Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
+ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил:

Поезия:






Преводи:

Проза:




Интервю:

Преглед:




Дневник:

Публицистика:

Философия:

Критика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Философия
Трансформации на канона в постмодерната ситуация 
 
Васил Проданов е, проф. д.ф.н., директор на Института по философски изследвания при БАН и завеждащ секция “Философия на историята”. Специализира в Centre for the Study of Philosophy and Healthcare, University College of Swansea, Wales, Great Brtain; в The Hasting Center, New York, USA; гост професор в Catholic University of America, Washington, USA; гост професор в British Academy; в Catholic University of America.
Автор на десетки научни публикации в областта на социалната философия и философията на историята, глобалистика, аксиология, етика, биоетика, политическа философия и политически науки, философия на икономикса, социология, философски проблеми на управлението, футурология, глобални и регионални процеси, национална сигурност, политическа психология и психологически войни.
 
Васил Проданов
 
Съвременната дискусия за канона в контекста на културата започва от 70-те години насам, когато започват да се преосмислят програмите в хуманитарните науки в образователните системи на американските университети, но от там се пренася и в останалия свят. Контекстът на преосмислянето предполага идеята за канона като списък от най-големите автори и техните произведения, които трябва да бъдат изучавани в образователната система. Това преосмисляне върви паралелно с възхода на идеите на мултикултурализма и търсене отговор на въпросите дали всяка от културите в една държава не трябва да има собствен канон в хуманитарните предмети и се откаже или минимизира общия за странсата канон. Историята и контекстите на употребата на понятието за контрол и социалните механизми на продуциране на този феномен се променят и характеризират с множество значения.
 
1. Понятие за канон и производство на канони в културата
Идеята за канона възниква в античността, но става популярна със средновековната религиозна литература като най-общо думата се свързва с правило, норма, стандарт, критерии. През средновековието той включва поне няколко основни значения: книгите, възприети като свещенни и преди всичко библията (39 книги на Стария завет и 27 книги Новия като се смята, че това е всичко, канонът е затворен и само там може да бъде открито откровение; пълен списък на светците, които са признати от римокатолическата църква; съвкупност от възприети от църквата закони и правила. В по-сетнешната употреба на понятието то придобива множество значения като между тях по-известни са следните: правила или принципи, приети като фундаментални за определена област на изкуството или философията; музикално произведение, в което една мелодия в една част е имитирана точно в други части; романи, разкази, филми и пр., които се възприемат като оригинални, истински, автентични; правило, стандарт или единица за измерване, чрез които е вдъхновено или на които се опира да едно произведение; установен принцип. В широкия смисъл на думата канонът са културни норми, които са стандарт на оценка на поведение и културни артефакти.
Днес най-често срещаното значение на това понятие е свързано с доминиращи имена, произведения, стилове в определено изкуство и хуманитарните дисциплини. Те се възприемат като образец и се преподават в учебните заведения като най-важните, значимите, истинските обяснения, интерпретации, образи на това, което е ставало в съответната област. Канонът предполага определени образци и норми, възприемани като имащи ценностно предимство пред други такива, на него се опират съответните критерии за сравнения. Разговорите за него са неотделими от разговорите за културни норми и ценности. Той предполага, че сред цялото многообразие от романи, филми, исторически събития и интерпретации, виждания за значими личности в определена история има такива, които се възприемат като по-значими, по-добри или най-добри, с по-високо качество, с по-голяма ценност и те именно получават официална санкция като стандарт, с който трябва да се сравняват другите. Играят ролята на образец, идеал, норма за най-доброто и могат да бъдат и са предмет на имитация от множество автори, които се опитват да постигнат същото качество или съвършенство. Сравнението с канона е инструмент за оценка на качеството на определено произведение, а когато става дума за правила – изискуемо поведение.  Вярно е, че канонизираните произведения и имена не остават постоянен набор от приемани за висши артефакти, те търпят модификации, в тях се нанасят периодично корекции, включващи нови явления и преосмислящи стари. В този смисъл става дума за еволюционираща непрекъснато съвкупност от образци. Освен това непрекъснато се появявават нови жанрове, нови форми на културата, нови ситуации и отношения, всеки от които създава свои канони, т.е. образци на най-доброто, с които се сравняват следващите.
Идеята за канона е неотделима от нормативното понятие за „висша (висока) култура”, „висше (високо) изкуство”, „добра социална наука”, „значимо произведение” във философията, социологията, политическите науки и пр. свързани със съвкупност от нормативно подбрани артефакти. Наличието на канон предполага определена степен на трансисторичност и трансконтекстуалност на едни или други явления, при това оценена позитивно. Там, където ценностите се възприемат като релативни, зависими от ситуацията, като въпрос на договаряне между различни субекти, трудно може да функционира какъвто и да е канон. Влизането на определен автор, събитие, произведение, име в канона предопределя неговото място в културната памет, спасението му от забравата, неговата значимост далеч след времето, в което те са живели, създадени са, случили са се.
Когато става дума за канон като синоними обикновено се употребяват понятия като образец, стандарт, идеал, правило, норма, критерий, стил, метод, списък от произведения с най-високо качество, но не може да се сведе до тях. Не всяко правило, образец, стандарт, списък и пр. обаче е канон. Най-напред това не са негативни норми, норми – забрани, а позитивни норми, норми за съвършенство, за позитивно поведение, за качество. Освен това става дума за особен род базисни правила, норми, списъци, които се възприемат чрез характеристики като сакрално, свещено, възвишено, духовно, трансцендентно, абсолютно, вечно, трансцендентно, свято, представляващо висша ценност, субстанциална рационалност, чудо, гениално, цел сама по себе си, нещо за което си струва да умреш. Това са базисни норми, представляващи цел сама по себе си и стоящи в основата на други норми. В този смисъл идеята за канона е особено близка до света на идеите на Платон, на когото всички реални неща са само бледи копия. Това са най-висшите образци, към които всичко останало може само частично да се приближава и всяко нещо в света може да се оцени от гледна точка на близостта или дистанцията му от канона.  Затова и тяхното оправдание и обосноваване не е инструментално, не е чрез други норми, не е и рационално-бюрократично, чрез някаква система от формални правила. Продуцирането на канони в едно общество всъщност  е продуциране на границите между профанно и сакрално, създаване на свят от ценности, сами по себе си, заради които си струва да умреш или да живееш. Обществото продуцира сакрално по най-различен начин – чрез експертни оценки, избори, пропаганда, ритуали, позоваване на бог, нацията, идеологията. Колкото в едно общество се разширява сферата на профанното, на инструменталната рационалност, толкова по-остро стои пред него въпросът за продуцирането на сакрално. И то функционира успешно в степента, в която успее да продуцира сакрално, което да стои в основата на ценностите или нормите, възприемани като ценност сама по себе си.
В ситуации на тежки нормативни кризи обществата оцеляват само в степента, в която успяват да създадат социални механизми за продуциране на норми, стратегии за легитимацията им чрез опирането на съответна сакрална или трансцендентна същност. Така става най-напред с разпада на племенните и родовообщиннни общности и свързаните с тях традиционни регулатори. Тогава например лутащите се в Синайската пустиня еврейски племена успяват да продуцират социалния механизъм на десетте божи заповеди и на страшния бог, който им придава святост и налага тежки наказания на тези, които ги нарушават. При подобна ситуация гръцките племена обаче не могат да открият в традиционния пантеон от богове достатъчен източник на легитимиращи норми, чрез които да излязат от кризата и затова са принудени да изобретят светските закони, рационалната пряка демокрация и философията като светско мислене и обосноваване на трансцедентното. 
Банално клише е твърдението, че едни или други събития и произведения получават истинската си оценка след като останат в паметта на хората дълго след появата им. Това съвсем не е спонтанен процес. Културната памет не е просто сумата от документите в архивите, библиотеките и музеите. Това е знанието и ценностите, които членовете на дадена култура споделят като група в определен момент. А това означава, че ние се нуждаем от механизми на подбор и редукция на масата от имена, произведения, събития, фигури от миналото. Канонизирането всъщност е механизъм за селекция в индивидуалната и колективна памет и обществата винаги са се опитвали да регулират този процес, да организират практиките на писане и четене, на колективно запаметяване и колективно отхвърляне на определени събития. Това предполага съответни критерии на селекция, които да изведат най-значимото, стойностното, качественото и отговор на въпросите кой формулира и налага тези критерии, кой и как осигурява допуск в паметта или изгонва едно или друго събитие, фигура, произведение в паметта, прави определено произведение на изкуството „високо изкуство”, определена личност или събитие „исторически”. Механизмите на възпроизводство в паметта на „високо изкуство” и на „исторически” фигури и събития са механизми на канонизация. Чрез политиките на паметта, чрез културните и образователни политики държавите и обществата конструират традиции, в които избирателно се включват едни явления и изключват други, а така и те действат за формирането на колективни идентичности.
Канонът е своеобразна институционализирана културна памет. Основните институции, играещи ролята на властови инструмент за санкционирането и утвърждаването на канона са до новото време църквата, а от новото време насам националната държава с нейните институции и експертни общности в различни области – литературни, музикални, художествени критици за различните изкуства, професионалните историци за историческата област. В модерната държава тази роля се изпълнява от две основни институции – държавата и преди всичко образователните и културни институции, от една страна, художествената критика и историците, от друга страна, които от своя страна обаче в различна степен са свързани с идеологии и с религии, с политики и идентичности на партии и всякакви други институции. 
 
2. Развитието на националните държави и каноничните възприятия на културата
Канонът е типична характеристика не само на домодерната, но и на модерната епоха на национални държави и представи за прогрес. При това в моденрната епоха се появяват множество нови форми, направления, жанрове на културата, като резултат от промените в комуникациите и социалните условия. Откриването на печатната машина от Гутенберг ще доведе до взривно развитие на романа и разказа. Ако в средновековната култура доминирането на традицията и строгото канонично повторение водят до пренебрежение на въпроса за автора на едно или друго произведение на художествената култура, то новото време ражда автора и авторството при създаването и утвърждаването на едни или други правила. Това променя и доминиращите значения на понятието за канон, което преди това се свежда преди всичко до определен образец, стил, норма, а сега с развитието на националните образователни системи започва да включва като едно от водещите значения списък от произведения с най-високо качество. Те стоят в основата на две институции – тази на образователната система и на музея. В образователната система това са най-важните произведения, които следва да се изучават и съответна стандартна интерпретация на тези произведения и на историческите събития. В музея това са онези артефакти или художествени произведения, измежду хилядите, които са произведени и създадени в историята и заслужават да бъдат специално експонирани и видени.
Не всеки обаче може да оцени качеството. Затова модерната епоха създава цяла група от хора, занимаващи се с това – групата на художествените критици, които масирано публикуват книги и вестници с критически публикации, създават раздел критика в основни медии и играят ролята на законодателите за доброто, качественото, притежаващото висока ценност в изкуството. Канонът в модерната епоха се налага и функционира активно благодарение на дейността на експерти – естети, критици, професионални историци, философи и пр., за които се предполага, че формулират тези критерии и налагат норми на естетически вкус или на исторически значими фигури и събития, утвърждават високите достижения и ценности във вид на класика. Те отделят това, което е стойностно от една или друга модна тенденция и има трайно и предполага се универсално значение. Ако предходната нагласа е, че „времето” и „историята” ще отсеят най-доброто, непреходното, имащото особено голямо значение в културата, то сега това става чрез активната роля на посредничеството на националната държава и институцията на критиката.
Чрез канона в модерната държава се изграждат йерархии във всички сфери, включително и по отношение на ценностите. Съществуват универсални ценности, високо и низко изкуство, елитарна и масова култура. Канонът се основава на критерии, които отиват отвъд личния и масовия естетически вкус. Той пронизва цялото хуманитарно образование и на първо място литературата и историята. При това той има официален характер и е свързан с развитието на национални системи и програми за обучение като в повечето съвременни държави канонът като списък от най-важни произведения, възприемани като класика и представляващи национален канон се оформя през ХІХ – ХХ век, но това е и официално налагащия се литературен език. Канонът във формата от списък със значими произведения, представляващи образец за най-доброто,  влизащ в националните системи на образование и цялата национална символна среда, чрез които се утвърждава целостта и историческата продължителност на националната държава, в местата на паметта – пантеона от видни исторически фигури, паметници, символи, наименования в страната, официалния литературен език. В своя върхов етап на развитие в средата на ХХ век националната държава създава или подпомага създаването на норми във всички области на обществен живот от литературата до техниката, където се утвърждават съответните технически стандарти. Тя създава различни легитимиращи стратегии, свързващи всекидневието с някакви висши ценности, които от своя страна са неотделими от канона. В художествената култура се формират експертни общности, паралелно със силна държавна културна политика, включително и звания и почести за културните дейци, финансиране на културни произведения, разгърнати образователни програми, в които се налага съответен канон на хуманитаристика, подкрепяни от държавата системи на възпитание на гражданите, кодекси на поведение. Модерната епоха ще създаде серия от понятия като прогрес, разум, демокрация, права на човека, наука, носещи със себе си свръхценност, обвързаност с някаква версия на трансцеденталност, отвъдност спрямо непосредствената емпирична реалност.
Канонът в хуманитаристиката и в културата стои в основата на националните идентичности, формирани от съвременната национална държава. С нейното засилване и рязко увеличаване на всички нейни функции и разгръщане на модерните идеологии последните също играят важна роля в организирането на културните и социални йерархии, както и обратно – формираните канони влияят върху идеологиите. Като цяло обаче те се свързани с идеята за национална идентичност и механизми за културно производство и потребление. При това налагането на канона става в контекста на идеята за прогреса и за това, че най-доброто от миналото трябва да се пренесе към бъдещето. Способността да се живеещ в художественото произведение на миналото се възприема като важно качество, свързано с усещането за време, с историческо въображение, със способността да се извличат уроци от големите произведения на големите автори.
Може би двата най-известни канона в художествената сфера през ХХ век можем да открием в двете противопоставящи се държави след Втората световна война – Съветския съюз и САЩ. В Съветския съюз възниква канонът на социалистическия реализъм, предполагащ задължително наличието на положителен герой и оптимистична визия за бъдещето в художественото произведение. По подобен начин, макар и не така идеологически налаган от определена партия, можем да говорим за своеобразен холивудски реализъм в САЩ, налаган глобално идеологически от мощната културна машина на Холивудския екшън. Там най-често също има положителен герой, който се сблъсква със злото, заплашващо САЩ, света или определен район на САЩ, но в крайна преди всичко сметка сам, демонстрирайки невиждани способности да оцелява, много често сам срещу всички, но в крайна сметка побеждаващ и опазващ конституцията, страната и системата на САЩ, а често и цялото човечество, водейки действието до задължителния хепи-енд. И зад двата канона стоят трасцендиращи системи от ценности – при социалистическия реализъм това е „движението на историята” с нейните „обективни закони”, трансцендиращи наличния емпиричен свят, докато в холивудския екшън това е „американската мечта” на индивида, който в крайна сметка може да успее и мощната индивидуалистична традиция, в която основен субект на битката между доброто и злото е отделния индивид.
В България канонът от Възраждането насам се разгръща на две основни равнища. Първото е европоцентрично, което намира израз в обучението по литература и история, в преводите, в критиката. От Западна Европа се пренасят образци и идентичности в едно общество, осъществяващо догонващ тип развитие. Такъв пренос се извършва във всички сфери – от конституцията и законодателството, през архитектурата до литературата и живописта и този пренос и имитативност във всички области на културата е особено типичен за страни със закъсняло историческо развитие.  Второто е национално-центрично и намира израз в изграждането на една линейна представа за историята и за водещите имена в нея, за пантеона на големите българи, които се възпроизвеждат в публичното културно пространство, включително и в националните образователни системи и културни политики. В страни с догонващо развитие държавата играе много по-активна роля в културата и от тук и в налагането на всякакви правила, норми и канони, за разлика от много по-дълго съществувалите и развивали се либерални общества, в които културата е относително по-самостоятелна спрямо държавата и политиката.  Там интелигенцията е относително по-малко самостоятелна, етатистки обвързана, няма силни автономни слоеве и затова и държавата и политиката играят много по-мощна роля в процесите на канонизация и деканонизация.
  
( Продължава в следващия брой )
 
 
Назад [ 20 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма