Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:




Преводи:

Памет:

Преглед:



Критика:

Новела:

Идеи:

История и философия:

Спомен:

По повод:

Майсторски клас:


Литературна енциклопедия:

Изкуство:

Книга 8 Книга 9
Статии
Спомен
Дълбок печат 
 
Паруш Парушев
  
Най-сетне ме приеха студент. Очаквах тази вест и час по час поглеждах в пощенската кутия с надежда, но все пак, когато разпечатах служебния плик на Великотърновския педагогически институт, ръцете ми трепереха. Малкото листче, което изпадна в краката ми, сухо ме уведомяваше за приема и поставяше срок от няколко дни да се запиша, ако не искам мястото да бъде заето от друг. Излязох от тъмния вход на кооперацията на нашата малка уличка “Неврокоп” и под яркото слънце отново прочетах съобщението - нямаше лъжа, бях студент. На кого да се похваля? Лениво и някак безразлично отпусната в жегата, уличката беше пуста. Зад оградата на училище “Славейков“ неистово крещяха деца в лятна ваканция. Стори ми се редно в новото си качество на студент да обиколя главните улици и веднага поех към центъра. На “Богориди” си наложих да забавя крачките. По моите представи един студент, макар и бъдещ, трябваше да се движи с достойнство и с известно нехайство, като нещо, което не може да буди съмнение, да съобщава за събитието. Но колкото и да сдържах походката си, само за десетина минути пребродих центъра, без да срещна обаче познат. Започнах втора обиколка и късметът ми се усмихна. Под сянката на липата пред кафе-сладкарница “Малина” видях Христо Фотев, седнал направо на тротоара.
- Бате Христо - застанах пред него аз и той вдигна глава, - приеха ме студент.
Очаквах силно да се впечатли, но от унесени, очите му станаха весели.
- Защо ти трябва? Я си пиши стихотворенията. Само ще си загубиш времето.
Зинах от изненада. Толкова дълго и с такива усилия се бях стремил към моето следване, че изключвах всякакъв друг вариант на бъдещия си живот. Не знаех какво да му отговоря. Добре че в този момент се появи Янаки Петров, защото сигурно съм изглеждал доста глупаво.
- Сега ще дойде младият поет Кирил Гончев - съобщи Янаки. - Излязла е първата му стихосбирка.
Е, това вече е друго - усмихнаха се присвитите от слънцето очи на Христо Фотев. - Ще има кой да почерпи.
Изглежда беше забравил за мен и аз побързах да се отдалеча. Само след няколко крачки ме настигна Янаки.
- Фотев ми каза, че си станал студент.
Само кимнах. Бях решил да съм внимателен.
- И аз чакам съобщение, но нещо се бави. Ти да не си се впечатлил от отношението на Фотев? И на мен ми каза нещо подобно. Но аз ще следвам. Освен това мисля, че трябва да се поживее в София... Там са редакциите. - Дребничък и леко закръглен, на пръв поглед той не излъчваше силния си чепат характер и амбицията, която го изпълваше до болезненост. Бяхме прекарали много часове по нощните улици на Бургас сами с надеждите си за литературно бъдеще и нямахме тайни един от друг.
- Е, аз не искам в София - отговорих му. - Ще следвам във Велико Търново. Мен София ме плаши.
Изведнъж се досетих, че имам само няколко дни, за да се запиша и оставих Янаки. Трябваше да взема дипломата си от минното училище. Обзе ме такова вълнение, че нямах търпение да изчакам автобуса. Крачех бързо, а мислите постепенно се наместваха в главата ми. Спомнях си всички невероятни зигзаги на съдбата си - тъмните мокри шахти на мините, смразяващия вятър по кейовете на пристанището, мръсната барака на завода край Перник... Бях успял, каквото и да ми струваше...
Но след всички перипетии на живота ми досега и това нямаше как да стане безпроблемно. Започвах да се досещам вече, че орисията ми ще е все такава - щяха да са ми необходими много повече нерви, усилия и време, докато постигам всяка своя цел. Щях да пристигам на финала, когато другите отдавна са се насладили на триумфа си, а аз, докрай изтощен, нямаше да имам сили за него.
Така и с моето следване. Когато най-сетне завърших прословутото минно училище, мечтаната българска филология отстоеше от мен на една казарма разстояние. Имаше тогава някакво постановление, според което за хуманитарните специалности можеше да се кандидатства едва след войниклъка. Сигурно някой беше решил, че за да се занимаваш с литература или изкуство, първо трябва хубаво да затъпееш. На мен в казарма никак не ми се ходеше. Какво да правя? Взех отнякъде един кандидатстудентски справочник и го запрелиствах. Нямаше как – трябваше да избера химическия институт в Бургас, а за мен не съществуваше по-омразен предмет от химията. Когато можех, пропусках тези часове, но все пак бях преживял много позорни минути пред черната дъска. Химия – отвратително! Но нямаше какво да се прави – поставих я от едната страна на възможностите, които имах, а от другата страна поставих казармата... И веднага избрах химията. Записах се в един читалищен курс за подготовка, купих си дебела тетрадка, подготвих се психически за съдбовната си среща и една привечер обречено прекрачих прага на залата, в която трябваше да я заобичам. Още щом се настаних на мястото в ъгъла и влезе преподавателката - една суха, безцветна жена, която безстрастно занарежда науката си, - щом направих самоотвержен опит да запиша нещо, ясно проумях - и този опит за интимна близост с химията щеше да се окаже безплоден. Нямаше как да изляза. В тази натежала от безсмислие тишина трябваше да преживея поредния си крах. Оставаха ми само няколко месеца до казармата… Озърнах се безпомощно. Навели глави, тези, които се чувстваха тук в свои води, старателно записваха. Започнах да оглеждам момичетата - грозни. Едва изчаках да обявят почивка. Но на следващата вечер трябваше пак да дойда. Вкъщи се интересуваха как върви подготовката ми. Бяха платили курса. Можеше пък да се появят нови кандидат-химици и сред тях да е едно красиво момиче, объркало посоката като мен. Представях си, докато насила крачех, как в общата ни скука погледите ни се срещат, как на устните ни се появява разбираща и малко горчива усмивка, която веднага ни сближава, как крадешком се измъкваме навън и веднага попадаме в ароматната тъмнина на нощните улици, където дъхът на морето се смесва с тревожния мирис на цъфналите липи. Така увлечен във фантазии, влязох в залата и се огледах - нямаше нови. Веднага свърнах назад, за да се размина в последния момент с влизащата преподавателка. Тя не ме и забеляза. Бяхме от различни светове.
Само след около седмица стана чудото - излезе ново постановление, което изравняваше презряната хуманитаристика с останалите достолепни области на познанието. Като че ли не бях много учуден. Нещо вече беше ми подсказало, че онова провидение, което няколко пъти ме спасяваше в последния момент, ще се появи отново. Подготовката ми този път можеше да се сравни с вдъхновение. Отидох в библиотеката и взех оттам томовете на класиците, сборници с литературна критика и всичко, което ми се стори интересно. Каквото не открих, купихме с мама от книжарницата. Тя се мръщеше на излишните разходи, мърмореше тихо, с мъка отваряше портмонето, в което парите все бяха малко, но вече познаваше това мое състояние, в което нищо не можеше да ме спре. Вкъщи подредих масата в моята стая, като поставих от едната си страна цялата събрана литература, а пред себе си дебелата тетрадка, на която откъснах първия лист, за да не ми напомня за химията. Цял месец четох и писах, докато всички книги преминаха от другата ми страна, а тетрадките се изпълниха с грозния ми почерк. Реших, че съм се подготвил. Предстоеше ми да се явя на два изпита - писмен и устен. Подадох документите си първо за Великотърновския институт, а после и за Софийския университет. В краен случай. Не обичах София. Бях ходил няколко пъти на екскурзии или състезания, бяха ме арестували там по погрешка, докато търсех изход от пернишкия капан, в който се бях озовал – студено, блъсканица, чужд диалект и нищо романтично. Във Велико Търново не бях ходил, но предусещането ми го представяше в най-романтична светлина.
Писмения изпит държах в баскетболната зала на стадиона. Моята масичка се оказа под самото табло с коша. Погледнах нагоре и видях обръча - кръгла нула. Докато се борех със суеверието, прочетоха темата. Падна ни се Ботев - нещо за героя като борец за свобода. Писах, писах, писах... Ръката ми трепереше и колкото грозно да си пишех поначало, сега ставаше чак нечетливо. Наложих си да спра и огледах драсканиците, които бях сътворил. Край, помислих си отчаяно, пропаднах. Един от изписаните листове ми се стори особено нечетлив и се заех да го преписвам. Още не бях свършил, когато обявиха края на изпита. Опитах се да приключа с нещо като заключение, но една груба ръка измъкна листовете ми и така разбъркани, както си бяха, ги натъпка в плик и ги запечата. ”Не съм си проверил за грешки” - успях само да кажа, но никой не ме чу. Квесторът се беше отдалечил..
   
Борислав Стоев
Разговор с Роберт Камнен II, 
1984. литография, 50/69 см
  
За устния изпит трябваше да пътувам до Велико Търново. Пристигнах преди обяд и веднага потърсих института. Показаха ми как да стигна дотам и аз за първи път преминах по Стамболовия мост над Янтра, а после по алеята към Света гора стигнах до строгите постройки на бившата казарма, които все още ползваше новосъздаденият институт. Пред административната сграда имаше огромна тълпа. Успях да разбера, че резултатите ще бъдат изнесени чак в късния следобед, а устният изпит ще е на другия ден, но само за тези, които са издържали писмения. Върнах се в града. Трябваше да си осигуря място за спане и обиколих претъпканите вече хотелите. Най-накрая ме приюти една бабичка, която даваше квартира. Оставих си чантата и веднага излязох. Тръгнах към старата част на града, стигнах до Царевец и чак докато дойде време отново да се върна в института, обикалях крепостните стени. Исках да видя колкото се може повече, да усетя дъха на историята, който витае наоколо. Не се надявах да уча тук. Надвесен от лобната скала над Янтра, си дадох сметка, че съчинението ми за Ботев е пълен провал. В късния следобед закрачих отново към Света гора. Бяха изнесли току-що списъците с резултатите от писмения изпит, но нямаше никакъв начин да се приближа до тях. Промъквах се с мъка покрай запотени и крещящи нещо тела, блъскаха ме жестоко, но трябваше час по-скоро да разбера оценката си - нервите ми не можеха да издържат повече. След като няколко пъти тълпата ме отнасяше ту наляво, ту надясно, а трескавият ми поглед улавяше по списъците само двойки, най-сетне се озовах пред таблото, на което трябваше да е и моето име. Макар и доста отдалеч, успях да го прочета, но ми беше невъзможно в блъсканицата да прокарам мислено права линия до графата с оценките. Най-ужасното беше, че цялата страница беше изпълнена с двойки и само някъде срещу моето име имаше друга цифра. Нямаше как да разбера, докато тълпата буйстваше, и се измъкнах назад. Седнах на един камък наблизо и се постарах да не мисля. И друг път щеше да ми се наложи да чакам съдбовен резултат, но това чакане няма да забравя никога. Най-сетне тълпата се поразреди и можеше да се стигне до проклетите табла. Приближих се бавно с крачките на обречен. Беше невероятно, но онази единствена оценка на листа, която даваше шанс, се оказа моя. За да съм сигурен, прокарах с нокът линия от името си до нея. Срам ме е да изпиша сега тази оценка, но в онзи миг тя се оказваше скъпоценна.
В квартирата се върнах късно. На съседното легло бабичката беше настанила друг квартирант. Завит през глава, той се канеше да спи, но щом влязох, се обърна и не спря да говори, докато демонстративно не му обърнах гръб. Беше настроен революционно, ругаеше лошата организация, института, квартирката, бабичката. Преди наистина да се унеса в сън, дочух последната му реплика към виновниците за несправедливия свят: ”Да вземе да ги прасне човек с една епиграма!” След време разпознах в този мой съквартирант пописващия сатира Кирил Назъров. Не съм бил близък с него и не съм му припомнял този характеризиращ го епизод.
На сутринта се измъкнах по тъмно, докато умореният от критики към света още събираше сили. В института вече имаше доста тръпнещи от неизвестността хора. Трябваше да почакам реда си на една опашка от зубрещи като за последно момичета. Въздухът около тях ситно вибрираше от паниката им. Две-три момчета пък нервно пушеха в ъгъла на коридора. Изтеглих билетче и седнах на една от свободните банки. Двата ми въпроса бяха свързани с Пенчо Славейков и неговата “Кървава песен” и с Никола Вапцаров. Изпитващите ме бяха двама. По-възрастният имаше изпито, строго лице. Стори ми се безчувствен. По-младият беше пълничък и изглеждаше добродушен. Те щяха да решат съдбата ми. С Пенчо Славейков не се справях много успешно. Възрастният се смръщи още повече, а другият гледаше отегчено през прозореца. Зададоха ми няколко въпроса за Славейков и ме подканиха да премина на Вапцаров. Тук вече се поувлякох. Обяснявах някакъв аспект на Вапцаровата вяра, драсках нещо по листа пред себе си. Бях престанал да обръщам внимание на двамата съдници пред мен. ”Я го виж този! - стресна ме строгият глас на по-възрастния. - Ама той е структуралист, погледни какво прави” - и сочеше листа пред мен. Вгледах се и аз. Стрелките и квадратчетата ми бяха оформили нещо като графика. Не ми беше много ясно какво е да си структуралист, но по тона, с който беше изречена думата, предположих, че е нещо лошо. За кой ли път усетих как под кожата ми пролазиха познатите тръпки на обреченост. Гласът на възрастния отново започна да реже сгъстилия се въздух: ”Но пък разсъждава като литератор!” Другият с готовност се съгласи, явно му беше асистент. ”За Пенчо не знаеше както трябва - продължи шефът, - но мисли като литератор. Колко имаш на писмения изпит?”- очите му продължаваха да ме гледат строго. ”Не се представих добре” - отвърнах плахо. ”Хм! - той като че ли се бореше със себе си. - Литератор е, не се лъжа.” Другият пак кимна в угода. ”Да не пишеш стихове?” “Пиша – казах - имам отпечатани в “Родна реч” и в ”Народна младеж.” “Видя ли - обърна се той решително към асистента - имам нюх. Това момче трябва да стане студент. Ще му напишем шестица, за да е сигурно.” Чак сега в очите му се появи нещо като усмивка. Писаха ми шестица. Бях студент. Преди да стана от мястото си, се сетих.”Дипломната ми работа ще бъде върху “Кървава песен”- обещах тържествено.”Е, не бързай - усмихна се най-сетне ласкаво професорът. - Нямаш си представа с какво ще се захванеш.”
В лятната жега минното училище тънеше в запустение. Стъпките ми така силно кънтяха по коридора, паянтовата сграда така се тресеше, като че ли всеки миг се канеше да рухне. В канцеларията заварих само секретарката на Шишманов.
- Приет съм за студент - съобщих вместо добър ден.
Жената скочи да ме прегръща и целува. Оказах се първият студент в историята на училището. Тя не знаеше какво точно трябва да прави. Затършува в разни шкафове, намери дипломата ми, заразглежда я внимателно.
- Липсва печат - констатира делово. - Всичко друго е наред.
Зарови се цяла в шкафчетата на бюрото си, влезе в кабинета на Шишманов, претърси и там. Извади от чекмеджето един печат и го подложи на анализ..
- Не е този! - гласът и издаваше паника.
Звънна по телефона на заместник-директора - симпатичен учител по технологии, но млад и неопитен. Той явно не можеше да й помогне.
- Шишманов сигурно държи на тайно място дълбокия печат - отпусна безпомощно ръце секретарката.
- Какъв печат? - попитах в опита си да бъда полезен.
- Знам, че на официални документи се поставя дълбок печат - поясни ми тя. - Но Шишманов е на почивка в Котел и не ми е оставил телефон за връзка.
Познатите хладни тръпки отново залазиха по гърба ми. ”Боже - помислих си - пак ли?”
- Ако няма друг начин, аз да отида до Котел - предложих находчиво.
За секретарката това беше някакво разрешение и тя се оживи.
- Ами отиди... да не е пък кой знае колко далече. Не мога да ти кажа в коя почивна станция е, но ти ще попиташ там. Или е на миньорите, или на просветата.
Тя не беше завършила изречението си, когато аз вече тичах към автогарата. Оказа се, че автобус за Котел има веднага и докато съобразя, че не съм се обадил вкъщи, вече пътувах, обзет от паника.
В градчето автобусът ме достави привечер. Разбрах го по острия планински хлад, от който потръпвах - бях само по риза с къси ръкави. Не биваше да се бавя. Трябваше веднага да намеря Шишманов, да узная секретната тайна на дълбокия печат и веднага да се връщам в уютния Бургас. Не се досещах къде да попитам за почивните станции, затова крачех с най-бързата походка, на която бях способен - хем да се стопля, хем да срещам повече хора. Минах няколко пъти по стръмната главна улица, обиколих неведнъж уличките около центъра. Никъде не срещнах директора - паниката ми се усилваше. Наоколо беше весела глъч и освен остър хлад лъхаше и еснафското доволство на почиващите.
-Ти какво правиш тук! - сряза ме до болка познат бас, от който и сега съм склонен да потреперя.
Шишманов! Чудото и този път бе станало.
- Приет съм за студент - казах вместо поздрав. Беше ми станало навик.
- Е? - той не се впечатляваше лесно.
-Ами вас търся... за дълбокия печат.
- Какъв печат?
Дълбокия. Заради дипломата... трябвало друг печат... дълбок.
Секретарката ли те праща да ме търсиш чак тук?
Кимнах.
- Тя провери ли в чекмеджето на моето бюро?
Пак кимнах.
- Имаше ли там един печат в левия ъгъл?
- Имаше - намерих гласа си отново.
- Е, това е той. Няма по-дълбок! - отсече Шишманов и се обърна да настигне жена си, която изчакваше нетърпеливо на няколко крачки разговора ни.
Останах един миг на мястото си, докато съобразя, че напразно съм идвал дотук. Все пак напрежението ми ме напусна - има печат, няма проблем. Преди да закрача надолу към автогарата, чух през тълпата баса на Шишманов:
- Честито!
Но се оказа, че автобус за Бургас щеше да има чак в ранната сутрин. Налагаше се да пренощувам тук. В хотела, естествено, се оказа, че няма места.
- Какво да правя? - попитах уплашено. - Мога ли да остана във фоайето... ще седя мирно на фотьойла.
- Какви ги дрънкаш - сряза ме маститата лелка на рецепцията. - Излизай навън!
Излязох. Беше още по-студено. Затичах по уличките, за да се сгрея - напред-назад- озовах се пред голяма църква. Доближих масивната врата, лъхна ме топъл въздух и пристъпих. В полумрака не се виждаше човешка фигура. Догоряваха бледи свещици, миришеше сладко на тамян... “Тук ще пренощувам - помислих с надежда, - ще се свра в ъгъла до вратата и ще изкарам до сутринта.” Приседнах в едно закътано местенце и притихнах. Усещах благ покой под дълбокия свод на кубето. ”Странно е - казах си, - че новото ми начало ще бъде свързано с една църква. - Дали има символика в пренощуването ми тук?”
Но не ми било съдено да осъмна сред благословения мир на светата обител. Не бях прекарал и половин час, когато кроткият ми унес бе рязко прекъснат:
- Хайде, че ще затварям - една тъмна фигура се беше надвесила над мен.
- Ами... - сепнато се опитах да обясня - не може ли да...
- Не може! - сряза ме фигурата. Явно ситуацията не й беше непозната.
Пак се озовах навън. Пак се наложи да се затичам и краката ми сами ме отведоха обратно в хотела.
- Трябва да ми намерите място! - този път имах по-решителен вид. - Как се изхвърля човек посред нощ ? Мога и да се оплача!
Сега до жената, лениво отпуснат, седеше мъж, може би пазач. Двамата ме заоглеждаха съсредоточено. Нямаха вид на уплашени от заканата ми, но все пак дебелата лелка нареди :
- Отвори му горе и му хвърли един дюшек и завивки. А пък ти ела да платиш!- последното се отнасяше до мен.
Това “горе” се оказа самият таван на сградата. Нямаше осветление. Мъжът с пъшкане домъкна отнякъде сламеник, хвърли го в краката ми и веднага ноздрите ми се напълниха с прах. Той изчезна за малко и когато се появи, носеше одеяла и възглавница. Този път не ги хвърли, а ми ги подаде и веднага, без да каже и дума, се отдалечи. Настаних се както можах – легнах, без да се събличам, завих се и се вгледах нагоре към една светла ивица, която се процеждаше между керемидите. Поне не беше студено. Бях заспал вече, когато ме стресна някакво громолене, премесено с дрезгави гласове. Водеха при мен цяла група турци, явно пристигнали късно в Котел от балканското си селце - гръмогласни смехове, закачки... Най-сетне се настаниха и бързо заспаха. До сутринта не мигнах сред екзотичната оратория на хоровото им могъщо хъркане в съпровод на онези чести тръбни звуци, които издава нагнетената стомашна енергия в устрема си към свобода. За мен подобна възможност нямаше - или тук, или вън сред режещия планински студ. Едва издържах до онзи миг, когато интуитивно усетих, че тъмнината започва да се разрежда, и само с два скока се озовах на автогарата. Скоро автобусът с пъшкане се заспуска надолу към равнината сред разсъмващите се балкани, спираше сред площадите на малки селца, хора слизаха и други се качваха, а аз гледах унесено навън, но вече не бях тук, а дишах с пълни гърди въздуха на една осъществена мечта и бродех с леки стъпки в картините, които въображението ми създаваше. Какъв ли дълбок печат върху съдбата ми щеше да постави времето, което се беше разпростряло пред мен?
 
 
Назад [ 14 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма