Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Есе:

Преводи:

Имена:

Къси разкази:


Памет:

Интервю:

Подиум:

Фотооко:

Солен смях:

Книга 8 Книга 9
Статии
Подиум
Джако, джазът и ние– Почит към Джако Пасториъс от Димитър Трайчев.
Jacko, the jazz and us: with devotion to Jacko Pastorius by Dimitar Traychev. 
 
    Димитър Трайчев
    Снимки Димитър Трайчев
    След фестивалните летни пушилки (2005) си въобразих, че ще утикаме една кротка и обречена есен. Но не би. Проектите, които до този момент се движеха по собствени коловози– Jaco, My Jazz Icons, The New Saints, се сляха в един общ ‘’мегапроект’’ и падна голямо търчене, но пък и кефът беше голям. Срещнахме нови лица и списъкът на потенциалното взаимно фенство набъбна яко.
    ХАСКОВО, 23 септември
    Получихме покана от Димитър Русев – китарист, композитор, аранжор, мениджър на хасковския джазфестивал, да представим книгата, посветена на живота на Джако Пасториъс и да покажем нашата колекция от постери. Прекрасен чистичък южен град, със скъпарски магазинчета, наточени барчета, в които пихме истинско кафе, чисти улици без една дупка по асфалта, а тоалетната на автогарата отдавна беше влязла Европа. Този субективистичен поглед от камбанарията на туриста естествено не трябва да се приема съвсем сериозно, но съдържа парченца от истината. Фестивал като фестивал - много мъки, малко пари и пълна липса на индианци - доброволци. Всъщност в лицето на Митко – един клониран вожд, са всички функции от стейдж хендс до саунд мейкър, от водещ до кетъринг. И това го прави вече десет години. Музиканти от различни бои се навъртаха около фестивалните сцени, които бяха няколко. Всички актуални и музейни стилове, моди и маниери бяха обект на насилие от ентусиазираните участници на фестивала. След всеки концерт публиката тържествено се довличаше до Радиобара, нахъсена за подвизи по време на обявените нощни джемове.
    От това, което чух, бях приятно изненадан особено в нощните джемове в Радиобара от младия китарист на Райчо Иванов бенд, да ме извини, не му знам името, но работя по въпроса.
    Зрялото звучене на S. T. Maro, пловдивско трио с изключително интелигентна певица, печен пианист, многопосочен барабанист и гневен басист. Такава банда не бях чувал от времената на Тambu. Да са живи и здрави да оцелеят.
    Запознах се и с композиторския талант на иначе добилия популярност китарист Пламен Петров, който умело миксира традиционните за джаз китарата акордови боперски обръщения с хармонични модели и рифове от фюжън поколението.
    По време на един от нощните джем сешъни на сцената влетя млада тигрица, с физика на Анжела Басет и заби мощно първо време по един бел, а през останалата част на нощта акомпанира, с рядкото по тези земи усещане за мярка на един перкусионен сет, базиран на две конги. Тази жена се казва Ева Перчемлийска – какво име, май че е бургазлийка, има си музикалното образование, опитвала е и фериботни манджи, но явно истинската сцена и импровизационните престрелки я влекат неудържимо. Следващата нощ побъркала бара с пеене, ми каза Ники Иванов. Очаквам голямо бъдеще за този музикант.
    РУСЕ, септември
    Градът на Канети ни предостави най-добрите условия в най-доброто време, за да представим книгата за Джако и да покажем за първи път пълната колекция от джаз постери. С изложбата, експонирана в залите на просторната градска галерия, на нас с Мария Зафиркова се падна честта да представим Варна в есенните дни на културата. И всичко това в присъствието на многобройна неорганизирана публика и целия личен състав на общинската администрация от дирекция “Култура”. Поканата получихме лично от Ива Чавдарова, гуруто на Мартенски музикални дни.
    Пихме по чаша русенско мерло, не открих розе, и след многото клетви за вечна любов между крайните гари на Хиршовата железница заехме местата в голямата зала, където ни очакваха музикантите от Maxavira. Всъщност концертът на Ники Иванов и банда бе главното нещо на този късен следобед. С удоволствие слушах улегналите композиции на този художник, който прилага цялото си познание от визуалните изкуства върху музикалния материал, с който работи. Човекът не е виртуоз, но не му и трябва, той просто мисли. Кавалджията Костадин Генчев, декларативно консервативен, удря спирачки на готовия да се развихри всеки момент басист Марио Иванов. Интересна група с персонален почерк в пренаситения от етно музикален спектър.
    ПЛОВДИВ, 6 октомври
    Филибето, майна, ни посрещна с изящен паламуд и изумителна тарама. Почти обидно, но е факт. На голяма маса в китно кръчме, някъде в Стария град, си седяха, в едно типично балканско безвремие Милчо Левиев, Вики Алмазиду, Митьо Киров - след здравословни проблеми, фенове, сподвижници и функционери на възродителния процес по южните земи. Все хора, обсебени на джазидеята. Иван Минчев, мениджър на Милчо и Вики, нервно си поглеждаше часовника в очакване на Влатко Стефановски, обещан за каузата от Краси Желязков.
    Тук проблемът с вождовете и индианците беше решен елегантно поради типичното за Пловдив наличие на критична маса от сиво вещество. Всеки от екипа си знаеше и правата, и задълженията. Участваха и обичайните заподозрени като саундмейкърът Наско, който хладнокръвно отнасяше всички пасиви, осветители и даже самоотверженият екип на Jazz Time oт Националната. Оказа се, че в града на Милчо и Бели Зелени Червени джаз фестивал не е имало от 10 години. Даже след третата водка музикант от друго населено място не би повярвал на тази безсмислена фраза. За нас, феновете, формулата Пловдив=Jazz винаги ще е валидна. Фестивалната сцена бе едно рекултивирано квартално лятно кино с култовото название “Орфей”. От пръв поглед далаверата беше ясна. Само че в полза на културата. Концесия на мижаво кафене срещу ремонт на сцената и цялото прилежащо пространство.
Агресивният амфитеатър, оборудван с огромни, тапицирани с изкуствена кожена кресла и персонални пепелници, ситуирани върху теракотовите нива, беше запълнен от лоялна публика срещу 6-левов билет,. За простолюдието - удобни пейки срещу 5 лева. Царствените ложи, защитени от природни катаклизми, се разпределяха между народните избраници. Кметът откри шоуто с грижливо написано слово от доброжелателни и квалифицирани сътрудници и даже говори за посланията на Джако Пасториъс, без нито един лапсус. И това е един обикновен български кмет, само че това е кмет на пловдивчани. Програмата на фестивала би трябвало да намерите в някой пловдивски портал, макар че хората тук са силно аналогови. Бендът, ръководен от Ангел Заберски-младши, поднесе на публиката очакваната динамика на големия оркестър, отнесена към финяшките аранжименти на лидера.
    След официалната програма, по странни пътища, известни само на местните хора, се озовахме в клуб “Гепи”, където ни очакваше поредното младо трио. И пак нещо интелигентно, като S. T. Maro или хора около Мирослав Турийски ни успокоиха, че джазът засега е жив. След тях се качи импровизирана банда с неформален лидер Мишо Йосифов, страховитият басист от Гърция Йотис Кьорцоглу и много млади духачи. Да открия Стунджи като буги -шафъл барабанист бе нещо ново за мен. Зверска свирня и в същото време воля за ансамбъл.
    Втората от трите фестивални вечери мина под знака на балканския безпредел, наречен Влатко Стефановски Трио.
    И пак Стунджи, но този път контролиран от Еко. Звучи нагло, но ако не беше работният кон Веселин, двамата титани щяха да се млатят до зори, разбира се, без да получат и лека телесна повреда. Влатко - артист, баща, балканец, просто е майстор. На ниво еднобитов разговор е придобил кротостта, характерна за хората, докоснали се до Създателя. На сцената обаче имаш усещането, че е обсебен от силите на злото. Тази енергия ни заля като карибски тайфун.
    За представяне на книгата организаторите бяха предоставили двора на арменска къща с непроизносимо название, построена през ХVIII век, съседна на Балабановата. Лично Милчо Левиев, доайенът на фестивала, разказа за своите срещи с Джако Пасториъс, а Краси Желязков - консултант на изданието, говори за невъзможността да бъдат преведени някои понятия, тъй като у нас никога не е имало редовен клубен живот с прилежащата му лексика, при това обяснено с езика на 70-те.
    По всички пунктове се чувстваше контролът, грижата и отговорността на общинарите от отдел “Култура”. Те приемаха всичко абсолютно лично, което е гибелно за един чиновник, но пък работата затова и ставаше. Дано усилията на тези хора бъдат оценени и през следващите мандати, а може би въпреки тях.
    Даже официалният постер на фестивала, поръчан, одобрен и платен от местната управа, беше направен с много вкус, любов и вещина.
    Ами това беше всичко. За финал минахме през търновското село Градина, където в галерията на Милко Божков бяха експонирани още мокрите творби на живите български класици, но за тях отделно.
    Хасково - Русе - Пловдив
    септември – октомври 2005
    Stalker.bg
 
 
Назад [ 10 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма