Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Преводи:

Разказ:

Преглед:




Дневник:

Български поети на ХХ век:

Теория:


Руският писател Алексей Варламов в България:



Документи:

Книга 8 Книга 9
Статии
Руският писател Алексей Варламов в България
Митар 
 
Алексей Варламов
 
Николай Петрович се кръщаваше в храма на Пророк Илия в средата на лятото. Беше късна вечер и освен него и застарелия свещеник в кръщалнята нямаше никой. Николай Петрович сам наля вода в купела, след това се съблече до кръста и постоя бос в навити до колената панталони, очаквайки кога отецът ще пристъпи към тайнството. През отворения прозорец достигаха отделни градски звуци, бръмчене на тролейбуси, звънци на велосипеди и детски викове, в душната, нагрявана през целия ден, стая жужаха комари – всичко беше обикновено и просто, и тази обикновеност някак поразяваше неговото въображение.  
Николай Петрович идваше в този храм доста често. Стоеше обикновено настрана от молещите се, прислонен към сандъка за свещи, и наблюдаваше огънчетата пред иконите, рядко вдигайки глава, за да разгледа грубоватите стенописи на купола, заслушваше се в пеенето на хора и се забравяше в своите мисли и спомени, дочаквайки всеки път времето, когато службата свършваше и хората, смесвайки се, приближаваха за благослов към свещеника, преоблечен вече в просто расо. Той обичаше всичко това, но никога не можеше да си представи, че сам ще застане сред тези хора, също така ще се кланя, ще се кръсти, прилепвайки се към иконите и падайки на колене. Струваше му се, че започне ли да прави така, в действията му непременно ще пропълзи фалш, защото не вярва като тях. Той като че ли гледаше на всичко отстрани, въпреки че в някои минути изпитваше неизразимо чувство, нещо почти младенческо в своята нежност и любов към неведомата сила, събираща всички тях тук.
Така живееше той, имайки вяра в душата и считайки, че за него и това е достатъчно, но с годините започна да го завладява тревога. Все по-често го теглеше в храма, започна по малко да разбира какво пее хорът и какво разказват притчите, коя молитва след коя следва и с какво се различава едно богослужение от друго. Това ни най-малко го приближаваше към всичко, ставащо в храма, но не му даваше покой на душата. Напротив, именно тук той по-остро, отколкото където и да е другаде, чувстваше непълнотата и самотата на собствения си живот. Душата му се терзаеше и в края на краищата, така и непреодолял непонятния за самия него страх и неуверен, че постъпва правилно, той отиде при свещеника, който му се харесваше най-много от всички, и помоли той да го покръсти.
Свещеникът му зададе няколко въпроса, запитвайки между другото сериозно ли е желанието му да стане християнин и доколко осъзнава цялата важност на тази стъпка. И Николай Петрович, избягвайки да посвети този човек във всичките съмнения на безпокойната си душа, кротко отвърна „да”, пожелавайки единствено кръщението да бъде извършено тайно, без внасяне на името му в църковната книга. Привикналият към такъв род молби отец позбави малко отговора си и кимна.
Също така бавно и обстоятелствено той направи всичко, което се полагаше по канона, заповяда на Николай Петрович сам да прочете трудния текст на Символа на вярата, като му подсказваше на неясните места, и след като всичко беше свършено, поздрави го и произнесе малка проповед. Той говореше много смислено и топло, и неговите прости и ясни думи до такава степен затрогнаха Николай Петрович, че предишните опасения се забравиха и му стана леко, като че ли действително от тази минута невидим ангел го взе под своята защита.
Беше вече съвсем тъмно, когато след като се сбогува със свещеника и неловко наклони глава под благославящата го ръка, Николай Петрович излезе на улицата. Градът беше опустял, нагретият през деня асфалт излъчваше жега, беше тихо и само от време на време във висините прелиташе вятър, докосвайки върховете на дърветата. Николай Петрович, в чиста бяла риза, усещаше леката верижка с кръстчето, вървеше по глухите завои и дворове и изведнъж се улови за нелеп и смешен спомен, че в известна степен такова пронизващо щастливо чувство е изпитвал само веднъж в живота – в детството си, когато го приемаха за пионер и той вървеше сред другите деца, разкопчал куртка, с яркочервена връзка.
Сега той беше преизпълнен с детска благодарност към Бога за това, че накрая всичко се изпълни и след толкова тягостни и безсмислени години и неговият живот придоби пълнота, той ще започне да ходи в храма и да усеща себе си не страничен наблюдател, а истински християнин.
На сутринта той тръгна на служба. Беше в навечерието на голям празник и този път имаше събран много народ. Струваше му се, че всички ще го познаят и ще го гледат някак особено, сякаш радвайки се на това, че Господ го е удостоил да прекрачи през доскоро отделящата го от тях черта. Захвана нощното бдение и той започна заедно с всички да се кръсти и кланя след всяка молитва на ектениите, прислушвайки се в собствената си душа и търсейки в нея отгласи на новите си усещания. Не измина обаче и половин час, когато с него се случи нещо странно.
Неочаквано на Николай Петрович му се прииска да излезе на улицата. Това беше някакво много мъчително, силно чувство, каквото никога преди не беше изпитвал, но храмът, пеенето, миризмата на тамян, свещите – всичко това изведнъж му подейства угнетяващо. Погледът му противно на волята започна да пробягва настрана, мислите и чувствата му се разсеяха и самото присъствие тук му се стори безсмислено и съвсем ненужно. Той се почувства още повече чужд на всички, отколкото преди, сякаш го бяха запрели и го задържаха насила. Няколко свещеници излязоха по средата за извършване на лития – народът се отдръпна, правейки им място, и стана още по-тясно. През отворените прозорци се носеше зной, зной се носеше и от безбройните свещи, и Николай Петрович, безсилен повече да се самовладее, чувствайки, че ако не излезе сега, с него ще се случи нещо ужасно, започна да си пробива път към изхода.
На улицата му стана по-леко. Беше обичайна вечер, Николай Петрович приседна пред лавката в съседния двор и гледайки куполите на камбанариите в гората, се замисли. Нещо непонятно се беше случило с него, той изведнъж усети почти физическа тежест при мисълта, че сега ще влезе в това задушно и тясно помещение и ще стои още два часа и половина. Прииска му се да си отиде вкъщи, да включи телевизора и да погледа който и да е безсмислен филм, прекъсвайки го с четене на не по-малко безсмислен вестник. Обаче, след като хвърли недоизпушената цигара, той влезе в храма, решил, каквото и да стане, да преодолее тази слабост и да остане до края. И тук с него се случи нещо чудовищно. Тъкмо беше започнал да повтаря молитвата след свещеника, когато в мозъка му се появи мръсна дума и той няколко пъти мислено я произнесе. Опита се да я изхвърли, както се изстъргва от обувките мръсотия, но нищо не се получи и когато отново се обърна към Господ и Богородица, в главата му се появи странната мръсотия. От ужас и вътрешно отчаяние, неразбирайки какво става с него и как точно се случва това, Николай Петрович потръпна, опитвайки се да пребори този ужасен глас, стиснал зъби, но той настойчиво си правеше път, привързвайки се като натрапчив мотив. Това беше толкова омерзително, че беше непосилно да се търпи; без да се обръща, Николай Петрович излезе от храма и безсилно се отпусна пред същата лавка, където беше пушил преди малко.
Беше съкрушен и унищожен от всичко случило се. Защо, как се получи, че именно сега, когато се покръсти и се приближи към Бога, когато се очисти от предишните грехове и започна неговият нов живот – защо се случи целият този кошмар той не знаеше и никак не можеше да си го обясни. Но изведнъж, като ледена и трезва догадка, му дойде мисълта, че в самия този момент, когато той се покръсти и отрече от сатаната, е получил не само ангел-хранител, но и прииждащ към него злобен бяс, и по неведоми причини този бяс се е оказал по-силен.
Какво да прави сега и как да живее по-нататък Николай Петрович не знаеше. Още няколко пъти той посещаваше храма, молеше се, но всеки път злобната сила, издебвайки го, го заставяше да произнася богохулства и той с усилие се удържаше да не ги изригне навън. За това – да отиде при свещеника и всичко да му разкаже – Николай Петрович не смееше и да помисли. Той се срамуваше от случилото се като от позорна болест и животът му се превърна в адска мъка. Вече не мечтаеше да се върне в храма, искаше само едно – бесът да го остави, искаше да живее като хилядите хора наоколо, незамисляйки се дори веднъж в живота нито за Бога, нито за дявола, но нямаше път назад. Самотата му стана непоносима, не знаеше какво да прави със себе си, къде да се дене, как да преживее това неестествено време и колко още то ще продължи. А градът, както преди, отмаляваше от небивалата жега – слънцето седеше в задушното чисто небе, нощта не донасяше прохлада, и отново започваше жега.
 Тогава, отчаян, заврян в ъгъла, Николай Петрович в миг на просветление на разсъдъка изведнъж си спомни, че свещеникът му казваше колко необходимо ще му бъде, особено в първо време, често да се причестява, и по-скоро от безизходност той реши да стори това. Няколко дена пости и чете молитви, забелязвайки с удивление и тайна радост, че ужасните думи и образи вече не измъчват възпалената му душа.
Николай Петрович се оживи, явно кошмарът се забрави и след толкова мъки придоби дългоочаквания покой. Но когато на литургията, след общата изповед, той започна да се приближава към чашата, разсъдъкът му внезапно се размъти и започна да се гърчи. Изпитвайки невероятно омерзение към собственото си тяло, той, като че ли отстрани, видя как се затресоха главата и ръцете му, и колкото се приближаваше към чашата, толкова по-силно изнемощяваше и пъшкаше.
Стоящият до свещеника млад дякон с машинално движение го стисна силно за рамената и започна да го подбутва към причастието, а добродушният отец, променяйки лицето си, изкряска нещо строго и Николай Петрович като че ли се успокои, но в последния миг, отвръщайки се от лъжичката със Светите дарове, той блъсна дякона и хукна навън от храма.
От това потресение нещастникът не се оправи бързо. Дълго още странната картина преследваше въображението му и той не можеше да забрави как се тресеше станалото сякаш чуждо негово тяло. За щастие жегата, изпепеляваща повече от три седмици града, спадна, задуха северен вятър и на Николай Петрович му стана по-леко.
Постепенно той се успокои и с течение на времето, когато силите му вече се възстановяваха, размисли, че случилото се с него не е било нищо друго, освен нервно смущение, преумножено от непоносимата жега. Точно те му изиграха тази лоша шега и няма никаква нужда да се търсят други обяснения. Но от този момент не отиде нито веднъж в църква.
Само много години след това, когато тази история се позабрави и той си я спомняше по-скоро като куриоз, веднъж, разхождайки се по „Остоже”, реши да влезе в познатия му храм.
Няколко минути Николай Петрович стоеше и разглеждаше познатите стенописи и икони. Слушаше как пеят певците, но никакви предишни чувства, нито светли, нито тъмни, нямаше в душата му. Вече се канеше да излиза, когато изведнъж му се стори, че някой го гледа. Николай Петрович се обърна, но притворът на храма беше пуст – само няколко свещи догаряха пред иконата на Спасителя.
Той втренчено се загледа в иконата, побледня, а после направи няколко крачки, неловко падна на колене и като че ли отстрани дочу собствения си глас:
– Боже, бъди милостив към мен грешния.
Превод от руски Димитър Калев
 
 
Назад [ 18 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма