Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
Статии
Дневник
Панко Анчев
Византия и духът й в българската култура 
 
Худ. Тереза Зиковска
 
И така, от 1 януари вече сме пълноправни членове на Европейския съюз. Радостта от изпълненото дълго очакване започва да се смесва с неверието за скорошно “светло бъдеще”. Търпението очевидно се изчерпва и бедните социални слоеве са сериозно изплашени за участта си. Скоро никакви приказки за нарастване на брутния вътрешен продукт няма да успокояват хората и да ги примиряват с властта.
Но нека оставим на политолози и социолози социално-политическите проблеми, възникнали след влизането ни в Европейския съюз. Много по-важно е да се разсъждава днес за позицията на България в Европа, за нейното място на равноправна в културно, духовно и политическо положение на континента и света. Ние трябва да се разположим върху европейската карта на ценностите и да видим с нови очи себе си. Знаем, че върху географската карта държавата ни е толкова малка, че понякога не се забелязва, но нима и нашата “държава на духа” е същата? И ако е също толкова малка, какво ще направим, за да разширим площта и пространството й, за да бъдем не просто забелязвани, но и с подобаващо на историята ни значение в културата на народите?
Малкият народ е като окован с вериги човек – нито може да се движи бързо, нито може сам да решава съдбата си. Още по-малко пък да отиде там, където иска. Но ако този човек не е в състояние да избира физическото си разположение, никой не е способен да окове неговия дух и да го накара да мисли и чувства по своя воля и образ. Разбира се, условията винаги налагат някакви рамки. Поробеното тяло поробва в някаква степен и духа, но не изцяло.
Ние трябва да приемем участта си на малък народ, който е ограничен от геополитиката и принуден да живее според разпоредбите на големите, силните и богатите и да се храни предимно с трохите, изпадали от тяхната пищна трапеза. Няма защо да се противим открито физически или политически на тази реалност, защото не сме в състояние да я променим. Бунтът на малкия и слабия срещу статуквото се наказва сурово. Затова е по-добре и по-мъдро да се примирим видимо, да преклоним главите си пред могъществото на “великите” и да ги уверяваме, че се радваме на тяхната мощ и я почитаме. Срещу уважението и почитта току-виж сме си изпросили я някоя помощ, я някое благоволение под формата на долари или евро, а може и нови фабрики и заводи да ни построят, та да има къде да работят нашите хора.
Аз не намирам такова поведение за унизително. Народите и държавите са като хората, но не съвсем. В отношенията между тях действат други закони, а не законите на честта и гордостта. Смирението в политиката на малкия народ е повече достойнство, отколкото порок. Разбира се, всяка отстъпка, позор дори, има граница, отвъд която не бива да се отива. Но нека не се палим и пъчим, а да се огледаме около себе си, да се вгледаме вътре в себе си, за да преценим как да продължим да бъдем вътрешно свободни, горди, богати и силни.
Модерната българска култура се е развивала под влиянието на западноевропейската и на руската. Тя е успявала да усвои това влияние, да го вкара в своята същност и да го превърне в траен свой елемент, равностоен на всичко, което бихме могли да приемем като “изконно” българско. Една култура е силна, не когато се развива изолирано от останалите, а когато е под тяхното благотворно влияние. Когато сме имали велики творци, опитът на другите е бивал винаги полезен и се е въздигал високо. А когато сме изпитвали недостиг на ярки имена, досегът с чуждото е стимулирал появата на таланти.
Българското възраждане в лицето на Христо Ботев и Нешо Бончев постави въпроса кое от чуждата култура и литература следва да се популяризира у нас: онова, което отговаря на родните условия и лесно може да покълне в националната ни почва, или високите образци, признати от съответните народи като такива. Христо Ботев и Нешо Бончев дават различни отговори на поставения от времето въпрос. Христо Ботев счита, че е редно “да се внасят” такива автори и творби, които съответстват на духовното ни равнище и лесно и бързо ще запълнят празнината от културни ценности. Нешо Бончев приема, че една национална култура като нашата е длъжна да следва класическите образци и да се учи от тях и чрез тях да влияе върху народностното съзнание. Разбира се, този спор е леко схоластичен и поради това отговор му дава времето, а не спорещите. И единият, и другият е прав, защото изхождат от различни принципни позиции. По-важното е, че никой не изключва външното влияние и общуването с чужди култури. Точно обратното, и Христо Ботев, и Нешо Бончев, а и всички български интелектуалци преди и след тях разбират българската култура като отворена за влияние и взаимодействие култура, а не като епигонска. Тази култура сама избира какво да възприеме, колко време да го задържи в себе си и кога да го изхвърли или намали силата му. Ето българското достойнство!
Българското достойнство не е в постоянното напомняне, че трябва “да се европеизираме”, а в усилието системно, систематично и интелигентно да усвояваме високите образци на европейската култура, литература и изкуство, като изучаваме в дълбочина техните идеи. Нашето приобщаване към Европа е да проникнем в добродетелите на нейната култура, да ги съпоставим с нашите и да им придадем български смисъл. Така ще създадем родна култура, но не папагалска, а органична. Защото ние вече сме натрупали в себе си предишни елементи, вписали сме ги в нас и ние самите сме се вписали в тях, дали сме им означения на нашия език. И сега колкото и да търсим френските поети и писатели у Иван Вазов или руските в него, все ще опираме до своеобразието и оригиналното звучене на нашия литературен патриарх. Той е немислим без Юго и Евгени Сю, както и без Пушкин, Некрасов или Толстой, но всички те са в кръвта, а не в думите му. Те не го обезличават не само заради огромния му талант, заради неговия могъщ гений, а защото функционалните способности на българската литература и култура са огромни. Или да вземем преп. отец Паисий Хилендарски. Какъв само възел от модерност у него! Цялата европейска култура и философия е събрана у този български гений, за да изкристализира в идеята за националната държава. Та това са идеите на френското просвещение, тласнало европейската модерност към рационализъм, национализъм и висока степен на индустриално производство. Преп. Паисий е истинско дете на модерна Европа в България, което с български думи изрази българските идеи и им придаде всеобщност, каквато българите отдавна не са притежавали. Вижда се, че още в зората на своето модерно съществуване нашата култура вече е изработила достатъчно защитни тела, които й дават увереността, че може да живее самостоятелно – макар и под чужди непосредствени влияния и типологични сходства.
Но защо все пак въпреки трагичните превратности в националната ни съдба успяваме да се запазим и да не се превърнем в епигонска култура? Отговорът на въпроса е в далечното минало на българския дух, в зората на неговото проявление върху българската народност.
Българската култура се ражда в утробата на византийската и съществува върху стабилните й основи повече от 1300 години. Това създава, макар да не се осъзнава в пълна мяра и поради това не се афишира отчетливо, “имперско самочувствие” у българския творец. У нас не се говори за подобно самочувствие, защото самите ние все още не сме оценили значението на Византия и византийската духовност за нашето собствено битие. Силата на тази традиция проличава по време на Възраждането, когато българската модерна култура приема дух в условията на слаби интелектуални центрове и когато самата култура е преди всичко просвета и книжовност, а интелектуалците – духовници и учители; тогава изобщо няма литературен, художествен и музикален живот. Няма дори установен единен книжовен език и живот, да не говорим, че почти цялата истинска интелигенция е в емиграция. При такова състояние на българската култура влиянието на чуждата култура би могло да бъде убийствено за нея. Но тя не само не е смазана още при раждането си, но твърде уверено, равноправно и с подчертано достойнство се съотнася към европейските духовни ценности. Самата тя нямаше никакви собствени художествени образци, никакъв свой модел на устройство и функциониране на културния живот, ала не изкопира чужди модели, не се подведе по модното тогава – напротив, тя се опълчи и осмя напъните на доморасли “интелигенти” сляпо и глупаво да повтарят като папагали чуждото и ги нарече сполучливо “криворазбраната цивилизация”. Откъде този разум и мъдрост? Тук и сега именно се задействат традициите на византийската духовна култура, нейната устойчивост и неподатливост на отклонения от поетия път на развитие. В резултат на изградената надеждна “имунна система” въз основа на византийската българската култура бързо създаде свои класически образци и майстори от висок ранг.
Другата опора на културата ни, която я предпазва от срутване под тежестта на чуждото в онова време, е Православието, което е иманентна същност на византийската култура.
Но византийската традиция и Православието не са просто някакви “родилни петна” по българската култура, а нейна същност, изразяваща се в умението да усвоява опита на другите, да го анализира и преценява от гледната точка на собствената си необходимост и способност да го асимилира. Византийската култура никога не се е поддавала на каквато и да било “модерност” и не се е увличала по преходното. Тя се отличава с достойна “уседналост” и задълбоченост.
В българската култура не са малко периодите, в които тя е обзета от нетърпение “да достигне напредналите”. И то да ги достигне веднага, в този миг, защото изпитва “срам” от домашните си традиции. Тези страсти избуяват с особена сила след Първата световна война, когато жаждата по “модернизмите” става почти неутолима. Но българската култура не се поддава на подобни призиви. Тя мъдро предпочита търпеливото отсяване на зърното от плявата; докато не проумее сама себе си и готовността си да приеме нещо отвън, тя не посяга към него.
Това пак е духът на Византия!
Православието дава на българската култура мъдростта постоянно да търси истината и да не се поддава на сектанство, а да постига постоянно пълнота и величие.
Днес отново е модерно да се говори за много цивилизации по българските земи, чиито наследник била българската култура. За да бъде една култура наследник на някакви традиции, трябва да е получила наследството си чрез непосредствен контакт и от непосредствен носител. Онова, което е “в земята”, не принадлежи иманетно на това, което е върху нея, защото е мъртво и неизползваемо. Културата не е съставена от изкопани съдове, зидове, стени, монети... Нейната традиция не е в музеите, а в живия дух, с който е осенена и който я одухотворява. Лъжа е, че имаме зад себе си и в себе си някакви седем цивилизации. Вътре в българската култура живее духът на една голяма и плодотворна цивилизация: византийската.
Византия е майката на българската култура, а българската култура е законната наследничка на византийската цивилизация. За нас, българите, тази истина е все още недотам открита, а и ние като че ли се плашим от нея, приемаме я за опасна и обезличаваща. Твърде дълго сме бягали от Византия, подведени от клеветите, че ролята й за нашата съдба е повече отрицателна, отколкото положителна. Започнем ли обаче внимателно и задълбочено да изучаваме себе си, непременно ще открием чии деца сме и коя е нашата истинска майка. Ще осъзнаем непременно кои са факторите, които са ни запазили в непосилните за други изпитания. Ще видим, че Православието и Византия са двата стълба на българската култура, на националната ни идентичност и достойнството ни. Те са реалните европейски измерения на българската духовност и нашата защита срещу обезличаването, унижението и безсмъртието на малкия български народ.
 
 
Назад [ 14 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма