Иван Ташев подскочи като попарен в кабинета си,

където се провеждаше производствено съвещание на ръководния актив

в Консервената фабрика, на която беше собственик.

Той набра телефона на жена си Елка и когато връзката се осъществи,

попита:

- Къде е Гошко?

- Как къде? Тук е.

- А ти къде си?

- В кафе-сладкарница „Ален мак” с приятелки.

- Отвлекли са го.

- Какво?

- Ти нищо не си ли чула?

- Чухме за някаква катастрофа, но не обърнахме внимание.

Ваньо, както най-често го наричаха, затвори телефона и реши

веднага да се обади на следовател Дичев, с когото бяха съученици от

гимназията и добри приятели, но след като не можа да се свърже,

остави на главния счетоводител да води съвещанието и без да се

бави, потегли с колата си, за да говори със следователя на място,

защото тези работи не се уреждат по телефона.

Междувременно се обади приятелка на Елка, че е припаднала и

спешно я е откарала в болницата.

Напрегнат до краен предел, когато отиде там, се успокои, защото

кризата е отминала.

- Не се тревожи, скъпа! – прегърна я той. – Всичко ще бъде наред.

А тя, клатейки виновно глава, проплака:

- Не мога да си простя това, което се случи!

- Успокой се! Ти нямаш вина.

- Напротив, всичко е заради мен.

Дали съдбата не я наказва за една тайна, пазена дълги години?

- Аз съм виновна! – отново се упрекна.

- Не, това засяга само мен.

Той имаше предвид нещо, което тя не знаеше, защото умишлено не

беше й го казал, за да не се тревожи.

- Скъпа, нека да не спорим и да губим ценно време, което в този

момент е решаващо за спасяването на нашето дете. Хайде да си

тръгваме!

- Докторът каза, че трябва да мина през рентген, за да се види

дали има нещо на рамото ми при падането след шока.

- Аз ще я закарам с моята кола – предложи приятелката на Елка,

която я беше докарала до болницата. – и без това пътят ми е покрай

вас, а ти иди да си свършиш работата, която е много по-важна.

- Добре и благодаря!

- Няма защо, нали затова са приятелите.

Когато Иван Ташев минаваше по коридора, където много хора

чакаха своя ред пред лекарските кабинети, видя бай Неделчо, запазен

на външен вид старец, над седемдесетте, човек общителен и винаги

усмихнат.

- Как си, приятелю? – попита го, като му подаде ръка. – Отдавна

не сме се виждали.

Старецът се усмихна тъжно.

- Бях по доктори и санаториуми, после гостувах на сина около месец

във Варна, защото машинката на сърцето нещо се повреди, но да ударя

на дърво – чукна се по главата, - вече съм по-добре. А ти?

- Случи се нещо неприятно.

- Какво?

- Детето ми е отвлечено.

- Брей, не думай!

- Жена ми от притеснение припаднала и са я довели в болницата, та

затова съм тук.

- Гледай ти, каква работа!

- Тя не е за разправяне – поклати глава Иван. – трябва да отида в

полицията и дано се оправят нещата.

- Пожелавам ти в най-скоро време да открият сина ти!

Бай Неделчо е приятел на баща му още от младини, а и лично с

него се имаха, като винаги са се разбирали, въпреки разликата в

годините, но със сина му Виктор отношенията им винаги са били

обтегнати, особено когато постъпиха в Икономическия институт във

Варна. Причина за тази вражда беше борбата за спечелване любовта

на Елка, като победата се усмихна на Ваньо, а това още повече озлоби

съперникът му. Дори когато се срещаха на улицата, се разминаваха

като два бързи влака.

А що се отнася до родителите им, те имаха общи интереси още

преди 9 септември, когато като мечтатели, с по-прогресивно мислене,

са симпатизирали на комунистическата идея, осъществила се в

Съветска Русия, където хората, както твърдели ония, които са били

там, живеели щастливо и свободно, нещо, което възпява химнът им,

че „Аз друга такава страна не зная, където така волно диша човек”,

за разлика от робите на труда в капиталистическите страни, които

едва свързват двата края в резултат от жестоката експлоатация на

човек от човека. А това, че е така, сами се увериха с очите си, когато

след историческата победа на Червената армия, освободила България

от Монархо-фашисткото иго, както се пропагандираше под път и над

път, им се отдаде възможността да отидат на екскурзия в Съветския

съюз, посрещнати там като братя, с отворени обятия, развеждайки ги

из грейналите от чистота болнични и учебни заведения и огромните

промишлени предприятия, както и сред обширните житни блокове на

колхозите, където пееха комбайните. И най-важното – показаха им

мечтаните Кремъл, Червения площад и Мавзолея на Ленин.

Това бяха славни години, когато имаше ред в държавата, всички

имаха работа и живееха нормално, ползвайки безплатно образование

и здравеопазване, гарантирани от Димитровската конституция, но

дойде един изменник, Горбачов, който с неговата Перестройка

преобърна нещата наопаки, за да дойдат на власт мутрите, създавайки

такава анархия, за да се чуди човек по кой свят ходи.

За разлика от Ваньо, който добре беше научил житейския урок, че

само вярващите в доброто могат да бъдат лъгани, старите партийни

другари не можеха да си обяснят как Активните борци против фашизма

и капитализма се оказаха жалки използвачи, защото не излязоха в

Балкана, за да защитят Народната власт, която им даде толкова много

привилегии. Дори влязоха в храма да се кръстят и да се молят на Бог

за прошка, когото по идеологически причини отричаха.

А младите, за да оцелеят в такава политико-икономическа

обстановка, без перспектива да се развиват в България, бягат през

глава в чужбина, за да се реализират в живота, но Иван остана, зависим

от обстоятелствата, защото на първо място беше семейството. В

такава държава, където всички обречени теглят, а само един файтон

богоизбрани се возят, той се отказа от спечеленото място в Народното

събрание от листата на СДС, тъй като разбра, че не само левите, но и

десните са финансирани от едно и също място, и ако остане в

Парламента, изпълнявайки съвестно положената клетва, щеше да

бъде притиснат до стената от две страни, гледайки как народът е

между чука и наковалнята и крайно неприятно щеше да му е, ако

постоянно се среща в кулоарите на Народното събрание с Виктор

Неделчев, влязъл в Парламента от квотата на БСП.

Но да се откаже от голямата депутатска заплата, имаше и друга

причина. След като баща му почина преди три месеца, той като

единствен син получи солидно наследство, събирано през годините,

което трябваше да управлява, нещо, което е правил и преди това, но

сега като едноличен собственик на преуспяваща компания. А това

като задължение легна на плещите му, защото много неща не знаеше

за задкулисни сделки, тъй като баща му, много дискретен, не искаше

да го обременява с проблеми, с които сам можеше да се справя. Така,

от анонимно обаждане по телефона с изненада разбра, че баща му е

получил едно от прословутите куфарчета на Луканов само за „наши”

хора, назначени за капиталисти. Нещо повече, преправеният глас

настояваше незабавно да преведе сумата от сто хиляди лева за три

месеца по сметката на офшорна фирма, защото в противен случай

животът му ще се превърне в ад. Всъщност, той знаеше, че някакви

пари отиваха за изплащане на дълг от заем, взет за компенсиране на

загубени средства в гръмнала пирамида, привлякла много наивници с

висока лихва, но това вече е изплатено, както уверяваше баща му, тъй

като годишният баланс клонеше не само на плюс, а и бе удвоен.

Така мислеше той, но заплахата вече е реалност с отвличането на

най-милото му – детето, за което би дал всичко, само и само да го

вижда усмихнато да палува вкъщи. Но една мрачна мисъл го глождеше

отвътре, че това е само началото и ще продължат да го тормозят с

какви ли не изненади, защото тези хора са безскрупулни и не си

поплюват, за да постигнат целта си, стигайки до крайности, тъй като

се чувстват недосегаеми под разпънат чадър от най-високите етажи

на административна и съдебна власт.

Като потвърждение на това, още преди да напусне сградата на

болницата, чу че се е задействала алармената система на колата му.

И когато отиде, видя, че и четирите гуми са спукани, като на предния

капак беше оставена бележка, че ако не преведе исканата сума, глобата

е един милион и ще получи в плик отрязан малкия пръст на сина си.

Това, колкото да беше сдържан и коректен, го извади от равновесие

и просто не знаеше какво ще се случи, ако някой му се изпречи на

пътя, защото времето го притискаше като в клещи и колкото по-бързо

искаше да стигне до полицията, толкова повече някакъв невидим дявол

му създаваше пречки. И така е било винаги, когато нещо тръгне

наопаки, няма оправяне.

Попаднал в такава патова ситуация, той си припомни житейската

мъдрост, че трябва да се успокои, да преброи до три и чак тогава да

предприеме това, което е нужно, за да стигне там, за където е тръгнал.

Иначе паниката блокира съзнанието и всичко отива по дяволите, защото

няма връщане при свършен факт.

Иван извади мобилния си телефон и се обади на главния

счетоводител да прати заводския автомонтьор до входа на болницата,

за да смени четирите гуми на колата му.

В същото време на паркинга спря такси, от което слезе леко

накуцващ мъж и той незабавно го нае, като помоли шофьора да го

откара в полицията.

ГЛАВА ТРЕТА

Когато двамата служители на полицията се върнаха след случилото

се отвличане на дете и взривяването на колата от похитителите на

изхода на местността Сърта, началникът дойде за да им изкаже

специална похвала от свое име и от полицията във Варна, че

благодарение на тяхна информация са задържани в село Каменар

издирваните двама деветнайсетгодишни крадци от ромски произход,

които преди седмица бяха ограбили самотно живеещата баба Атанаска

от Провадия за сто и двайсет лева от малката й пенсия, която е все

още в кома, след жестоко нанесен побой.

Преди да излезе, шефът каза:

- Докладът за това, какво сте разкрили за дръзкото отвличане, ми

го предайте лично!

После допълни:

- Прокурор Желев също е похвален и като добре свършената работа,

сигурно ще заслужим награда от Горе.

Когато чу това, старшина Делев искаше да спомене за онзи сън,

че в града ще избухне бомба, но замълча, защото ще е глупаво в

такова напрегнато време да говори врели-некипели пред началството.

Все пак това, което не каза, го сподели със следовател Дичев, който

знаеше за екстрасенските му способности, наследил ги от пророчица

Стефка.

- Когато началникът съобщи за похвала и на прокурор Желев, се

сетих, че го сънувах целият в пламъци след избухването на бомбата,

което се случи с автомобила на похитителите.

- И какво означава това?

- Мисля, че изненадата ще е много по-голяма, защото ще научим

за неща, които изобщо не подозираме.

- Ще видим, както се казва, ако има живот и здраве!

- Е, това е Божа работа.

Следователят се усмихна.

- Знаеш ли, Делев, малко ми стана неудобно, когато шефът

благодари на екипа ни за разкритите крадци от Каменар, защото

заслугата беше само твоя.

- Да не забравяме пророчица Стефка, която ме води за ръка като

малко детенце.

- И все пак, как свърза кражбата с билета?

- Ами, на излизане от къщата на старицата видях пред пътната

врата квитанция за пътуване с влак от гара Варна до гара Провадия и

в съзнанието ми изплува името Каменар, защото имам братовчед,

който живее до Варненската автогара, недалеч от квартал „Максуда”

и от него зная, че още по комунистическо време са изселили циганите

в това село. И аз не мога да повярвам как се случи всичко това, но то

ми дойде от Горе. Просто моментна реакция. Някакъв проблясък.

- Което изглежда чудо.

- Пак казвам, пръст в тази работа има пророчица Стефка, а не аз.

- Която си отиде млада.

Дичев се прозя, защото от известно време, изглежда от голямото

натоварване през деня, спеше само по няколко часа през нощта и малко

унесен в своите размишления, допълни:

- Знаеш ли, все още съм скептичен към това, което те промени и

се сдоби с екстрасенски способности, но когато фактите говорят и

боговете мълчат, както се казва.

- В действителност в света много неща ще се случат, когато им

дойде времето и хората ще ахват от изненада, че това са чудеса, а то

е напълно нормално, защото човек се ражда, за да изучава Вселената

и ако е дал Бог, ще стигне до Него. А той, пак се повтарям, вече е

стигнал, щом в Церн е открил Божията частица.

Телефонен звън прекъсна разговора и следователят вдигна

слушалката. Обаждаше се доктор Пенев.

- Дичев, търсих те по мобилния телефон, но изглежда си го

изключил.

- Паднала е батерията и го сложих да се зарежда. А ти пак за

нещо неприятно ли звъниш?

- Имаш право. Обаждам се, за да ти съобщя, че дядо Гроздьо е

починал в болницата и ще го пратят в Съдебна медицина за аутопсия.

Те са те търсили, но не са успели да се свържат.

Тази трагична вест беше особено болезнена за следовател Дичев,

защото дядо Гроздьо, като дългогодишен учител в гимназията, му

преподаваше по химия и много неща, които е научил от него и до днес

му помагат в работата по разкриване на престъпленията. А и животът

му е минал с безброй нещастия, следвали едно след друго, като че ли

ги е привличал с магнит, защото иначе казано, винаги се е радвал на

семейно щастие, но за него е заплащал скъпо. Може би това е

обратната страна на медала, една фатална карма, като синдром на

равновесието в природата.

Така, след като се е включил с двустаен апартамент в Учителския

жилищен блок в кв. „Възраждане”, въпреки че притежава голяма къща

в центъра на града, завещал го е на най-милите си същества на света–

близнаците, които съдбата е пратила, за да радват душата му. И когато

семейството на сина му се е преместило да живее там, жена му е

отишла да ги посети, за да види как са се устроили, и на връщане се е

случило фаталното, падайки с асансьора от третия етаж, след като се

е скъсало въжето.

За него този случай беше тежък удар и никога повече не се

усмихна, защото като капак на всичко стана нелепата автомобилна

катастрофа на връщане от Варна на остър завой над Девня, когато в

дълбоката пропаст загина цялото му семейство: син, снаха и

непрежалимите внучета, като остана сам на този свят. А причина за

това нещастие е посегателство на обществена собственост, защото

не се разбра кой и с каква съвест е изрязал мантинелата, за да я

продаде като старо желязо за стотина лева във „Вторични суровини”

за сметка на четири човешки същества. Всички, които са минали

оттам, твърдели, че са видели изрязването на мантинелата, но са

смятали, че извършителите са работници от Пътна инфраструктура.

Одисеята на дядо Гроздьо не свършва дотук, защото самотността

е най-тежкото наказание – да се чувства излишен, и пред него имаше

две възможности – да сложи край на живота си или да продължи да

живее, но с постоянна болка в душата от загубата на любимите

същества. И той, като набожен човек, продължи мъченически да

живее, защото според канона самоубийството е непростим грях и само

Бог може да реши кога да го прибере на Оня свят. Все пак, той беше

постигнал много през своя дълъг живот – имаше доста имоти и

скътани пари, които трябваше да остави на някого, за да продължи

пътя, по който е тръгнал.

След като животът продължава, любовта от непрежалимите внуци-

близнаци е преминала към Росица, съседско шестгодишно момиченце,

към което имаше симпатия, породена от съжаление, че е имало

нещастието да се роди в семейство изпаднало в бедност, след като

баща й, поради наивност или алчност, е загубил всичките си

спестявания в след десетоноемврийките пирамиди, за което е платил

скъпа цена, самоубивайки се и сега блиските му да мизеруват с

малката пенсия по болест на майка й. Той смяташе, че прави хуманен

жест, когато й купува разни неща и праща чрез нея на майка й пари, за

да преживяват като бели хора, защото няма да ги носи в гроба си. А

целта му беше да я осинови, но всичко се обърка, защото някой е

изпратил снимка, заснета с мобилен телефон как на пейка в обширния

двор с многото дървета, отрупани с плод, старецът гали момичето по

касата, мислейки за погубените си внучета и я е изпратил на прокурор

Желев, за който е било добре дошло като отмъщение, защото дядо

Гроздьо като учител в гимназията му е писал двойка по химия.

След като доктор Пенев му се обади, че добрият старец, който се

е опитал да спаси отвлеченото момче, е починал в болницата, му стана

тъжно, защото човек, който винаги е мислил доброто на хората, не

заслужава такава съдба. Дичев беше против общественото му

опозоряване, защото старият учител не би сторил това, за което го

упрекват и днес е убеден, че това е неморална постановка, целяща да

го съсипят психически за някаква изгода, тъй като беше доста

състоятелен човек.

А има и още нещо, което показва колко е отмъстителен. През

петдесет и трета година на миналия век дядо Гроздьо, като ученик в

трето отделение, е написал в линия си дневник: ”Смърт на другаря

Сталин”, вместо „Смъртта на другаря Сталин”, което възмутило целия

клас, че е поругал паметта на един велик човек – бащата на народите,

за който проливаха сълзи всички прогресивни хора по земята, като

най-много се е възмутил баща му – негов съученик, налетял на бой,

но се случило така, че при падане си ударил челото в ръба на чина,

при което се отворила дълбока рана, която зараснала, но останала като

белег за цял живот, което синът му не можел да прости.

Полицай Делев също имаше мнение.

- Що се отнася до прокурор Желев, за когото в началото имах добро

мнение, но след като ми се отвориха очите и започнах да виждам

нещата по друг начин, то коренно се промени. Има нещо тъмно в него

и то ще изгърми, както казах, като бомба в града.

Телефонът иззвъня и дежурният полицай съобщи на следователя,

че Иван Ташев го търси.

- Нека да влезе!

- Синът ми е отвлечен – още от вратата се оплака Ташев.

- Ваньо, успокой се! – покани го да седне следователят. – Какво се

случи?

- Днес, около един часа, когато провеждах производствено съве-

щание, по телефона се обади анонимен глас, че синът ми е отвлечен.

- Има ли причина да се съмняваш в някого?

- Мога само да предполагам – вдигна рамене Иван Ташев. – Баща

ми, който почина преди три месеца и го наследих, е имал вземане-

даване с някого, но аз не знаех, защото се занимавах само в

производствената сфера на компанията, като успях да увелича

капитала два пъти, въвеждайки нови производства, и може би това е

дало повод за изнудване.

- Сигурно е така, защото когато похитителят е отвличал детето ти,

учителят по химия в гимназията дядо Гроздьо, се е опитал да го спаси,

но злосторникът е блъснал главата му в електрически стълб и днес е

починал в болницата.

- Бог да го прости! Беше добър човек.

- Така е.

- Дичев, право да ти кажа, много съм разтревожен, защото тези

хора не си поплюват. Спукали и четирите гуми на колата ми и оставили

на предния капак заплашителна бележка, че ако не изпълня желанието

им, ще получа плик с отрязан малък пръст на сина си.

- Къде е станало това?

- В болницата, където е била откарана жената след припадане при

вестта, че е отвлечено детето ни.

- Е, това вече е брънка, по която можем да тръгнем, защото на

входа от двете страни на сградата има две камери, от които ще стане

ясно, кой е спукал гумите.

Полицай Делев, през цялото време слушал внимателно разговора,

попита:

- Този, който ти се е обадил анонимно, не ти ли направи впечатление

като глас и интонация?

- Да, стори ми се познат гласът му, но той изглежда е говорил през

кърпа.

- Знаеш ли, трябва да те уверя, че всичко ще мине благополучно и

синът ти ще бъде намерен.

- Сигурен ли си?

Делев се засмя.

- Повече от сигурен. Ще дойде човек от горе и ще изненада всички

ни.

- Тогава аз да тръгвам, за да разбера в какво състояние е жена ми

и да я успокоя, защото много се тревожи.

Когато излезе от сградата на полицията, мобилният му телефон

иззвъня и той бързо го извади от вътрешния джоб на сакото си.

Помисли, че е пак анонимен глас, но от дисплея разбра, че е неговият

тъст Георги Милев, с когото от погребението на баща си не са се

чували.

- Ваньо, как може такова нещо, да отвлекат моя внук и ти да не ми

се обадиш, а да научавам това от друго място.

- Всичко ми дойде като гръм от ясно небе и в първия момент се

почувствах като пиле в кълчища.

- Разбирам, че не ти е било лесно и не искам да нагнетявам повече

напрежение, но съм бесен и ще направя всичко, за да го спася. Как е

Елка?

- За сега е добре.

- И така, кажи какво се случи?

- По телефона ми се обади анонимен глас, че синът ми е отвлечен

и ако не се отчета там, където трябва, повече няма да го видя.

- Интересува ме, кога точно се обади?

- Днес, след обяд.

- По-точно?

- Около един часа.

- Минутите, преди или след?

- След около пет минути, защото точно тогава започнахме

производствено съвещание.

- Добре, аз ще оправя всичко, а ти не плащай никакви пари. И още

нещо, не се обаждай в полицията!

- Но аз вече го сторих.

- Няма значение. Къде е Елка?

- У дома.

Той премълча какво се беше случило с нея, защото сам не знаеше

в какво състояние е в момента. Затова побърза да се прибере вкъщи.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Когато двамата разследващи отидоха до болницата и прегледаха

записите от камерите пред входа, видяха как едно петнайсет годишно

момче от близката циганска махала, познато на полицията с доста

битови кражби, дупчи с джобно ножче четирите гуми на колата, след

което поставя бележка на предния капак.

Знаейки къде живее, те веднага отидоха в дома му и го завариха

да се черпи с приятели.

- Охо, тук има пиршество! – възкликна следовател Дичев. – Сигурно

е имало някакъв повод да вдигате наздравица, но котка ви е минала

път, защото трябва да си поговорим с вашето пиятелче.

Младежите бързо се ометоха, разбрали, че са нежелани в момента.

- И така – следователят леко се закашля, - кажи какво се случи

пред болницата, и по-точно, кой ти поръча да продупчиш гумите на

колата?

- Ще ви кажа всичко, както си беше – изстреля думите бързо,

които са напирали в него. – Един човек ми даде двайсет лева.

- Кой е той?

- Не го познавам.

- Някакви белези?

- А, да, беше с брада и до лявата страна на носа му имаше бенка.

- От града ли е?

- Не, не съм го виждал.

Работата беше ясна – момчето просто е използвано и ако трябва,

може да му се повдигне обвинение за нанасяне на материални щети

на чуждо превозно средство. Затова си тръгнаха, без да го задържат,

защото след разговор с прокурора можеха да го приберат по всяко

време.

Случайно или не, точно той ги очакваше пред кабинета на

следователя и попита:

- Как върви разследването по случая с отвлеченото момче?

Вместо Дичев, който отключваше вратата, отговори Делев:

- Има нишка, за която можем да се хванем.

- Една бенка – уточни Дичев.

- Каква? – попита прокурорът.

Отговори Делев:

- Когато става дума за бенка, струва ми се, че това може да е

Манол с прозвище Пантерата, бивш мой колега полицай, който има

такава от лявата страна на носа си и миналата година беше уволнен

за вземане на подкуп.

- Щом казваш, трябва да разберем това, нали така, господин

прокурор?

- Щом е нужно.

- А има и друго обнадеждаващо – допълни Делев.

- Какво? – отново прояви интерес прокурорът.

- Както се казва, едно птиченце ми прошепна на ухото, че в Блъсково

се е случило нещо странно. Жена ми е родом от там и преди седмица

брат й дойде със семейството си на гости у нас и каза, че в краве-

фермата край селото, където само преди два месеца били закупени

крави от някаква нова порода за угояване, неочаквано били продадени

и краварите останали без работа. Мисля, че там крият момчето.

- Щом смяташ, че си прав – вдигна рамене Дичев, - ще отидем на

място, но първо ще разберем дали Манол не е онзи, който е дал двайсет

лева на циганчето, за да продупчи гумите от колата на Иван Ташев.

Отидоха до къщата на Манол пеш, защото се намираше близко до

полицията, но външната врата беше заключена и от съседи разбраха,

че от известно време не са го виждали, а жена му се е изнесла с

детето, тъй като били пред развод.

Без да се бавят, веднага потеглиха към Блъсково.

- Мисля, че собственик на кравефермата е мой съсед – поясни

Делев, когато наближиха селото, - който я закупил с бонове след

разтурването на ТКЗС-то.

- Да, сещам се за кого говориш. За Дамян Каров, ветеринарен лекар,

който навремето работеше като инспектор във Варненската митница

и беше замесен в голяма афера с внос на царевица от Америка, но му

се размина, защото делото не влезе в съда.

В кравефермата беше тихо и само кучетата лаеха озлобено, когато

полицейската кола спря пред големия портал, а ветеринарният лекар

се въртеше около ладата си, поправяйки нещо, запретнал ръкави.

- Делев, струва ми се, че тук ударихме на камък.

- Защо?

- Защото, както виждаш, в кравефермата е пълно мъртвило и

вратата на битовата сграда е широко отворена, което показва, че вътре

няма да открием отвлеченото момче, което ти предрече.

- Аз продължавам да вярвам в това, което ми диктуват от Горе, но

изглежда и Дамян Каров има моята способност да предсказва и

междувременно да го е преместил на друго място. И точно широко

разтворената врата показва като предизвикателство и подигравка, че

напразно сме тръгнали да търсим онова, което го няма.

- Може би си прав, но при това положение няма как да го обвиним

в каквото и да е, ако нямаме неопровержими доказателства.

- Все пак, аз ще огледам помещенията и съм сигурен, че ще открия

нещо, което ще го уличи за покушението на детето.

- Добре – кимна с глава следователят, - дано да имаме късмет.

Дамян, когато видя, че е дошла полиция, се стресна и попита:

- Мен ли търсите?

След като получи утвърдителен отговор, отиде да отвори портата.

Кучетата, едри, от порода немска овчарка, продължаваха да лаят

и той им се скара.

- Не им обръщайте внимание! – рече с преправена усмивка, като

се здрависа с двамата. – Те с това си изкарват хляба. А вие по какъв

случай сте дошли в този забравен от Бог и държава край?

- По следата сме на едно отвлечено момче и минавайки от тук,

полицай Делев спомена, че сте били съседи, та решихме да се отбием.

- Добре сте направили – вдигна рамене той. – Как си съседе?

- Както винаги – отговори стандартно Делев. – Отдавна не сме се

виждали.

- Ами, тук си губя времето, нали съм пенсионер. А и доста работа

ми се отваря, след като продадох кравите.

- А защо? – попита следователят. – Доколкото разбрахме наскоро

си ги закупил.

- Да, правилно сте чули, защото се получи така, че направих голяма

глупост. Подмамен от голямата лихва, която предлагаше една

прехвалена банка, в която вложих повечето от спестяванията си, се

оказа черна дупка, един въздушен балон, който се спука с гръм и

трясък. Така, след като средствата ми бяха блокирани, не бях в

състояние да изхраня животните и се наложи да ги продам.

Разказът на Дамян Каров изглеждаше правдоподобен, но Делев,

както се знае, имаше друго мнение и за да влезе в битовата сграда,

попита:

- Къде е тоалетната?

- Там е, между двете стаи.

Това беше мотив да влезе вътре, без да прави впечатление, за да

провери дали има следа от отвлеченото момче. Все пак, бяха дошли

точно за това и най-вече – дали ще се окаже истина онова, което

витаеше в главата му

Не след дълго полицай Делев излезе от битовата сграда леко

усмихнат и предложи:

- Мисля, че е време да тръгваме, защото ни очаква още много

работа по издирването на отвлеченото момче.

- Да – съгласи се Дичев, подозирайки, че Делев е открил нещо

уличаващо Дамян Каров. – а и да оставим доктора да си довърши

ремонта на колата.

Кучетата, уморени от дългото лаене и разбрали, че никой не им

обръща внимание, млъкнаха, като се излежаваха доволно под топлата

ласка на залязващото слънце.

На път за Провадия Делев спря до висока триетажна къща.

- Ще се отбием за малко тук – каза той, като освободи предпазния

колан. –Искам да поговоря с брата на жена ми.

- Нямам нищо против, но трябва да побързаме, защото тази вечер

имам семеен ангажимент.

Позвъниха на пътната врата и домакинът Петьо ги посрещна

радостно, но изненадан, че идват по никое време, без да се обадят, за

да се приготвят и да ги нагостят както се полага.

- Идваме за малко – разбра недоумението му Делев. – И по-точно

искам да поговоря с теб.

- Ще поговорим, разбира се, но...

Той се обърна към жена си.

- Хайде, приготви масата!

- Извинявай, но нямаме време, защото стана късно, а и следовател

Дичев има тази вечер работа, но обещавам, че в най-скоро време ще

ти дойдем на гости, тъй като не съм забравил, че след десетина дни

имаш рожден ден.

Стопанинът на къщата се съгласи, макар и с неудовлетворение.

- Добре, щом има нещо важно да говорим, всичко друго отпада.

- Точно по тази причина сме тук – поясни следователят. – Делев

смята, че можеш да ни помогнеш.

- Защо не, аз съм насреща!

- Когато миналата седмица бяхте у нас на гости, ти спомена, че в

кравефермата в края на селото са закупени породисти крави за

угояване, но само два месеца след това ги продали, което буди

съмнение, че нещо не е наред.

- Да, така е.

- Сега, от теб искам да удряш по едно око там, тъй като се

съмнявам, че собственикът е криел в кравефермата отвлеченото

момче, което търсим, но изглежда след сигнал от някого, че сме по

петите му, го е преместил на друго място и нищо чудно да го върне

обратно.

- Няма никакъв проблем, пък и без това съм в годишен отпуск.

- В такъв случай, довиждане!

- Лек път и ще ви чакам за рождения ми ден.

- Бъди спокоен, непременно ще дойдем!

Когато отпътуваха за Провадия, Дичев попита:

- И все пак, откри ли нещо уличаващо в кравефермата на Дамян

Каров?

- Да.

- Какво?

- Едно стъклено топче, изглежда е умишлено изпуснато от момчето,

за да покаже следа.

- Лимка?

- Да, нещо, което не може да е от неговия син, ако евентуално е бил

там, който е вече седемнайсет годишен и е малко вероятно да си

играе на топчета.

- Изглежда логично.

- И още нещо важно забелязах.

- Какво?

- Зад сградата имаше още една кола, на която записах номера и

сега ще се обадя в КАТ, за да проверят кой е собственикът й, защото

желязото се кове, докато е топло.

Той извади мобилния си телефон, като продиктува номера на колата

и след проверката се оказа, че е на Светльо Недев, бивш инструктор

по кормуване в отдавна закритото ДОСО.

- Пъзелът малко по малко се нарежда – усмихна се следователят,

- защото преди няколко години за него имаше съмнение, че на връщане

от Варна през нощта е прегазил едно циганче, но всичко се размина,

след като Манол, още като действащ полицай, е дал под клетва дума,

че колата е била открадната, нещо, което му е съобщил преди

катастрофата, но в крайна сметка, не се разбра кой е виновникът.

И така, доволни от свършената работа, поеха към Провадия.

ГЛАВА ПЕТА

Георги Милев, след като разбра от зет си каква е ситуацията около

отвличането на своя внук, веднага си състави план за действие и

незабавно се зае с неговото изпълнение. Това беше всекидневие за

него в продължение на повече от трийсет години служба в Окръжното

управление на МВР – Варна като оперативен работник и когато след

Десети ноември преждевременно го пенсионираха, той основа Агенция

за сигурност и охрана, която преуспяваше, защото имаше пълна

свобода на действие, тъй като в онзи момент животът в Нова България

беше пълен хаос и всички се нуждаеха от закрила. Така службата и

кадрите бяха запазени като паралелна структура, нещо, което му

даваше възможност да ползва всички някогашни канали за

информация.

Благодарение на служителите в БТК, които бяха негови хора, успя

да разбере от кой уличен телефон е говорено с преправен глас този

понеделник в тринайсет часа и пет минути и тъй като познаваше града

и всичко в него като петте си пръста на ръката, не му беше трудно да

види запечатаното от камера, поставена на входа на банка, че това е

Виктор Неделчев, родом от Провадия, но живеещ във Варна, известен

като консултант в областта на икономиката, с когото е имал работа по

разкриването на финансови престъпления като сътрудник на Държавна

сигурност и това го озадачи, тъй като познаваше баща му Неделчо

като много добър човек и се зачуди, на кой ли дявол се е метнал.

Доволен от свършеното, след като взе разрешение от съда, той се

върна в централата на БТК и прослуша всички входящи и изходящи

разговори, проведени от Виктор Неделчев, като фрагменти от най-

интересното записа в мобилния си телефон, защото можеше да му

послужи в по-нататъшната работа, но когато реши да предприеме

реализация на предварително изготвения план, специално ангажиран

информатор му съобщи, че доцентът е отлетял за София да сключи

голяма сделка и утре по обяд ще се върне с обратен самолет във

Варна. Това променяше нещата, защото всяко забавяне можеше да

се окаже фатално. Въпреки всичко, вярваше в съдбата, която в крайна

сметка е винаги справедлива и рано или късно раздава тежката си

присъда. Поне това е разбрал през своя дълъг живот, преминал бурно

през всякакви препятствия и видял какво ли не. Не може едно невинно

дете да бъде подложено на нечовешки тормоз, което противоречи на

всички природни закони, да плаща греховете на своите родители, ако

имат такива, да го лишат от любовта им, за която е дошло на този

свят.

Има един морален закон, който гласи, че злодеянието се връща

като ехо с още по-голяма сила и това щеше да изпита на собствения

си гръб Виктор Неделчев, защото за разлика от злото, времето никога

не се връща и горчиво щеше да плаче, когато разбере това.

Наивността е най-коварната болест, която сполетява хората през

живота им. Не може при този възход на цивилизацията – наука и

техника, когато е открит компютъра, да няма такъв Вселенски, който

да следи действията на земните жители, творения на Бог или на което

и да е Висше същество и да им позволи да си разиграват коня, да

вършат безнаказано престъпления, забравили Десетте Божи заповеди.

Такива мисли се въртяха в главата на Георги Милев, когато

информаторът му съобщи, че проследяваното лице се е върнало по

обед от София и в момента е в кабинета си.

Очаквайки с нетърпение този момент, той извика четиримата

служители в своя кабинет, предварително известени, че ще се включат

в предстоящата акция.

- Това, за което ви повиках е сериозна работа и засяга лично мен и

моя внук, който е отвлечен и главен виновник е Виктор Неделчев, в

кабинета на който ще отидем с вас двамата – Балин и Сашо.

Той ги посочи, а после се обърна към Горан и Васко.

- А вие ще отидете в Блъсково, недалеч от Провадия и ще откриете

Дамян Каров, ветеринарен лекар, собственик на кравеферма в края

на селото, от който ще разберете къде е моят внук. За ръководител

определям тебе, Горане, защото си от този край и лесно ще се справиш

с поставената задача.

- Разбира се - изпъчи гърди споменатият мъж с телосложение на

борец.

- Зная това и не се съмнявам, че ще изпълните всичко, както трябва,

без издънки. И не случайно избрах вас, защото ви имам най-голямо

доверие.

Той се закашля, изглеждаше простуден, тъй като вън ръмеше

дребен дъждец, дошъл след лекото застудяване и продължи:

- Горане, в твоя мобилен телефон ще запишем няколко разговора

от моя, които може да са нужни там, ако трябва. За да ви е по-удобно

вземете моя „Хамър”, който е по-голям и багажникът му побира не

един, а двама души. А, и това – от разговорите им разбрах, че и те

имат разузнаване и са ни разкрили, но ние сме с една крачка пред тях.

Не е изключено да ви готвят покушение. Затова внимавайте и успех!

А на тия, които останаха с него, предложи:

- Вземете си чадъри!

- Но то не вали силно – не включи за какво става въпрос Балин.

- Няма значение – дали дъждът е силен или не, защото ще ни

трябват за друго.

Кантората на Виктор Неделчев беше в самия център на Варна в

стара, но стабилна триетажна сграда, където преди 10 ноември се

помещаваше Военното окръжие, което след реформата в армията беше

закрито. Достъпът до нея беше зад новопостроения осеметажен

административен блок, където и на двата входа бяха монтирани

наблюдателни камери.

- Сега разпънете чадърите! – усмихна се Георги Милев, показвайки

с това, че е предвидил всичко, като разтвори своя. – така няма да се

видят лицата ни, когато влизаме вътре.

В този сънлив вторник следобед наоколо беше тихо и рядко се

мяркаха хора, което предвещаваше, че операцията ще мине гладко,

без излишни неприятности.

Както се бяха уговорили предварително, Балин натисна бутона на

домофона, където беше изписана фамилията „доц. Неделчев”.

От таблото се чу бръмчене и откачане на слушалка.

- Кой е? – попита.

- Господин Неделчев, ако сте свободен, искам да се посъветвам с

вас във връзка е една търговска сделка.

- Да, заповядайте!

Отново се чу дрезгаво бръмчене и външната врата се отвори.

Кантората беше на втория етаж и когато Милев позвъни, не след

дълго облепената с изкуствена кожа врата широко се отвори и се

показа усмихнатото лице на Виктор Неделчев, доволен, че още след

връщането си от София го търси клиент, но изненадан, без да каже

гък, беше хванат от двамата мъжаги и завлечен в богато обзаведения

кабинет, като му бяха сложени белезници.

- Чакайте! – изпищя той като попарен, правейки неуспешен опит да

си освободи ръцете. – Какво правите?

- Спокойно! – потупа го по рамото Милев, след което махна

„бръмбарите”, тъй като знаеше много добре къде са. – всичко ще ти

стане ясно като бял ден, защото ти си тъмен като нощта.

- Но бате Георги, не мога да повярвам, че ти, който си ми като

духовен баща, ми причиняваш това.

Позвъня мобилният му телефон, а после и стационарният, но шефът

не разреши да се осъществи връзка.

- И аз не мога да повярвам каква каша си забъркал, която трябва

да сърбаш, а тя е не само гореща, но и много горчива.

Виктор присви мъчително очи, подозирайки за какво са дошли, но

не знаеше какво ще последва.

- Какво съм направил?

- Ти ще кажеш.

- Нищо не зная.

- Тия ги разправяй на някой друг, защото знаеш кой съм аз и на

какво съм способен, особено когато се отнася до моя внук.

Правейки се на ни лук ял, ни лук мирисал, Виктор вдигна рамене.

- Тук има някаква грешка и някой те е подвел, че аз имам нещо

общо с отвличането.

Милев се усмихна, виждайки колко е жалко това божие изчадие,

правейки се на наивен.

- Ти се оплете в собствената си паяжина. Откъде знаеш, че става

дума за отвличане?

При този въпрос Виктор се стъписа, почувствал се като пиле в

кълчища, но въпреки това продължи да упорства.

- Наистина, нищо не знам.

- Добре, тогава му запушете устата с носна кърпа!

Разбрал, че ще последва изтезание, той ги спря.

- Чакайте, ще кажа всичко!

- Ами, да чуем.

- Бате Георги, знаеш много добре каква е работата, че нищо не

зависи от мен. Аз съм само един изпълнител, една пионка, която

получава и изпълнява заповеди от Горе.

- Да, знам много неща, но своеволието, което си проявил, за да

покажеш колко си велик, ме възмущава до такава степен, че се

отвращавам, когато те гледам. Направих справка и се оказа, че от

Горе никой не ти е нареждал да вършиш безобразия. Още повече,

преди да дойдем тук, по телефона се обади зет ми Иван, който съобщи

потресаващата вест, че е получил плик с отрязан детски пръст, което

е грозно отмъщение.

- Не, това не е истина!

- Така ли?

- Да.

Милев извади от вътрешния джоб на якето си мобилен телефон и

го включи на високоговорител.

- Слушай добре!

- Утре, ако бащата не приведе до десет часа сумата, която дължи,

ще ти се обадя да отрежеш малкия пръст на момчето и да го сложиш

в плик, а Манол, дегизиран, да го пусне в пощенската му кутия, защото

в къщата има наблюдателна камера.

- Но как ще отрежа пръста на невинното дете? Това съвестта ми

не може да го допусне.

- Съвестта я остави настрана! Тя е оправдание за малодушните, а

ти си доктор, макар и конски и имаш хирургическа практика...”

- Стига-а-а!

Виктор повече не можеше да слуша собствените си думи, защото

се забиваха като отровни стрели в съзнанието му.

Милев поклати глава.

- Сега се отвращаваш от себе си, но тогава си летял в небесата от

щастие за нещастието на другите.

- Това е фалшификат, обикновен монтаж.

- Само ти си способен на такива трикове, защото винаги си бил

двуличник. Дори като сътрудник на Държавна сигурност коварно

оклеветяваше всички свои опоненти, какъвто е случаят с моя зет, че

е говорил против Възродителния процес като духовен геноцид спрямо

турското население в България и като връх на всичко било кощунство

смяната на имената на мъртвите, и то защото заживя с Елка щастливо

повече от десет години.

- Аз я обичах.

Това негово твърдение, колкото да изглеждаше далеч от истината,

имаше своето обяснение и то като упрек към баща й, тъй като е пратил

свои хора да ги следят. И в един прекрасен пролетен ден, когато

природата се възражда и хората, освободени от здравата хватка на

зимата, са излезли навън, за да се радват на топлото време и да дишат

с пълни гърди аромата на цветята, се случил разривът в отношенията

между двамата.

Те излязли на разходка в местността „Аладжа манастир”, където

за разлика от летния сезон, тук няма голямо оживление и прегърнати,

почувствали се, че летят в небесата, намерили закътана полянка, за

да осъществят мечтаната от всички млади връзка на две тръпнещи

за ласка тела. И точно когато настъпил оня върховен момент – да

влязат в храма на влюбените, парадната врата се откачила и паднала

върху главите им, след като изненадващо се появили двама непознати,

които развалили магията, наречена любов.

Пресичането на Виктор с ефект „Топло-студено” върху стъклената

чаша, се отразила негативно на неговата сексуална активност и това

охладило отношенията им с Елка, която се двоумила – дали е

импотентен или си има друга любовница.

Останал неразбран навремето, Виктор отново повтори пред баща

й:

- Аз още я обичам!

- Това, което казваш, са врели-некипели. Ти само си я използвал и

накрая си я захвърлил като мръсна носна кърпа. Приятелки на Елка

от Икономическия институт са направили снимки как в Морската

градина прегръщаш друго момиче и след като са й ги дали, тя ти е

вдигнала голям скандал и ти, който си невъздържан, си й ударил шамар.

- Това не е истина.

- Както знаеш, аз имам хора навсякъде и знам всичко, защото

приемам информация от различни места за едно и също нещо. Дори

предупредих Елка да те зареже, защото си лош човек, но тя не ме

послуша и си заслужи шамара, получен от теб. Мой принцип е, да не

налагам на никого своето мнение. Всеки да прави това, което смята

за нужно, но и да си носи отговорността, когато дойде време за

равносметка. Така и ти ще си получиш заслуженото. Никой не може

да избяга от съдбата си.

- И какво ще се случи с мен?

- Каквото си заслужил.

В този момент телефонът му иззвъня и той го извади от горното

джобче на якето си.

Обаждаше се Горан.

- Шефе, оказа се прав.

- В какъв смисъл?

- Преди да влезем в Провадия, на разклона до Земеделското

училище, един с джип волво се опита да ме избута от пътя, но аз

успях да избегна удара и той, изгубил контрол, се блъсна в указателна

табела, като се преобърна няколко пъти.

- Оцеля ли?

- Не, мъртъв е, а това ще ни забави, тъй като на мястото на

катастрофата дойдоха служители от КАТ, за да разследват случая,

но смятам, че ще имаме време да свършим работата, за която сме

тръгнали.

- Слушай, ние тук след малко приключваме и веднага тръгваме за

Провадия. Хайде, дочуване!

След като Милев прибра телефона, Виктор се помоли:

- Ако съм виновен, нека това да го реши съдът, все пак сме правова

държава, членка на Европейския съюз.

- Виж го ти него искал да бъде съден от нашата корумпирана

Съдебна система! А млечна баница не искаш ли?

Възмутен от наглостта на този окалян до шията човек, Балин

предложи:

- Шефе, не е ли време да го обработим?

- Почакай и това ще стане! Нека още малко поговорим човешки,

пък после, ако все още упорства и се прави на дръж ми шапката, ще

минем на втора фаза. А има и нещо друго. Душевната болка е много

по-голяма от физическата, защото изтезанието заглушава и малкото

съвест, ако е останала в него.

- Да, психиката е върхът на съзнанието и е в състояние да прави

чудеса, но и да върши глупости, които никой нормален човек не може

да измисли.

- Много си прав и доколкото знам, следваш задочно.

- Да, психология.

- А този некадърник, който се титулува доцент, няма капка мозък в

главата си – удари го с длан по темето Милев. – А бе, сине майчин,

знаеш ли преди години, когато двама непознати ти разкървавиха носа

в една мразовита вечер, защо са сторили това?

- Не.

- Пратих ги аз, но не знаеш защо, нали?

- Да.

- Защото ще ти кажа нещо, което никога няма да ти простя. Когато

едногодишният ми внук тогава беше на гости у нас, при падане си

нарани коляното и дадох за изследване неговата и твоята кръв за ДНК-

проба. Оказа се истина съмнението ми, че е твой син.

- Какво!? – от гърлото му се изтръгна такъв вик на изненада, че

всички предмети по бюрото и множеството стъклени дрънкулки на

големия полилей над главата му потрепериха, като последица от това,

припадна.

- Балине, напръскай му лицето с вода, за да се свести и да си каже

последната дума, преди да заспи вечния си сън!

- Не, не мога да повярвам, че това е истина! – бяха първите му

думи, когато дойде на себе си.

- Бъди сигурен, че е така.

Примирил се, че му е подписана смъртната присъда и то заслужено,

защото не може да се прости такова жестоко отношение към

собствения син, както на този, така и на Оня свят, Виктор реши да

проговори:

- Веднага ще кажа къде е.

- За съжаление е много късно, защото след като прослушах

телефоните ти разговори, зная, че е в село Блъсково и мои хора са

вече там.

- О, боже, аз наистина съжалявам за стореното от мен, но не знаех,

че ми е син!

- Това исках да чуя от теб, защото и аз не мага да ти простя, както

и твоя баща, който ти е дал семето. Затова кажи си последната дума,

защото няма време!

- Какво ще стане с мен?

- Знаеш много добре какво следва.

- Ти се шегуваш.

- Никога не се шегувам, особено сега, когато се отнася до моя

внук.

Виктор въздъхна дълбоко и след кратка пауза предложи:

- Поне когато го откриете, позволете ми да го видя преди да си

отида от този свят.

Милев извади от портмонето си малка снимка на внука си и му я

подаде.

Виктор я пое с треперещи пръсти и я разцелува, като проклинаше

съдбата си, че жестоко се е подиграла с него.

- Като последна дума – помоли той, - искам да ме погребете с нея

в гроба!

- Не, това няма да стане, защото не заслужваш тази чест. Хайде,

момчета, свършете това, за което сме дошли!

Балин завърза капроново въже на големия полилей и с другия мъж

нахлузиха главата му в оформения клуп и той увисна във въздуха,

завинаги прокълнат на тази земя.

Когато Милев отново постави „бръмбарите” на местата им, каза с

облекчение:

- Хайде, да си тръгваме след добре свършената работа!

На другия ден всички местни вестници излязоха с кратко

съобщение, че вчера уважаемият доцент Виктор Неделчев е намерен

обесен в своя кабинет.

ГЛАВА ШЕСТА

А сега да проследим пътя на втората група.

Когато потеглиха за Провадия, дъждът спря, небето се проясни и

лицата на двамата светнаха, уверени, че това е на добро, защото

отиваха да възстановят справедливостта – да спасят едно невинно

дете, подложено на насилие, нещо, което като травма можеше да остане

в съзнанието му за цял живот.

По магистралата имаше голямо движение, като че ли всички се

бяха наговорили да пътуват за и от Варна, която наистина, особено в

летните месеци, си заслужаваше да бъде наречена Морска столица.

Това от една страна беше престижно, че тук се струпва елитът на

страната, но от друга – за местните жители беше негостоприемна и

недостъпна, защото винаги е държала първенството като най-скъп

град в България. И когато Горан зареждаше гориво на бензино-

станцията, наби му се в очите един парадокс, че при повишаване цената

на петрола на световните борси, тук веднага тя се вдига до небето, а

когато има понижение – дни, седмици и дори месеци си остава същата.

Изглежда имат специално назначени служители да следят котировките

в Интернет, за да смъкнат още една кожа от гърба на най-бедният в

Европа български гражданин.

Когато плати сметката за зареденото гориво, купи два сандвича с

тънко нарязани парчета луканка, леко намазани с чисто масло, като

единият даде на своя колега.

- Ей, пак има увеличение на цените на стоките. Управляващите за

друго не мислят, а само как да вгорчат живота на гражданите.

Васко пое сандвича и преди да го захапе, каза:

- Това не е случайно. Целта е да подлагат на стрес старите хора

по-скоро да мрат, защото не могат да им плащат пенсиите, а на

кандидатите да излязат в заслужена почивка драстично им увеличават

нужните години и стаж, тъй като повечето работоспособни млади хора,

които пълнеха бюджета, са в чужбина, където единствено там могат

да се реализират като бели хора.

Горан се усмихна и уточни.

- Това е така, защото рибата се вмирисва от главата. На всички е

пределно ясно и го виждат по телевизията, че народните представители,

когато влязат в Парламента, първата им работа е да си увеличат

заплатите и веднага вдигат цената на цигарите и алкохола, защото

там е голямата далавера. Няма значение дали са леви или десни –

всички са от един дол дренки. Ние всеки ден виждаме как жени и

деца от ромски произход спокойно продават по пазарите и

кръстовищата цигари на двойно по-ниски цени и закоравелите пушачи,

дори лишени от насъщния, ги купуват като топъл хляб и така по

каналите нагоре се пълнят касите на партиите, за да са отново на

власт, като купуват изборите, без да влезе в хазната и лев акциз.

- И после се чудим, защо сме на първо място по бедност в

Европейския съюз, когато хората на Запад не се интересуват кой им е

Министър-председател или Президент, защото всички си имат свой

бизнес и не чакат управляващите да им увеличават заплатите и да

подобрят социалното им положение. Зависимостта е участ на робите

и те нямат собствено Аз, което е непростимо в новото Хилядолетие.

Който се оплаква, а това у нас е обща хронична болест, показва, че е

неспособен да се стегне и да постигне това, което е нужно, а чака

някой друг да му помогне и затова паничката му винаги ще е празна,

тъй като акъл не се дава, а се взема.

Горан се отби от магистралата и пое по отсечката за Провадия,

като спря пред двуетажна къща в Петров дол, родното му село, да се

обади на родителите си, тъй като отдавна не са се виждали и набързо

да изпият по едно кафе.

Когато наближиха Провадия, точно на завоя преди Земеделското

училище, отзад ги следваше джип, движещ се с висока скорост:

- Този ненормалник май иска да ни избута от пътя – каза Горан,

като го благослови на майка и рязко зави встрани.

Шофьорът на джипа изненадан от тази маневра, изгуби контрол и

се блъсна с трясък в пътна табела и колата се преобърна няколко

пъти.

В настъпилата суматоха движението за кратко беше спряно и

служители на КАТ, които обикновено дежуреха на входа на града,

веднага си влязоха в ролята да въдворят ред.

Тъй като се оказа, че има смъртен случай, бяха извикани да дойдат

следовател Дичев и полицай Делев, защото убийствата бяха техен

ресор.

Още щом извадиха жертвата от смачкания автомобил, а за Делев

не беше изненада, че е местен наркотрафикант, срещу когото се

трупаха много сигнали за престъпна дейност, но тъй като имаше

разпънат чадър от по-висша инстанция, винаги се изплъзваше от

правосъдието, въпреки че, официално не работеше никъде, а живееше

като барон и имаше къща палат в центъра на града.

- Това е Пантерата – назова го с прозвището му Делев. – А ние

напразно го търсихме у дома и сега няма как да разберем дали е дал

на циганчето двайсет лева, за да продупчи с джобно ножче и четирите

гуми на колата на Иван Ташев.

- И дали има нещо общо с отвлеченото дете – допълни Дичев.

- Разбира се, че има – увери полицаят, -защото всички около този

случай са свързани като свински черва, което ще стане ясно по-късно.

Истината най-накрая ще излезе на бял свят. Тя не може, щом се надува

като балон, да не се спука.

Той имаше предвид порочната търпимост: всички в града трепереха

от него и го отбягваха като чумав от страх да не се заразят от

коварната болест, включително и служителите на реда, в това число и

тяхна милост, длъжни да му се опълчат и да го сложат там, където

му е мястото. Но в крайна сметка финалът винаги е оптимистичен,

защото това, което хората не могат, времето го довършва, както е в

този случай. Всъщност, във всеки град и по-голямо селище в България

има по един тартор, наречен бос, който коли и беси, без да му се

търси отговорност, защото само командва парада, а изпълнители са

хора с ниски чела, но с широки рамене, които са готови само за една

слава и пари, да убият баща си и майка си.

Когато Горан и Васко се готвеха да потеглят за Блъсково, тъй като

тапата от задръстването се отпуши, бяха забелязани от следовател

Дичев, който се приближи до колата им.

- Горане, не мога да те позная – обърна се към него Дичев. – Малко

си понапълнял. Откакто напусна полицията в Провадия, не съм те

виждал. Все още ли си в Агенцията за сигурност и охрана във Варна?

- Да.

- И какво те води насам?

- Ами, отвори ми се малко свободно време и реших с колегата да

дойдем в село и да посетим родителите, които отдавна не съм ги

виждал, а и да мина през Провадия, за разбера дали е все още на

мястото си.

- Тук, както виждаш, стават от време на време катастрофи и земе-

тресения, но като цяло, нищо не се променя. Е, хайде, приятен път!

Минаха транзит през града, без да се отбиват никъде и когато

изкачиха стръмния път в местността „Аикъна”, Горан си погледна

часовника и каза с възхищение:

- Тази кола лети като фурия и ще успеем да си свършим работата

навреме.

- Разбира се, че ще успеем – засмя се Васко. – нали затова сме

тръгнали.

- Стига момчето да е в кравефермата, както ни увери шефът, а не

някъде другаде.

- Дори и в миша дупка да го скрият, пак ще го открием.

Когато влязоха в Блъсково, Горан спря колата и попита един старец,

седнал на пейка пред къщата си, за да си почива.

- Извинете къде е кравефермата?

Старецът, изглежда недочуващ, попита:

- Какво каза?

Горан, вече с по-силен глас, повтори въпроса:

- Къде е кравефермата?

- А, кравефермата ли?

- Да.

- Ей там, зад хълма.

Откриха я лесно, когато заобиколиха хълма.

- Как ще действаме? – попита Васко.

- Както винаги – „Со кротце, со благо и малко кютек”, ако се наложи.

И двамата се засмяха.

Горан спря пред голям портал и когато слезе от колата, се провикна:

- Хей, има ли някой в кравефермата?

Никой не се обади, освен двете кучета, които лаеха настървено.

Това беше съмнително, защото не можеше, особено при тези

повсеместни кражби, кравефермата да остане без надзор, тъй като

не знаеха, че кравите са продадени още преди два месеца.

Когато Васко оглеждаше телената ограда, забеляза, че около

двайсетина метра имаше дупка, през която, макар и трудно, се

промушиха, без да се одраскат.

- Хайде, да отидем в оная постройка! – Горан я посочи с поглед,

като извади пистолета си за всеки случай. -Там не може да няма

никой.

- Може да има, но сигурно е глух.

- И така да е, ние сме длъжни да проверим.

Когато влязоха, изненадата им беше голяма, защото в една от

стаите завариха стопанинът на кравефермата да хърка дълбоко,

разперил ръце и крака на широкото легло.

Уверени, че това е точният човек, на точното място, двамата го

грабнаха, вдигнаха го във въздуха и го завързаха на близкия стол.

- О-о-о, какво правите? – изпищя на умряло Дамян Каров. – Ще ми

вземете акъла!

Ошашавен, опитвайки се да скъса въжето, той не можеше да си

обясни, дали още сънува кошмарния сън или това, което се случва в

момента, е реалност, защото не е за вярване, че може да бъде хванат,

както се казва – по бели гащи, без да усети. Дори не чу тревожният

лай на кучетата, които са защитавали собствеността му, защото това

от психологична гледна тока не е изключение. Същият ефект се

получава, когато нощно време минават влаковете, да не чува

монотонното тракане на колелата, тъй като откакто се е родил, живее

в къща до железопътната линия. Това, което на човек постоянно се

натрапва, се сраства с него и без да му обръща внимание, го приема

като нещо нормално.

- И така – Горан започна разпита, уверен, че всичко ще мине гладко,

без да прилагат силови методи, - къде е момчето?

- Какво момче? – вдигна учудено рамене ветеринарният лекар,

мислейки, че всичко ще се размине, както това стана при посещението

на следовател Дичев и полицай Делев, но след последвалият удар с

юмрук в носа от Васко, разбра, че тези хора не се шегуват и работата

ще стане дебела.

- Чакайте, нека да се разберем! – едва успя да каже, когато юмрукът

на Горан се стовари под брадичката му.

- Няма какво да се разбираме, защото се правиш на паднал от

Марс, а това никак не ни харесва, като ни мислиш за глупаци, тъй като

знаем всичко, което искаш да скриеш и така ни губиш времето, което

не можеш да платиш, колкото и да си богат.

- Вярвайте ми, всичко това, което правите, за мен е като гръм от

ясно небе! – той все още се надяваше да излезе сух от блатото, в

което е затънал до шия, но Горан не искаше да го чуе, защото имаше

аргумент, който щеше да му отвори устата без насилие, като извади

мобилния си телефон и пусна на микрофон записа от този на шефа му.

- Слушай добре и не се прави на три и половина!

„- Ало, пратката пристигна!

- Добре, а сега слушай!

- Да, Сър, целият съм в слух.

- Утре, ако бащата не преведе до десет часа сутринта сумата,

която дължи, ще ти се обадя да срежеш малкия пръст на момчето и

да го сложиш в плик, а Манол да го пусне в пощенската му кутия

дегизиран, защото в къщата има охранителна камера.

- Но как така ще отрежа пръста на невинно дете? Това съвестта

ми не може да го допусне.

- Съвестта я остави настрана! Тя е оправдание за малодушните

хора, а ти си доктор, макар и конски, и имаш хирургическа практика...”

- Е, какво ще кажеш? – попита го Горан. – Загуби ума и дума,

защото си изпълнил това, което ти е заповядано.

- Не съм.

- Виж го ти него, казва това, като ме гледа в очите и ме лъже,

когато Иван Ташев е получил в пощенската си кутия отрязан пръст на

детето си.

- Пак казвам, не съм му отрязал пръста.

- Някой друг ли е свършил тая работа?

След всичко това, разбрал, че са разкрити и всяко упорство от негова

страна е безсмислено, Каров се съгласи да говори.

- Ще ви кажа къде е момчето!

- Тогава, да чуем.

- Той е на около стотина метра от тук, където горе в скалата има

голяма пещера, която използваме за кошара на овцете през лятото.

- Добре – тонът на Горан вече беше по-мек, - но предполагам, че

то не е само и има някой, който го пази.

- Да, има.

- Само един ли е?

- Да.

- Тогава трябва да направим план – обърна се той към Васко, - как

да действаме?

- Как ли, както са ни учили в „Симеоново” – с изненада.

- Разбира се, като отдалеч видим къде се намира пещерата.

В това време мобилният телефон на Каров иззвъня и Горан го

извади от горния джоб на якето му и като видя изписаното име на

дисплея, попита:

- Кой е този Светльо?

- Същият, който пази момчето.

Той му подаде телефона, но с едно предупреждение:

- Внимавай какво ще говориш, защото от теб зависи дали ще ядеш

още бой, или ще те оставим на мира, но и в двата случая ще отговаряш

пред властите за постъпката си.

След като беше минало времето за включване, телефонът престана

да звъни.

- Той пак ще се обади – предположи Горан, - и ако те попита на кого

е колата пред портала, защото сигурно всичко вижда от горе, кажи му,

че от Енергото са дошли, за да засекат електромера, който е в другата

стая и ти затова не си успял да вдигнеш навреме телефона.

И наистина след минута-две, той пак позвъни.

- Обади се – даде разрешение Горан, - но включи на високо-

говорител!

- Ало, Светльо, ти ли си?

Тук Горан присви очи и заканително поклати глава.

-Да, аз съм, а кои са тия с колата?

- От Енергото.

- Помислих , дали не са от полицията.

- Не се тревожи, всичко е о‘кей!

- Но аз мисля, че нещо не е наред, защото се обадих на Съра, но

той не си вдига телефона, нито стационарния, нито мобилния и затова

се свързах с нашия човек от Провадия, който каза, че е бил по работа

в София и днес по обяд се е върнал във Варна. И нещо тъжно трябва

де ти кажа. Днес след обяд на разклона до Земеделското училище

при катастрофа е починал Манол.

- Кой?!...

Горан грабна телефона от ръцете му, като прекъсна връзката и

започна да го налага с юмруци и ритници, при което го събори заедно

със стола на пода.

- Чакай, защо ме биеш – проплака жално Дамян.

- Защото спомена името Светльо, което е конспиративен сигнал,

че тия с колата не са от Енергото, като си мислиш, че ние сме хванати

от гората, но жестоко си се излъгал.

Уморил се, той престана да го бие и двамата го вдигнаха със стола

и го отнесох в тоалетната, като го завързаха с белезници за

водосточната тръба, за да не избяга, докато заловят Светльо и

освободят момчето.

Те бяха сигурни, че ще успеят, защото той имаше само една

възможност да им се изплъзне – гористата местност под пещерата и

точно там щяха да го причакат, защото хълмът представляваше

огромна могила, нещо като остров – от долната страна се намираше

селото, където не можеше да припари, а околовръст се простираха

обширни ниви и пасища, напълно открито пространство, където нямаше

как да се скрие.

Когато двамата се качиха в колата, за да си тръгнат като

„служители” на Енергото, телефонът на Дамян Каров, който остана в

Горан, иззвъня, но той, след като видя на дисплея кой се обажда, го

сложи обратно в джоба си и спря колата в началото на хълма, където

от пещерата нямаше видимост.

Преди да пристъпят към акцията по залавянето на Светльо и

освобождаването на момчето, те се уговориха, което винаги са го

правили при всяка една операция, откакто са постъпили на работа в

Агенцията за сигурност и охрана на Георги Милев, като на първо място

са поставяли тактиката и стратегията – къде и как ще действат, за да

няма изненади.

В случая ситуацията беше такава, че пътя на Светльо беше

ограничен, без изход и имаше опасност в момент на базразсъдност

да предприеме отчаяни действия, да застраши живота на момчето,

което не трябваше да се допусне.

- И така, ти ще отидеш точно над пещерата – нареди Горан, - а аз

ще го чакам в началото на гората.

- Не е ли по-добре аз да съм от едната страна, а ти от другата?

- Предполагам, че той ще тръгне по пътеката надолу и когато ме

забележи, ще се върне обратно към пещерата и тогава ще попадне в

ръцете ми.

И това щеше да стане точно така, но едно нещо не беше предвидил,

че Светльо ще се предаде доброволно и това го озадачи, че тук имаше

заложено нещо друго, като „поставяне в ръка”, термин от спортния

бридж, тъй като добре познаваше тази интелектуална игра и имаше

няколко победи на ежегодните състезания, които се провеждаха в

Двореца на културата и спорта във Варна.

Той нямаше как да знае, че след като Дамян не е отвърнал на

позвъняването му, се е свързал с „Нашия човек от Провадия”, който

му е наредил да не се предава, а да действа – да убие преследвачите

и момчето, без да ги жали, защото каузата, за която работят, е

справедлива.

Това, последното, че върши нещо полезно за обществото – да бъдат

наказани тия, които след Десети ноември ограбиха българския народ

с десетки, ако не и със стотици милиарди лева, го озадачи. Щом той

искаше смъртта на полицаите, въпреки че са цивилно облечени, а

сигурно са такива, значи желае и неговата смърт, да не проговори за

компрометиращи неща, които знае, ако работата стигне до съд.

Когато Горан поставяше белезниците на Светльо, Гошко му се

противопостави.

- Какво правиш, защо му слагаш белезници?

Горан се стресна, тъй като не е очаквал такава реакция от момчето

и отвърна:

- Той е престъпник, щом те е отвлякъл и ще си получи заслуженото.

- Не, той е добър човек, а вие сте престъпници, защото искате да

му сторите зло.

Стана истинско объркване и когато Васко дойде, попита:

- Какво става?

- Всичко е наред, но малкият изглежда е получил Стокхолмски

синдром и не иска да арестувам неговия мъчител.

- Той не ми е мъчител!

- Добре – съгласи се Горан, като извади мобилния си телефон, -

сега ще се обадя на дядо ти, който ще потвърди, че ние сме негови

служители.

Той набра номера му и когато се свърза, Георги Милев попита:

- Ти ли си, Горане?

- Да, шефе, аз съм.

- Какво е положението?

- Задачата е изпълнена благополучно, като освободихме внука ти,

но той упорито не желае да задържим човека, който го е отвлякъл.

- Дай ми го, за да поговорим!

Горан подаде телефона на Гошко.

- Дядо, ти ли си?

- Да, мойто момче, аз съм – чу се радостна въздишка. – А ти

добре ли си?

- Добре съм, но тук двама непознати искат да арестуват чичо

Светльо, като твърдят, че лош е човек, а той не е такъв, защото добре

се отнася с мен, като равен с равен, и ми готви такива вкусни ястия,

каквито не съм ял и вкъщи.

- Добре, Гошко, аз пътувам за Провадия и ще се видим у вас. А

двамата, които те освободиха, са мои служители и няма защо да се

страхуваш от тях.

Въпреки желанието на Гошко, Горан не свали белезниците от ръцете

на Светльо, защото така са го учили, тъй като всичко можеше да се

случи, за което щеше да е виновен той. Нещо повече, когато се върнаха

при колата, оставена в началото на хълма, той сложи тиксо на устните

му и го набута в багажника, нещо което стори и с Дамян Каров, когато

се отбиха до кравефермата.

Гошко, обиден от това, което става, отказа да се качи в колата,

след като беше слязал, когато Горан отиде да доведе Дамян Каров от

битовата сграда на кравефермата.

- Виж, момче, ние си вършим работата, както повелява законът и

ако Светльо има смекчаващи вината обстоятелства, няма да пострада.

А и помисли за родителите си, които се тревожат за теб, как ще се

зарадват, когато те видят жив и здрав.

Когато момчето се убеди, че е прав, се качи в колата и първата

работа на Горан беше да се обади на Георги Милев.

- Шефе, тръгваме за Провадия с вашия внук.

- И аз току що пристигнах.

- Къде се намира къщата на вашия зет?

- На много лесно място е. Точно зад Втора гимназия има широк

площад до железопътната линия, а къщата с висока ограда е на три

етажа и се вижда отдалеч.

- Да, разбрах долу-горе къде е и след десетина-петнайсет минути

ще бъда там.

- Хайде, аз ще те чакам на площада!

По същото време Петьо, който се обади на полицай Делев, че пред

портала на кравефермата има спряна кола, около която се е мярнало

момчето и заедно със следовател Дичев потеглиха за Блъсково.

- Делев, сбъдна се това, което каза, че рано или късно ще върнат

момето в кравефермата.

- Да, аз споменах това, но предстои нещо, което ще изненада не

само нас, но и семейството на Иван Ташев, че синът му ще се върне

жив и здрав, за което уверих, но той като че ли не ми повярва.

- В такъв напрегнат момент човек не вярва на нищо и се съмнява

във всичко.

Когато изкачиха големия склон в местността „Айкъна”, се

разминаха с бърза кола, в която следовател Дичев му се мярна познато

лице.

- Делев, спри! – той погледна назад. – Стори ми се, че в тази кола,

която подминахме преди малко, е Горан, с когото говорихме при

катастрофата на разклона до Земеделското училище. Той сигурно има

нещо общо с отвлеченото момче.

- Да, логично е, щом се връща по пътя от Блъсково.

Дичев се чукна два пъти по главата.

- Как не се сетих по-рано.

- За какво?

- Ами Горан работи в Агенция за сигурност и охрана и знаеш ли

кой е собственик?

- Не.

- Георги Милев, който е дядо на Гошко.

- Значи колата е била същата, за която се обади Петьо и в такъв

случай е излишно да ходим до Блъсково, защото няма къде другаде

да отидат, а в къщата на Иван Ташев.

Когато стигнаха до площада пред Втора гимназия, видяха как

момчето слиза от колата и се хвърля в обятията на дядо си, който го

целува по челото.

- Как си, момчето ми?

- Добре съм, дядо, но упреквам тези, двамата, че се отнасят грубо

с чичо Светльо, който към мен е бил много добър.

Дядо му го погали по косата.

- Не им се сърди, те си вършат работата и не са искали да те

огорчаг. Важното е, че те спасиха и си на свобода.

- Но чичко Светльо сам се предаде и не заслужава такова грубо

отношение.

- Много се радвам, че разсъждаваш като възрастен човек и това,

че си се метнал на мен...

Той замълча за малко и продължи:

- ... че си взел от моя характер . да си честен и справедлив, да

имаш собствено мнение и да не се влияеш от чуждото, защото това е

гаранция, че никога няма да бъдеш лъган. Казвам това, тъй като никой

не може да ме упрекне в обратното, въпреки че съм работил в

тоталитарна служба, която има лоша слава.

В един момент Георги Милев ахна:

- Това не може да бъде!

Всички се стреснаха.

- Какво? – попита Горан, като вдигна рамене.

- Не, не мога да повярвам. Гошко, я си покажи ръцете!

Показа ги.

- Но всички пръсти са на местата си.

- А къде трябва да бъдат? – попита момчето.

- Разбира се, че там трябва да бъдат, но...

Той не довърши мисълта си, а извади мобилния си телефон, за да

се обади на Иван Ташев, тъй като в този момент Гошко побягна към

къщата, за да зарадва родителите си, че е жив и здрав, а те, в момент

на върховно удовлетворение, щяха да го „удушат” от прегръдки.

- Ало, Ваньо, обаждам ти се преди Гошко да дойде, за да не се

получи недоразумение. Ние сме на площада до вас и искам да те

попитам, наистина ли получи плик, в който имаше отрязан пръст?

- Да.

- А на Елка показа ли го?

- О, не!

- Много добре си направил, защото отрязаният пръст не е на Гошко.

- Какво?

- Само не се стряскай!

- Боже, бях толкова изненадан и отчаян, готов да дам всичко, което

ми поискат, но да не нараняват моя син, който е най-скъпото нещо на

този свят.

- А сега се успокой и ще ти обясня всичко, когато дойдем у вас,

защото тук имаме още малко работа!

Тъкмо по това време приближиха Дичев и Делев, които поздравиха

колегите си и следователят попита Горан:

- Когато се видяхме след катастрофата на разклона до

Земеделското училище, защо не ни казахте къде отивате, за да

проведем заедно операцията, тъй като и ние сме заинтересовани от

този случай?

Вместо него отговори Георги Милев:

- Аз им наредих да не контактуват с никого, защото имам

информация, че при вас се е получил пробив в системата. Например,

къде е прокурор Желев?

Двамата надигнаха рамене и следователят отговори:

- Аз го търсих по телефона няколко пъти, но не можах да се свържа

и това ме учуди, защото тая сутрин не дойде на работа.

Георги Милев, поставил ги в неловко положение, беше длъжен да

поясни.

- Вижте, не искам да се меся във вашите работи, но след като

поех този случай, който лично ме засяга, се натъкнах на доста

компрометиращи неща, а щом се хвана за нещо, не го изпущам. Та,

Желев е имал връзка с Виктор Неделчев и двамата са кроили

плановете, но в мое лице удариха на камък, защото проследих всичките

им разговори.

- Ние също подозирахме, че около него има нещо тъмно – каза

полицай Делев, - но без преки доказателства няма как да го упрекнем

в каквото и да е .

- Разбирам, защото беше много потаен и още преди месец е продал

всичките си имоти, които притежава, като само за къщата-замък на

Златни пясъци е взел два милиона и половина, както и за апартаментите

си в София и Варна – още един милион, а е оставил само къщата в

Провадия, за да изкара старините си в нея старата му майка.

- Сега разбирам защо, когато последния път бяхме в София, нощува

в хотел – припомни си Дичев. – А аз мислех, че си е дал апартамента

под наем, за да не стои празен.

- Нещо повече – продължи Милев. – От няколко дни семейството

му е на курорт в Швейцария. И това не е случайно, защото чувствайки,

че положението става напечено, отдалеч се е подготвил да изчезне

от България. Като потвърждение на това, ще кажа, че само преди

няколко часа се е обадил от Македония.

Това прозвуча като гръм от ясно небе.

- Как е възможно? – учуди се следователят. – А ние тук не можем

да си вдигнем главата от работа.

Милев извади мобилния си телефон.

- Преди малко моите хора пратиха следния разговор между Светльо

и Желев и ще го пусна на високоговорител, за да го чуете:

“- Ало, не мога да се свържа с никого, като че ли всички потънаха

в дън-земя и не зная какво да правя!

- Разбрах какво е положението при теб и при така стеклите се

обстоятелства, не се предавай, а ако трябва, убий преследвачите и

момчето, без да ги жалиш, защото каузата, за която работим, е

справедлива!”

- Това са последните думи на Желев, които ще чуем, защото ще

изкара остатъка от живота си на някой екзотичен остров.

След като стана дума за Светльо, Дичев попита:

- А къде са тия, които отвлякоха момчето?

Горан посочи багажника на колата, като ги измъкна навън.

Те бяха омърлушени, със смачкани дрехи и с наведени глави не

смееха да погледнат никого в очите, защото се чувстваха виновни за

всичко, което се случи.

- Ето, тези хубостници вече са ваши! – обърна се Милев към

Дичев.– Топката е у вас, а ние ще се отбием с моите момчета за

малко в къщата на зетя, за да споделим радостта им.

Разделиха се доволни след добре свършената работа.

ГЛАВА СЕДМА

Когато следовател Дичев и полицай Делев отведоха в полицията

двамата задържани около аферата с отвличането, на входа ги посрещна

заместник-градския прокурор Жеков, защото титулярят Желев, както

се знае, беше в неизвестност и вече имаше издадена заповед за

издирване в целия Европейски съюз.

Разпитът на Дамян и Светльо се отложи за утре, защото в Домът

за стари хора в Провадия е избухнал голям пожар и според първите

сведения е имало човешки жертви, което задължава служителите на

полицията да са там в най-кратко време.

Отлагането на разпита не представляваше проблем, защото почти

всичко за действията на организираната престъпна група беше ясно,

особено след като получиха от Георги Милев по електронната поща

запис от изобличителните телефонни разговори, които са водили, а

оставаше само да се изяснят някои подробност, примерно, как така

Иван Ташев е получил в плик пръст на сина си, когато след

освобождаването му всичките се оказали непокътнати на местата си,

което изглеждало като факирска работа.

На другия ден, който се очакваше да бъде още по-натоварен,

започнаха разпита веднага след като дойдоха на работа, преди да си

изпият кафетата, защото трябваше да почетат с присъствието си

погребението на дядо Гроздьо.

Първият въпрос, който следователят зададе на Дамян Каров, беше:

- Кажи откъде дойде този детски пръст, който си изпратил в плик

на Иван Ташев?

- Да, аз го изпратих чрез Манол, но не знам откъде е взет.

- Да не би да са го пратили извънземните? – попита полицай Делев.

- Това знае Светльо, защото всичко стана много бързо и аз не можах

да разбера как стана тази магия.

Дичев се обърна към Светльо:

- Добре, кажи ти, щом знаеш?

- Ще кажа, но няма да спомена името на мой познат, санитар във

Варненската морга, за да не го злепоставя, който ми предостави пръст

на дете, починало при катастрофа, само и само да угодим на Съра,

който не търпи възражения.

- И все пак, как ти, Светльо, който те познавам като свестен човек,

при който още като ученик в гимназията съм карал курс за шофьор, си

се забъркал в такава каша?

- Не знам как да започна, но зная как да завърша.

- Добре, кажи го кратко и ясно!

- У нас много неща се премълчават, приемат се като нещо нормално

в ненормална държава и така се трупат и ни затрупват, че човек,

почувствал се безсилен, си казва, щом нищо не мога да променя в

този живот, всички да отидат по дяволите!

- Разбирам те, но си спомням, че преди години имаше нещо тъмно

в съда във връзка с една катастрофа.

- Да, благодарение на прокурор Желев бях оправдан, но като длъжник

станах заложник на личните му интереси с внушението, че тия, които

след 10 ноември ограбиха народа, получавайки Лукановите куфарчета,

трябваше да бъдат наказани, но нещата се оказаха съвсем различни.

А това го разбрах много късно, защото точно те, които са ги раздавали,

продължават да ни ограбват и до днес, а ние в крайна сметка да им

плащаме греховете.

След това признание следовател Дичев се обърна към вече

назначения за градски прокурор Жеков, който присъстваше на разпита:

- Какво ще кажете, господин прокурор?

- Мисля, че трябва да ги задържим до решението на съда, но смятам,

че са налице смекчаващи вината обстоятелства, но трябва и Дамян

Каров да изложи своите мотиви за невинност под въздействие на

заплаха, които могат да се уважат.

- И при мен нещата са подобни – започна своя разказ ветеринарният

лекар. – Става дума за времето, когато работих като инспектор във

Варненската митница и като такъв ме подведоха под съдебна

отговорност за получен внос на американска царевица и благодарение

на наши хора бях оправдан, като се потули една голяма корупционна

сделка, а това ме задължи да изпълнявам неща, които при нормални

условия не бих допуснал.

- Да, това се знаеше от всички – заключи следовател Дичев, - но

никой не реагира, както обикновено се случва.

- И затова сме на последно място в Европейския съюз – допълни

полицай Делев, - тъй като всяка крушка си има опашка.

- Народната мъдрост е гениална – потвърди прокурор Жеков, - а

човешката глупост е неизчерпаема.

Вече наближаваше десет часа и трябваше да побързат за

погребението на дядо Гроздьо.

На път за къщата се отбиха до цветарския магазин зад полицията

и купиха бели хризантеми, защото дядо Гроздьо бял ден не е видял на

тази земя. А пред нея, доскоро забравена, без детски глъч, имаше

толкова много народ, почти половината град, все негови бивши ученици,

дошли да почетат паметта на един мъченик, достоен да се нареди

сред светците, защото цял живот е губил, за да даде на хората всичко

от себе си.

Към тях се приближи мъж на около четиридесет години, който се

обърна към следователя:

- Господин Дичев, аз съм Рангел Братанов от село Гроздево и искам

да говоря с вас.

- Да, кажи!

- Търсих прокурор Желев, но не го открих и ми казаха, че работите

заедно и само вие можете да ме свържете с него.

Следователят направи учудена физиономия, че ни в клин, ни в ръкав

този човек търси някой, който се издирва в целия Европейски съюз и

попита:

- Защо го търсиш?

- Във връзка със смъртта на чичо Гроздьо.

- Какво?

- Аз съм син на брат му и той трябваше да ми се обади, след като

е починал, както се бяхме уговорили.

- Нещо не мога да разбера.

- Прокурор Желев и доцент Неделчев от Варна се застъпиха за

мен, като ме увериха, че като законен наследник на имуществото му

ще получа милион и половина лева.

- Щом е така, защо е нужно застъпничеството им?

- Защото чичо Гроздьо и баща ми бяха скарани за десет декара

ниви, тъй като благодарение на прокурор Желев, тогава като адвокат

на татко, е успял с преправено дарение от баща му да убеди съда, да

се произнесе в негова полза и чичо Гроздьо уверен, че този документ

е фалшификат, се е отказал от експертиза и обиден от алчността му,

никога повече не стъпил в село.

Полицай Делев, съмнявай се, че всичко това има връзка с

обвинението на дядо Гроздьо в педофилия, попита:

- Ти дал ли си на прокурор Желев снимка от мобилен телефон, на

която се вижда как дядо Гроздьо прегръща едно момиченце на пейка

в двора на къщата му, за да бъде разобличен в педофилство?

- Не, аз много уважавах чичо Гроздьо и никога не бих постъпил по

такъв подъл начин.

Работата беше ясна, че тук имаше нещо тъмно и следовател Дичев,

виждайки че закъсняват за погребението, заключи:

- Рангеле, нали така се казваш?

- Да.

- Постъпил си наивно, като си се доверил, че може да се печели по

втория начин, както е постъпил баща ти, обладан от алчност, тъй като

в крайна сметка това води до последствия, които се заплащат скъпо.

А колкото до прокурор Желев и доцент Неделчев вече ги няма, за да

ти помогнат и дано в съда да получиш наследството по законен ред.

Все пак ти нямаш вина за враждата им.

- Така е, но както тръгнаха нещата, струва ми се, че ще остана на

сухо.

- Нали знаеш, надеждата умира последна. И все пак това ще стане

ясно след погребението, когато нотариус Петров ще отвори

завещанието. Чичо ти е предвидил всичко, като че ли е знаел кога ще

умре и ден преди да почине е ангажирал местната Погребална агенция.

Траурната процесия премина по християнски ритуал, като камбаната

биеше през целия път до гробищата, а там всеки хвърляше шепа

пръст в празния гроб, запълнен от ковчег, в който беше затворен един

достойно изживян живот на тази грешна земя.

Кантората на нотариус Петров се помещаваше в приземния етаж

на Учителския жилищен блок, в който дядо Гроздьо имаше апартамент.

Тук дойдоха Рангел Братанов и малката Росица с майка си, очаквайки

да получат наследството на стария учител.

Нотариусът ги покани да влязат и прочете завещанието, което

гласеше, че всички свои имоти и банкови сметки преписва на Росица,

като петдесет хиляди лева дарява на черквата, за да бъдат използвани

за ремонт, от който се нуждае.

- А на мен не е ли оставил нещо? – попита с пресипнал глас от

вълнение Рангел.

- За съжаление, не.

При това положение той се почувства така, сякаш е заровен жив в

земята и без да каже повече дума, си тръгна с наведена глава.

В крайна сметка, всичко си идва на мястото.

ЕПИЛОГ

След толкова драматични събития, случили се в последно време,

Провадия отново заживя своя спокоен провинциален живот в очакване

на нови сътресения, които неизбежно щяха да дойдат, защото не само

на хората, но и на природата е нужна почивка, както е при смяна на

сезоните.

Гошко, който отново палуваше в бащината къща, след всяка

прочетена книга през ваканцията се обаждаше по телефона на дядо

си, за да пита какво става с чичо Светльо и защо не идва да си довършат

последния разговор и да му благодари за купените от него очила.

Георги Милев, изпълнен с гордост, че неговият внук е

последователен и това качество го е наследил от него, не можеше да

не го успокои, че ще пледира да бъде оправдан, тъй като винаги е бил

обективен и думата му е тежала навсякъде.

И наистина съдът, вземайки под внимание смекчаващи вината

обстоятелства, и че не са осъждани и са действали под натиск, им

наложи условни присъди.

А дядо Неделчо, който беше успял да се пребори с болестта, като

ходеше редовно по лекари и санаториуми, след като научи, че неговият

син Виктор е причина за отвлеченото момче, не можа да изтърпи този

позор, почина от сърдечен удар, без да е разбрал, че Гошко е негов

внук.

Колкото до прокурор Желев, който беше в неизвестност няколко

месеца, стана ясно, че се е удавил край бреговете на Хавайските

острови, ала как е станало това, не се разбра, но любознателният

читател може да се досети, че Георги Милев никога не оставя нещата

наполовина.

СИНДРОМЪТ НА БЛИЗНАЦИТЕ

ГЛАС ОТ ОТВЪДНОТО

р о м а н

осма книга

българска, първо издание

ISBN 978-954-760-355-4