Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Без рубрика:


Поезия:





Проза:



Преглед:





Майстори на разказа:

Български поети на ХХ век:

Съвременна турска литература:





Публицистика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Съвременна турска литература
Атаол Бехрамоглу 
 
Роден през 1942 г. в Чаталджа. Постъпва във Факултета по език, история и география на Анкарския университет (руски език и литература). Специализира руска литература в Московския университет. Работи като драматург в Истанбулския градски театър. Избран за генерален секретар на Синдиката на турските писатели (1979). Присъжда му се наградата „Лотус” на Съюза на азиатско-африканските писатели (1981). След военния преврат през 1980 г. емигрира във Франция, където издава сп. „Анка” (1986). Защитава магистратура в Сорбоната и докторат в Института за социални науки към Истанбулския университет. Понастоящем е доцент и завеждащ Катедрата по руски език и литература в същия университет, като същевременно е колумнист във всекидневника „Джумхуриет”, изявява се като активен общественик.
Един от най-ревностните преводачи от руски език, запознал турската читателска аудитория с руските и съветските класици от Лермонтов, Пушкин през Тургенев, Чехов до Горки и Маяковски, съставител и преводач на десетки антологии с руска и световна поезия, в това число и на „Антология на съвременната българска поезия” (1981), съвместно с Йоздемир Индже, в която представят 44 поети с 89 стихотворения.
* * *
Търсех пътя, който води към свободата,
не в лицата на хората, а на небето –
търсех едно бяло облаче.
В оня час, в който се събуждах задъхан,
това облаче ли ме утешаваше?
 
Нямаше дори любов – рушителна и съграждаща,
една любов, чиста като дъждовна вода,
нямаше нищо, което споделях с този град,
какво бе онова нещо, почващо там, където стихът свършва –
детството ли бе то, което роптае в мен?
 
И разбирах, че животът вече изтича,
като течаща дълбоко вода,
когато изкоренен се блъсках във вятъра
и нощта почнеше ли като бездна,
от досадата извадих този стих.
 
Няма никой, Средиземно море ридае само
в един странен и загубен есенен ден,
когато скоростта на смисъла надпреварва формата.
Не плаче този, който сам е паднал в бездната,
както и давещият се в своите лабиринти.
 
април 1985
 
 
 
Назад [ 18 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма