Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:





Преводи:

Разказ:

Преглед:




Дневник:

Български поети на ХХ век:

Теория:


Руският писател Алексей Варламов в България:



Документи:

Книга 8 Книга 9
Статии
Руският писател Алексей Варламов в България
Литературата осмисля човешката съдба 
 
Руският писателят Алексей Варламов пред “Простори”
Алексей Варламов е роден в Москва през 1963 г. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен университет “Михаил Ломоносов”, където сега е професор по руска литература на ХХ век. Чел е лекции по руска литература в университети в САЩ и редица европейски страни. Автор е на книгите “Дом в Остожие”, “Здравей, княже!”, “Нощта на славянските филми”, “Потъналият ковчег”, “11 септември”, “Рождение”, а също и на научните биографии на Михаил Пришвин, Александър Грин и Алексей Толстой, публикувани в популярната серия “Жизнь замечательных людей”. През 2006 г. става лауреат на престижната Солженицинова награда. Руският писател и литературовед бе участник в ХV лятна научна среща във Варна това лято.
 
Интервю на Донка Христова
 
- Алексей Николаевич, хареса ли Ви темата на Лятната научна среща – “Канон и култура”?
- Темата е много интересна, проблемът се обсъжда и в Русия. В един от докладите беше спомената иконата “Света Троица” на Андрей Рубльов, за сюжета на която много е писано. Има нещо твърде любопитно. Когато иконописецът внася нещо лично, излиза от установените норми, иконата не се получава така съвършена художествено, както когато точно и строго изпълнява канона, като Рубльов например. Но иконописта е по-скоро религия, а не изкуство. А как действа в литературата, в културата, затова трябва да се размишлява.
- Макар да сте още млад, Ви наричат живия класик на руската литература.
- О, не, това не е сериозно.
- Аз искам да Ви върна към началото - кога и как започнахте да пишете, да публикувате? Кога разбрахте, че наистина сте станал писател?
- За първи път печатах в списание “Октябрь” през 1987 г., когато бях на 24 години. Там излезе първият ми разказ. По това време не беше лесно да се пробие в печата. Бяха години на перестройка, на гласност, списанията печатаха предимно “завърналата се” литература - тази, която не излизаше в съветско време. Благодарен съм на списанието, което ме откри, ако може така да се каже. След това печатах в различни други списания - и “Новый мир”, и в “Знамя”, и в “Москва”, и в “Дружба народов”. Всички те, казано условно, са с “патриотична” или “демократична” ориентация. Но за мен тогава не беше важно кое списание ме печата. Бях благодарен. В началото пишех разкази, после повести, романи... Работех в различни жанрове.
- А кога станахте литературовед?
- Литературовед станах случайно. Не съм мечтал за това. Исках само да пиша проза и нищо повече. Но не беше възможно да се живее единствено с литературен труд. Затова постъпих на работа в университета. И сега работя във филологическия факултет на Московския държавен университет “Михаил Ломоносов”. След като работех там, бях длъжен да се занимавам и с научна работа. Така станах литературовед. Така написах кандидатската си дисертация, после докторската. И всичко това се превърна част от живота ми.
- Каква беше темата на докторската Ви дисертация?
- Докторската ми дисертация беше посветена на творчеството на Михаил Пришвин - много самобитен руски писател. По-късно написах книга за него. От този писател бяха издадени основно известните му произведения за природата. А той цял живот си водел дневник. Него го публикуваха в последните години. Когато го прочетох, бях поразен колко дълбока и интересна е тази книга и ми се прииска да напиша научна работа за него.
- Миналата година Вие получихте голямата Солженицинова награда. Какво означава тя за Вас?
- Това беше неочаквано за мен събитие. Винаги са връчвали тази престижна награда на писатели от по-старото поколение - хора заслужили, с трудна жизнена съдба. Аз се оказах първият млад човек, макар и да не съм чак толкова млад, но със сигурност съм най-младият лауреат. Това беше решение на журито, на Александър Исаевич, на когото съм много благодарен. Но тогава бях поразен, удивен, смутен. Разбира се, много се радвам. Това е най-важното събитие в моята литературна съдба досега. Защото литературната награда “Солженицин” е най-авторитетната в съвременна Русия. И най-чистата от задкулисни игри, слухове...
- Вярно ли е, че Солженицин сам Ви се е обадил, за да Ви каже, че Вие сте неговият избраник?
- Да, да. Беше една неделна вечер. Солженицин позвънил, но ме нямаше вкъщи и разговарял с дъщеря ми. Когато се върнахме с жена ми, тя ми каза: “Търси те Солженицин.”
- Повярвахте ли?
- Не можах много да повярвам. След това той отново позвъни. Каза, че тази година премията се присъжда на мен, поздрави ме. Това беше много важно събитие, защото в последните години той не се появява на публични места.
- Болен ли е?
- Гърбът го боли, както разбрах, и му е трудно дълго време да стои или да седи. Понякога приема журналисти в дома си, президентът скоро го посети, но на публични места не се появява.
- Прочетох формулировката на награда Ви - така красиво е написана... “За тънко проследяване в художествената проза силата и крехкостта на човешката душа, на нейната съдба в съвременния свят; за осмисляне на пътищата на руската литература от ХХ век в жанра на писателската биография”.
- Да, той е майстор на такива формулировки. Премията е за художествената ми проза и за моята работа в жанра биографии на писатели.
- Познавахте ли преди това Солженицин, бяхте ли се срещали с него?
- Срещал съм се с него 3 пъти по време на връчването на Солженицината награда. Тя се присъжда от 1998 г. В началото Александър Исаевич набеляза кръг от писатели, които лично канеше на връчването на наградите. Аз попаднах в този кръг и там се запознахме. Там беседвахме, а няколко пъти ми даваше рецензии за моите работи. Пишеше някакви бележки за моите произведения - какво му е харесало, какво - не. Такова беше нашето запознанство и за мен това беше скъпоценен опит.
- Какво например не харесваше във вашите работи?
- Повестта “Рождение” той оцени положително като цяло, но на едно място му се стори, че имам твърде много медицински подробности. В разказа “Плаф” пък, където действието се развива около планинска река, названието на реката не подхождало много на мястото. И за романа ми “Лох” изказа някои несъгласия. Много строго оценява прочетеното. Той е строг читател и строг критик.
- Обичате ли неговите книги, чели ли сте всичко, което е написал?
- Много обичам този писател. Открих го за себе си в годините на перестройката. За съжаление, по-рано не знаех за него, вкъщи нямахме негови книги. Първото, което прочетох, бе разказът “Матрьонин двор”. Той просто ме порази. Така проникновено е написано за съдбата на руската селянка - в литературните традиции на ХIХ в. и в същото време така съвременно, така живо. След това много ми хареса автобиографичната книга за неговия литературен живот, за литературната му борба. Толкова жива и ярка! Там той разказва как се е борил със съветската цензура. Понеже баща ми беше цял живот цензор, ми беше особено интересно да прочета тази книга. Дадох и на баща си да я прочете. Това беше една от последните книги, които той прочете в живота си.
- Какво каза баща Ви за книгата?
- Не каза нищо лошо. Струва ми се, че за него това бе голям шок. Той беше правоверен комунист, идеалист, и това, което се е случвало в Съветския съюз в края на 80-те години, за него бе шок. Може би и затова умря рано, не издържа промените.
- Пише ли още Солженицин, публикува ли нови работи?
- Доколкото знам, през последните години, дори и да пише, то не публикува. Може би пише нещо мемоарно. Понякога дава интервюта. Тази година излезе една негова книга, но тя не беше нова, а преиздадена - негови работи, посветени на Февруарската революция, чиято 90-годишнина чествахме, и други неща. А от новите последната беше “200 години заедно”, посветена на руските евреи.
- А какво знаете за Валентин Распутин? Чухме, че е преживял голяма трагедия - при самолетна катастрофа е загинала дъщеря му?
- Валентин Григориевич е много затворен човек. Затова е трудно да се каже дали пише, или не пише. Последното произведение, което публикува, беше повестта “Дъщерята на Иван, майката на Иван”, която имаше голям отзвук в Русия. През тази година излезе и една голяма негова книга за Байкал, за Сибир – очерци, публицистични статии - неща, които са важна част от живота и творчеството му. В последните 2 – 3 години не съм чел негова белетристика. Но ми се струва, че пише. Той много работи, но пише бавно и трудно, не търси бърз успех. Прекрасен човек е - целомъдрен, нежен, затворен, със сибирски характер.
- А Вие? Пишете и художествена, и биографическа проза, и разбира се, литературоведски и философски текстове. Как правите прехода между толкова различна литература?
- Във всичко, което пиша, има един обединяващ момент - проблемът за човешката съдба. Винаги силно ме е интересувала съдбата на човека от неговото раждане до смъртта. Много от това, което правя в прозата, е посветено на осмислянето на човешката съдба. Писал съм за съдбата на мои близки хора, които лично познавах - моите баба и дядо, моя баща...
  
Уолтър Джул, Канада
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1940, Сиатъл
Нещо остана недоизказано, този първи прекъснат разговор, 2005
Офорт, литография,
Шине-коле, 80 х 58
 
- Всичките Ви герои ли са съвременни хора?
- Съвременни хора, но които са вече в миналото. Съвременността ме интересува като определен етап в историческото развитие на Русия. По-интересно ми е да сравня това, което сега се случва с това, което е било преди. Обичам да гледам в миналото, винаги съм се интересувал от историята. Беше напълно естествено да ми предложат да напиша биография на Пришвин, това бе съвсем по мой вкус. Жанрът писателска биография отговаря на моите цели на прозаик, материалът ми е интересен. Моите биографии са построени като роман - има сюжет, интрига, авторска позиция. Постоянно се опирам на фактите, но се старая да не пиша сухо, а емоционално, задълбочено. Не си позволявам отклонения от истината. Пиша строго по документите - дневници, писма, мемоари, цитати... Но едновременно с това се старая да откривам в живота на писателя най-драматичните, най-противоречивите моменти. Например Алексей Толстой - една одиозна фигура (“Сталинов помагач”, “Червеният граф”), преминал на страната на болшевиките... Но той е и между най-ярките фигури на руската литература от т.нар. Сребърен век - 20-те - 30-те години на ХХ век. Някого е правил глупак, някого е погубвал, но от друга страна - обичал е Ахматова и много й е помагал, както и на сина на Цветаева. Интересно е как такива противоречиви неща могат да живеят в един човек. Аз не спестявам и острите въпроси. За съжаление, много често биографите се стараят точно обратното - ако има конфликтен момент, да го лакират, да направят така, сякаш той не съществува. Това е музеен подход. Затова понякога поклонниците на Пришвин се обиждат, че аз го показвам нееднозначно. Поклонниците и на Александър Грин се обиждат, защото искат да видят друг Грин - светлия романтик. А той не е бил толкова светъл романтик. В живота му е имало много трагични, черни страници и аз пиша за тях.
- Какво е общото между тримата, освен че са големи писатели?
- И аз понякога се питам това. Може би общото е, че са били съвременници, писатели, които са работили в Сребърния век – времето преди революцията. Съвсем по различно са преживели революцията, а след това са нагаждали отношенията си с болшевиките. Интересна е писателската стратегия - как писателят се държи, как нагажда отношенията си с властта. Един от моделите е Пришвин. Отначало той рязко не приел болшевиките, както и Бунин не ги е приемал. Но постепенно започнал да ги свързва с някаква историческа правда. Дали е бил прав или не, е друг въпрос. Но той решил, че болшевиките са изразители на народната воля. Алексей Толстой по-рязко и от Пришвин не приемал революцията, даже емигрирал. В чужбина обаче видял, че не може да живее без Русия и се върнал в Съветския съюз, защото според него там била руската държава. Преди смъртта на Александър Грин (умира през 1932 г.) свещеникът го попитал дали се е примирил с враговете си. Писателят казал: “Болшевиките ли имате предвид? Аз съм равнодушен към тях.” Гениална формулировка! Болшевиките го проклинали, обожавали, но да каже, че е равнодушен към тях, е могъл само Грин. От тази гледна точка тези личности са ми много любопитни.
- Пишете ли нова писателска биография?
- Пиша биография на Михаил Булгаков. Писател, който също е техен съвременник, макар да е влязъл в литературата след революцията. Но като личност се е формирал до революцията. Интересно е как е приемал тези събития, какви отношения е имал с властта. С тези книги допълвам колекцията от човешки, от писателски съдби. А това помага по-добре да се разбере руската история.
- Живеем във време на високите технологии. На кого и защо според Вас са нужни книгите днес?
- Не мисля, че стои такъв въпрос - защо ни е нужна литературата. Щом я има, значи я има. Ако не ни беше нужна, щеше да умре. Хората имат нужда да пишат. Хората имат нужда да четат. Книгата ще оживее дори в епохата на интернет и на телевизията. Дори да престанат да четат, те няма да престанат да пишат. Пришвин може би грубо, но точно го е казал: да се забрани да се пише, е все едно да се забрани половият акт. Дори читателите да измрат, писателите ще останат и ще се четат един друг. Литературата е нужна като осмисляне на живота, на човешката съдба, като опит да изразиш с думи това, което изпитва всеки от нас. Това според мен е органично свойство. Затова гледам оптимистично в бъдещето на литературата и не вярвам в нейната смърт.
- Евтушенко е казал: “Поетът в Русия е повече от поет.” Чува ли се в Русия гласът на писателя?
- Евтушенко просто е изказал красива формулировка, която се използва от всеки, когото не го мързи. Това също е идея на Сребърния век, когато още Александър Блок, полемизирайки с Дмитрий Мережковский, писал, че е имало пророци, които са искали да станат поети. Той поставя поетическото служене на равнището на пророка. Може да си спомним за Пушкиновия, за Лермонтовия пророк - идеята, че руският поет е човек, съпричастен към високите сфери. Любопитно е, че въпреки самият Пушкин да е написал стихотворението “Пророк”, той по-скоро е живял като поет, а не като пророк. Животът му не се е променил като при героя на стихотворението. Мисля, че руската литература от ХIХ в. при цялото си величие никога не е претендирала за такава сфера на знание, на такава сфера на живот, за които са отговорни религията и Църквата. Първият, който е нарушил границата, е Лев Толстой. Толстой със своя авторитет се е опитал да редактира Евангелието, църковните тайнства. При това възникнал един от най-драматическите разколи в руското обществено съзнание. А по-късно в Сребърния век всичко се засилило. В съветско време това е било не само заради желанието на поетите и писателите да пророчестват, а заради факта, че писателите в Съветския съюз се оказали най-свободната част от обществото. На тях им било позволено повече, отколкото на другите. С тях не се отнасяли така строго, повече им прощавали, в голяма степен властта си закривала очите, особено след смъртта на Сталин. Разбира се, имало трагични съдби, като тази на Борис Пастернак. Но въпреки това литературата била най-свободната територия в Съветска Русия. Евтушенко е пример за това - той живеел общо взето, както си иска. Трябвало да прави определени компромиси с властта, но е бил по-свободен, отколкото своите читатели.
- А сега?
- Сега проблемът не стои по същия начин. Всичко се е променило кардинално. Сега “поет в Русия е по-малко от поет”. Сега поетът е човек, който живее своя собствен живот, който може би осмисля и общите проблеми, но все пак от частни позиции. Днешните писатели загубиха аудиторията си. Тя вече принадлежи на телевизионните водещи, на телевизионните звезди, на политиците, на депутатите, тоест на тези хора, които ги нямаше в съветско време. В съветско време нямаше политици, нямаше телевизионни звезди. Дори и да е имало, те не са оказвали такова влияние. Спомням си, че преди години, когато се изказваха писатели като Валентин Распутин или Василий Белов, се събираше огромна аудитория - те можеха да кажат неща, каквито никой друг няма да каже и при това нямаше да им направят нищо. Сега писателят не може да събере голяма аудитория в Москва. В провинцията е малко по-добре. Но всичко това е неизбежно. Реката се е разляла. Сега тя се връща в коритото си. Не смятам, че ще намалее съвсем. Тя просто ще заеме своето русло.
- И в България, и в Русия хората днес живеят трудно. Толкова интересни книги излизат, но дилемата е - хляб или книги. Труден избор, нали?
- Би бил труден, ако избираха между книги и торти. Но между книга и хляб изборът е повече от ясен - естествено ще изберат хляба. Така беше в Русия през 90-те години - от една страна разцвет на книгоиздаването, от друга - много малки тиражи. Първата си книга аз, никому неизвестният автор, публикувах в 75 000 тираж. Сега 5000 бройки е добро решение. 200 000 -  300 000 тираж беше нещо нормално. Често печатах в “Роман газета” – списанието имаше 4 млн. тираж, докато сега - 6500. Астрономическо падение. През 90-те години имахме чувството, че всичко е свършило, че всичко ще умре, че всичко е на доизживяване. Че ще настъпи апокалипсис, краят на света. Като цяло тези страхове не се оправдаха. Струва ми се, че сега се намираме в началото на нов подем. Престанахме да падаме. Може би защото няма къде по-надолу да падаме. Не знам, но не падаме повече.
- Какво може да ни помогне? Вярата, православието например?
- Вярата, православието сигурно могат да ни помогнат, но аз ще избегна такъв отговор, защото не бива да използваме вярата в качество на средство. Вярата е цел, а не средство. Тя може да ни помогне, но не е правилно въпросът да се поставя така, да се надяваме да живеем по-добре чрез вярата. Как се стига до вярата - може би чрез страдание, може би точно обратното - чрез охолство?. При всеки е различно. Трудно ми е да кажа за България, но в Русия през 90-те години живеехме с илюзиите, че всичко ще се промени много бързо - че ще дойде свободата. че Западът ще ни помогне... Постепенно осъзнахме, че никой освен нас самите няма да ни помогне, че на никого не бива да разчитаме, че Русия не може да има никакви сериозни съюзници, че тя е самотна. Но към всичко това трябва да се отнасяме трезво, да създаваме прагматични отношения със съседите, прагматично да подреждаме живота си. И макар прагматизмът да е лошо качество, лошо е и когато си напълно лишен от него. Сега нашата задача е прагматизмът да заеме точното си място - да не се пресолява, но и да не е безсолен. Но определено количество сол със сигурност трябва да има. Аз смятам, че това разбиране се ражда постепенно в съзнанието на човека. Но във всеки случай в сравнение с 90-те години животът наистина стана по-добър.
 
 
Назад [ 19 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма