Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Без рубрика:


Поезия:





Проза:



Преглед:





Майстори на разказа:

Български поети на ХХ век:

Съвременна турска литература:





Публицистика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Проза
Людмил Станев
Една прекрасна сутрин 
 
Людмил Станев е роден през 1959 година във Варна. Медик по образование. Сега живее по пътя между родния си град, София и Пловдив. Има син на име Мишо и няколко издадени книги.
“Няма такава книга”, “Неприятният татарин”, “Ненакърнимо”, “Малка нощна приказка”. Има десетина приятели, за които твърди, че са железни. За себе си казва, че не е свой тип. И това му е интересно. Човек, като започне да се обича много, спира развитието си, твърди Станев.
Преди да разкажа тази история, искам да ви призная, че докато я слушах, се убедих, че нещата винаги имат две страни и смешното и тъжното са като сиамски близнаци в абсурдния ни живот. И добре че е така, защото иначе от еуфория щяхме да изпадаме изведнъж в депресия. Тази история би могла да бъде и тъжна, би могла да бъде и смешна, зависи от това кой я разказва. Но тъй като я разказвам аз, ще се постарая да бъде смешно-тъжна.
Преди да започна, искам да ви припомня епизод от филма „Хляб и шоколад”. Главният герой– незабравимият Нино Манфреди – е италианец - емигрант в Германия. За да получи работа като сервитьор, той се изрусява, представя се за германец и получава работата. Ето тук се случва нещо, от което не може да се избяга. Италианецът под прикритие Манфреди сервира, получава си бакшишите - „бите”, „данке”, и работата си върви, но в кафенето има телевизор, започва световното, на финала са Италия – Германия. Пълното с немци кафене здраво ругае жабарите. Манфреди с големи усилия удържа емоциите си, но когато Италия вкарва гол, той вече не издържа, започва да крещи на италиански, хвърля таблата и напуска заведението като достоен италианец.
И ето я самата история, която леко напомня на горната. Нея ми я разказа живописно моя приятел К.К. Той разказва живописно, защото е живописец. Тя, случката, станала в една бохемска кръчма. Аз не съм бил там, но К.К. Е бил – нещо като черна кутия на самолет – и кутията разказва. Както седели художници, артисти, поети, шумно пиели и говорели за тия, които ги няма, неусетно станало три часа посред нощ. Барманът нямал часовник и кръчмата продължила да работи (аз този барман го зная, той и да има часовник, пак няма да затвори, защото не познава цифрите). Така де, към три часа затворили съседното заведение, където се събирали предимно травестити. Към три и петнайсет при наш`те хора шумно влезли да си довършат пиенето четирима от травеститите. Всички млъкнали, чувал се само Стинг. Десет чифта очи се вторачили в четирите индивида. Пищните паунски оперения, оперният грим, маскарадните дрехи и драстичните саба приковали вниманието на бохемската група. „Скъпа!”, „Мила!”, „Ах, какво си бижу!”, „Мила, били ми подала...” изпълнили одимената кръчма. Цветната група си поръчала водки и започнала здраво да се донапива в непознатата за тях, но алкохолно обетована земя. Шумът отново се възстановил и ако случаен минувач би влязъл в този момент, той би решил, че е попаднал на представление на Лили Абаджиева. Война нямало, само дето всички си говорели и с периферията наблюдавали как седналит на бара преоблечени и гримирани като жени мъже бързо пресушават чашите. Бохемите като че ли забравили за чуждите елементи. Някъде към пет сутринта цигареният дим покривал мрачната утроба на кръчмата и придавал някаква призрачна красота като воал на грозна младоженка. Някой спели облакътени, други обсъждали квадрата на Малевич, трети се опитвали да вникнат в кабалата при „Макбет” на Шекспир. И тогава се случило явлението. Първо, някъде из дима се чул ясен мъжки глас, който соло започнал да пее „Море сокол пие вода на Вардаро...”, а постепенно след него, първо неусетно, а после хармонично, ясно и мощно се издигнал прекрасен мъжки триглас. И песента станала толкова плътна и отчетлива, че даже и цигареният дим се вдигнал до тавана да види откъде идва това тържество. Всички вцепенени гледали към бара, където четиримата травестити от началото на историята със затворени очи, вперени нагоре в небето, пеели в захлас. Аксесоари и перуки били хвърлени на земята, барът бил затрупан с празни чаши, а мъжете все по-мощно пеели. Гримът, размазан по очите им, изглеждал като черните сълзи на Самуиловите войници. На припева се включили и бохемите и песента неудържимо излязла като пушек през прозорците на кръчмата, издигнала се над сънена София, отлетяла към Кулата, стреснала крадливите митничари  и се изгубила някъде към Вардар.
 
 
Назад [ 10 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма