Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:




Преводи:

Памет:

Преглед:



Критика:

Новела:

Идеи:

История и философия:

Спомен:

По повод:

Майсторски клас:


Литературна енциклопедия:

Изкуство:

Книга 8 Книга 9
Статии
Преглед
КНИГИ 
 
НОВАТА БЪЛГАРСКА ЕСЕИСТИКА
 
За разлика от другите дялове на литературата есеистиката ни няма продължителна история и не е нещо трайно в нея. Появява се от време на време, но не за дълго. Почти винаги блясъкът й е неотразим, като всяка нейна изява е съпроводена с оживление и овации. Може би поради това за българска есеистика рядко се говори, но върховете й са впечатляващи.
Ние нямаме писатели, които да определяме като есеисти и които да работят изключително в жанра на есето. Впрочем едва ли има такива и в другите литератури. Обяснението е може би в неустановеността на жанра, в неговата всеобщност, която го прави синтез на различни други жанрове: очерк, пътепис, публицистична статия, поезия в проза. Eсето, колкото и странно да е, е жанрът на жанровете. То сублимира техните особености, преосмисля ги и ги въплъщава в себе си като своя неотменна същност. Затова и есеистиката е възможна в литература, в която всички жанрове са развити в равна мяра. Тя именно е знакът на успокоението и на, така да се каже, широкият разлив на литературния процес. Есето се утвърждава, когато общественото и естетическото съзнание достигнат такова равнище, че да е възможно вглъбяване на разума и съзнанието в сложността на живота, осъзнаване на тази сложност и рационално търсене на смисъла и причините за явленията в обществения живот и за ролята и мястото на отделната личност в него.
Есето може да бъде изповед, личен отчет, но винаги е отглас на процесите в обществото, тяхното словесно формулиране и опит за обяснение. То в никакъв случай не е моментна реакция, а изблик на натрупани размисли, обобщение, мащабна картина на живота, макар и в неголям формат. Онова, което романът ще развие и извлече като основна идея в продължителни перипетии и изпитания на героите чрез развитие на характери и сюжетни линии, в есето трябва да стане в няколко само страници и дори в няколко изречения. Есеистичната мисъл е сбита, но и открита, достъпно изведена и предадена, за да бъде лесно възприемана на мига от читателя, защото съдържа в себе си жива актуалност, но и дълбока мъдрост и трайна поука. Есе може да напише само умен, разумен и мъдър човек, писател стилист от най-висока проба. Не е достатъчна само разказваческа способност или само публицистична страст и агресивност, а съчетание на умение да се разказва и поразява съзнанието на читателя отведнъж с красива фраза и дълбока мисъл.
Ние имаме майстори на есето от най-висок клас. Да си припомним само блестящите творби на Боян Пенев (особено „Нашата интелигенция”), Константин Гълъбов, Спиридон Казанджиев, Атанас Далчев, Илия Волен, Константин Константинов, Стоян Загорчинов, Илия Бешков, Георги Томалевски, Богомил Нонев, Цветан Стоянов, Стефан Продев. Есета са писали, разбира се, и други писатели, критици, журналисти. Общото за българските есеисти от различните времена и поколения е патосът, проявяващ се в различна степен и придаващ известна напрегнатост и тържественост на словото. В повечето случаи и темите им са патетични, предизвикващи възторженост у читателя. У нас обикновено есето се приема за жанр, чрез който се ознаменува някаква паметна дата, важно за историята събития, годишнина от подвига, рождението или смъртта на велика личност. Следвоенната есеистика (и особено тази от края на ХХ век) обаче все повече придобива „делничност”, освобождава се от тържествеността и заговорва спокойно, понякога дори тревожно, за нещата от живота. Тя все повече става размисъл за живота, политиката, съдбата на хората, изкуството и културата. Пренася са във вестниците – за щастие, в многотиражните издания и достига до повече хора. Тя тръгва от злободневното, но не остава при него, както прави (защото такава е задачата й) журналистиката и посредствената публицистика.
В този на едро очертан контекст изминалата 2007 година би могла да се определи като година на възраждащата се есеистика. Излязоха забележителни според мене книги: Бойко Ламбовски - „Глупак в подлеза на света”, Калин Донков - „Разговори от изпуснатия влак”, Борислав Геронтиев - „Видовден”, и Любомир Левчев - „Писма от ада” (и четиримата са едни от най-големите ни поети днес. Общото между тези книги е тревожното обглеждане на мъчителното състояние (и причините за него) на днешното българско общество. И не само в материалното му положение и стандарта на живота, но и в морала, честта, достойнството, мястото и ролята на българите в европейското семейство на народите и обществата. Как стана така, че хората изпаднаха в мизерия, обезвериха си и се обезкуражиха и защо живеят със съзнанието, че ги е сполетяло огромно нещастие? Този въпрос измъчва авторите и всеки от своята позиция и според своите разбирания му дава отговор. И чертаят една тежка и неутешителна картина, в която хората са страдалци заради бездушието и несправедливостите на тези, които ги управляват и които би трябвало да им осигурят друг стил и начин на живот. Нима сме прокълнати и обречени на унижения и безпътица? Всеки от четиримата автори намира отговора там, където всъщност и го търси: в миналото, в тежкото наследство и идеологическите заблуди, загубата на историческо съзнание, липсата на родолюбие, манталитета на българите, които все чакат друг „да им оправи живота”...
Може би най-социален и публицистично откровен в показването фактурата на действителността, в която е изпаднал българският народ, е Бойко Ламбовски. Той сякаш е и най-мрачен в изводите и надеждите си за бъдещето. В неговата книга виждаме реалистични картини на социалното дъно, на ежедневието в големия град и по-малко чуваме „лирични отклонения”. Б. Ламбовски е конкретен в изображението, но и достатъчно остър и безкомпромисен в изводите си. Той разчита да внуши на читателя своята идея чрез това, което описва, което вижда и чува, а не пряко. Този тип есеист, какъвто е Бойко Ламбовски, не е кабинетен, а деен и непримирим човек, който не вижда смисъл да обяснява. Ето, казва той, гледайте и ще видите, слушайте и ще чуете! А после сами си вадете изводи и си взимайте поука.
Общественият човек е почти винаги нервен, но и чувствителен и състрадателен. Той знае, че за бедността и човешките страдания виновният е винаги един и същ: несправедливото общество. То произвежда лошите хора; то обърква съдбите; то оставя безпомощните без подкрепа и грижа. Срещу бездушието на обществото е насочен и нервният патос в есеистиката на Бойко Ламбовски. Затова и типът, който описва и изследва, е наречен „глупак” – при това дори „в подлеза на света”. Т.е. там, където нещата по-дълго могат да останат скрити и където обикновено се събират, защото е по-завет и по-топло, бездомниците и скитниците. Метафората е лесна за разгадаване. А това наистина е метафора на днешния българин и на цялата ни държава. Страшна метафора, няма що!
В сравнение с него Калин Донков е далеч по-лиричен, спокоен и изповеден. Той избира друга метафора: влакът е метафората на отминаващото време, което ни отнася към определена цел. Изпуснатият влак пък е метафората на нашата безцелност и безизходност. Знаеш ли кога ще дойде следващият влак, за да ни отнесе натам, накъдето сме се запътили? Но дори и да знаеш, времето между двата влака е време на мъчително очакване – понякога и избор на нова цел и нов влак, а това вече е друга съдба...
Есето на Калин Донков е по-близо до разказа. То се родее и с импресията. Авторът обича зарисовките да споделя емоционалните си преживявания. Есето всъщност „се появява” в края, когато е необходимо да се изрече поуката или поне обобщението, изводът – онова, заради което е написано. То е и в самото начало, преди да започне разказът, случката, из която после ще се извлече заключението.
Тази приблизително описана структура е съществен жанров белег, типичен за есеистиката на Калин Донков, но аз отбелязвам значимостта на книгата не заради нея, а защото тук също се срещаме с един тип обществено мислене, отварящо представите ни към скромния малък човек, който в никакъв случай не е герой на времето, не е изключителна личност, но е душевно сложен и нравствено богат. Него ще забележиш само ако се вгледаш в лицето му и не отхвърлиш срамежливото му предложение за общуване. Такива са повечето хора, минаващи покрай нас, а често дори живеещи с нас. Ако приемеш поканата им, ставаш участник в странни душевни приключения, преживяваш такива събития, които никога няма да забравиш. И ще изпиташ радост и душевна сладост. Това обаче не е всичко. Героите на Калин Донков неочаквано се събират след време на друго неочаквано място, случайно, дори парадоксално, за да затворят спомена и обърнат посоката на мислене вече към социалното или психологическото обобщение. Не, това не са самите герои, а споменът и представата за тях у някои други човеци, срещали се с тях и също отнесли някакъв душевен смут и преживявания. Земята е огромна, но се събира в едно сърце, в едно усещане, поглед, картина, стих. Трябва да само да не се отказваме от общуването с човека, който ни го предлага.
Много плавно и меко Калин Донков преминава от едно състояние към друго. Четеш с удоволствие случката, която разказва, и неусетно навлизаш в разсъжденията му, заразяваш се от тях и сам се замисляш за всичко, което си прочел и сякаш видял със собствените си очи. Никакво напрежение, никакви фалцети или дори каквато и да било смяна на интонацията, никаква патетика и излизане от обичайния свят.
Есеистиката на Калин Донков е посветена на обикновения човек, т.е. на неговите читатели.
Като „приписки” и „записки” е определил своите есета Борислав Геронтиев. Това, от една страна, е естествена писателска „хватка” да се омаловажи от скромност значимостта на предлаганата книга, но от друга, поне както аз го схващам, е препратка към историята, миналото, традицията, от където Б. Геронтиев черпи теми и вдъхновение. Приписките, а и записките („Записки по българските въстания” например) се съставят и създават за историята, за далечното, когато книжовникът няма да го има, но ще има хора, които ще се заинтересуват какво е било някога. От там, от миналото изважда историите Борислав Геронтиев, за да ги експонира в настоящето, да сравни двете времена и да изрази тревогата си от това, че настоящето е по-малко достойно от миналото.
Но това е само похват. Есеистиката, дори когато говори за историята и нейните герои, е обърната към днешния ден и размишлява за настоящето. Тези хора, казва ни Б. Геронтиев, са груби, неуки, трудно се изразяват с думи, но не е лошо да заприличаме малко на тях, да се поучим от техния морал и нравственост, от тяхната простота и естественост. Да се поучим, за да изоставим своята предвзетост, показност, фалш и лицемерие. Напреднали сме в материалния прогрес, но вижте какво сме изгубили. На добрия писател не му е нужно да го повтаря, за да го разберат читателите. Той просто им разказва историите и случките, а те да си правят изводите. Така пише и Борислав Геронтиев своите „приписки” и „истории”, но тук-таме вмъква някоя и друга дума, за да подчертае идеята си или да заостри вниманието и да накара читателя да се замисли. Той твърде пестеливо „използва” собствената си „есеистика”. Пό му е добре и по-лесно да бъде „публицист” и да разчита на фактите, на автентичния документ, но все още непомръкналия спомен, отколкото сам да се впуска в разсъждения, да доказва и прави изводи – както впрочем трябва да прави есеистът. Но това е особеност на стила, а не толкова на жанра като такъв.
Във всеки случай аз съм страстен поклонник на есеистиката на Борислав Геронтиев и го намирам за истински майстор на този труден и рядък за българската литература жанр.
Необходимо е особено с оглед на това, което ще кажа за есеистиката на Любомир Левчев, да отбележа, че есетата и на Бойко Ламбовски, и на Калин Донков, и на Борислав Геронтиев приличат по силата на внушението и енергията на духа на тяхната поезия. В есетата им „звучат” самите поети, интонациите от техните стихотворения. Но това не са „други”, ненаписани стихотворения, а самостоятелни творби от друг жанр. Просто авторите изразяват своя стил, душевността и писателския си темперамент. Подчертавам това, защото в есеистиката на Любомир Левчев ще усетим лесно мащабът на неговото художествено мислене, което изпълва цялата му поезия. И тук ще срещнем необичайните му образи и метафори, внезапните обрати на мисълта, неочаквани поанти. Ще ни погълне неговата вселена, сътворена от смешението на различни култури, епохи, нации, държави, личности. Левчев е писател, който не само възпява, изобразява, внушава, но и размишлява за съдбата на света – именно за света, за големия свят, за земното кълбо. Няма друг такъв български писател, който толкова надълбоко да навлиза в бездните на българската и на цялото човечество съдба. Къде ли не ни води той и с кого ли не ни среща и всеки път въпросът, на който търси отговора е: Какво се случва с човечеството и какво ще се случи с нас, българите?
Всичко се проецира върху огромен екран - фон на глобалното съществуване. И отделният човек е видян като част от света. Всички сме включени в един огромен концерт, диригент на който да бъдат се борят най-силните. Но всеки трябва да се включи в този оркестър; самият Левчев ни разказва със самочувствието на равен за срещите си с велики интелектуалци по време на важни световни форуми. Той проецира културата ни върху други древни и нови култури, съизмерва я с тях, приближава я, за да демонстрира нейната „всемирна отзивчивост” и световна стойност, но и я отдалечава, за да подчертае самобитността й. Това е есеистиката на Любомир Левчев в книгата му „Писма от ада”: грандиозна, главоломна, актуална и с право претендираща за историческа дълговечност.
Възраждането на българската есеистика е щастливо явление за литературата и хуманитарното мислене. Четирите книги, за които стана тук дума, са сред най-ярките постижения на литературната 2007 г.. Нещо повече, те са явления от най-новия етап от развитието на българската литература и свидетелстват за нейното ново състояние. Очевидно е, че обществото има необходимост от есеистично самоизразяване. Това е знак за неговото консолидиране и колективизиране. Точно в такива моменти то повече размишлява за себе си и за пътя, по който има да върви. А в това размишление, дай Боже, ще се отвори и пътят, по който ще тръгнем, за да излезем от социалната пустиня...
 
Варненски и великопреславски митрополит Кирил. „Настолен православен календар за 2008 година”, 2008
 
За пети пореден път варненският и великопреславски митрополит Кирил издава свой авторски труд – „Настолен православен календар”. Това е много интересен и оригинален опит да се съчетае богословието, историята и проповедта, за да се внушат на читателя дискретно християнските ценности. Цитирани са мисли на отци на Църквата, писатели, философи, богослови, както и изречения от Светото писание. Така ден по ден митрополитът направлява християнина, насочва към християнския или политическия празник, дава му повод за размисъл и подтиква по-любопитните и желаещите да научат повече към Евангелието или към трудовете на богословите, за да допълнят знанията си. И уж стоим в ежедневието, а неусетно се замисляме за големите неща.
Този календар е много необходим и полезен. Митрополит Кирил на дело показва как духовникът трябва да общува с хората, как да ги наставлява, без те да разберат дори, че са наставлявани. И, разбира се, да им разкрие красотата и величието на Светото православие.
 
 
Валери Петров. „Стихове 2007”, 2007
 
През 2007 година големият български поет е написал 32 стихотворения. И то какви! Те са написани от същия Валери Петров, който още през 40-те години на ХХ век смайваше с изящния си стих, с изключителното си майсторство и дълбоката си мисъл. Удивително свежи, младежки дори са тези стихотворения. Но и мъдри и разумни.
Каква наблюдателност имало все още у този патриарх на българската поезия, колко чувствителност и игривост, търпеливост и социална ангажираност. Отдавна не сме чели такива стихотворения – не само от Валери Петров, но и изобщо от български поет.
Валери Петров опровергава измислената теза, че с годините талантът помръква, избледнява, отслабва. Отслабва невзрачният талант, набеденият майстор. Истинският е все така оригинален, неочакван, стъписващ и блестящ.
„Простори” ще се върне отново към тази книга, защото тя значи много за днешната ни поезия, отваря нови пътища в нейното развитие.
 
 
“Bulgarian Pages”, списание за българска литература на английски, издание на Министерството на културата с подкрепата на Министерството на външните работи.
 
Отново, толкова години след края на „Обзор” има списание за българска литература на английски език. То е предназначено за чуждестранните читатели, преводачите и издателите на българска литература по света. Най-сетне Министерството на културата е разбрало необходимостта от такова издание, за да се популяризира литературата ни и да станат възможни повече преводи на български писатели и книги.
В първия брой са представени както класици, така и нови български писатели, които според редакторите на списанието биха породили интерес у чуждестранните агенти и специалисти: Валери Петров, Блага Димитрова, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Борис Христов, Георги Рупчев, Бойко Ламбовски, Алек Попов и др.
„Простори” приветства своя новороден събрат и се надява редакторите му (Николай Стоянов, Кристин Димитрова и Валери Стефанов) да не разчитат само на личните си симпатии, а да поемат отговорността да представят обективно чрез образците й днешната българска литература. Само така то ще изпълни амбицията им и целите, които цялата литература им поставя.
На добър час!
 
 
Владимир Янев. „Втора цигулка. Строшени херми”, 2007
 
Който лично познава Владимир Янев, непременно, четейки неговите книги, чува гласа му и вижда изражението на лицето с очилата, походката му, жестовете – него целия! Артистичен и малко небрежен, винаги остроумен, засмян. Талантлив човек! И поради това разпилян и никак не приличащ на учен, преподавател, изследовател.
Владимир Янев пише много интересни и умни „фрагменти”, миниатюри, стихотворения, бележки, в които с присъщата си артистичност хвърля идеи, които други автори, ако ги имаха, щяха да развият в дебели книги. Не винаги обаче е нужно да се пише много, за да се каже нещо важно и интересно. Силата на Вл. Янев е именно в този тип творчество: творчество на свободата и артистичността, на случайните хрумвания, но и на продължителната подготовка и високата образованост.
Само една дребна бележка или уточнение: втората цигулка не е втора по важност в оркестъра. Нейното название е условно и не обозначава по-слабия музикант. В заглавието на книгата се съдържа такъв елемент: вижте ме, защото съм незабележим в ролята, която ми е отредена. В оркестъра всички са еднакво важни.
Но книгата е добра, чете се с увлечение.
 
Боян Върбанов. „Душа от обич наранена”, 2007
 
Боян Върбанов истински се преобрази и възроди пред последните десетина години. Той започна не само отново да пише, но и да работи твърде активно и издава нови стихосбирки. И макар в стихотворенията му постоянно да се натрапва равносметката на изминалия живот и размишленията за пропуснатото, тонът е бодър, ведър, мажорен. Поетът размишлява, но и възвръща пропуснатото, повторно изживява хубавото.
Наранената от обич душа е богата и светла. Тя не таи омраза и за всеки има по нещо хубаво да каже и съхрани като спомен. Такива са и стиховете на Боян Върбанов: добротворни, искрени, приятелски, възпяващи красотата на живота. Те още веднъж доказват, че за истинския талант всяко време е подходящо за творчество, че в изкуството дори когато не произвежда, даровитият човек пак създава творби, като ги пази в мисълта и сърцето си, за да ги възпроизведе един ден върху листа. Така се е родила и книгата на този най-сетне изявил се в пълнота автор, който непременно ще получи и полагащото му се признание...
 
Тихомир Йорданов „Руски поети на мой глас”, 2007
 
Тихомир Йорданов е събрал в едно много тънка книжка най-добрите си преводи на стихотворения от руски поети. Така се е получила една чисто авторска стихосбирка, съставена от чужди творби, но пресътворени от едно талантливо перо, те са се превърнали в собствени. Всеки добър превод превръща творбата на чуждия език в произведение на българската литература. В тази малка книга има много вече станали част от българската поезия стихотворения на руските класици М. Ю. Лермонтов, Н. Некрасов, А. Блок, А. Ахматова, Б. Пастернак, М. Горки, Н. Гумильов, С. Надсон, както и на съвременните автори И. Фоняков, Н. Панченко, Е. Винокуров, А. Величковски, Б. Окуджава, Л. Овсяннико и др. Някои от тях са публикувани за първи път в „Простори” и са превеждани именно за „Простори”.
Тихомир Йорданов е известен като белетрист, но той е и отличен преводач на руска поезия. Не малко негови преводи полагат основите на българската класическа преводаческа школа.
П.Р-ев
 
Живка Балтаджиева „Безродни митологии”, 2007
 
От дълги години Ж. Балтаджиева живее в Мадрид, където е преподавател в Комплутенския университет, но връзката й с България е неразривна и творчески плодоносна. Испанските й преводи на текстове от Блага Димитрова, Николай Кънчев, Антон Дончев и други видни български писатели бяха високо оценени от тамошната литературна критика. Неотдавна бяха публикувани преводите й на цялостното Ботево творчество – до този момент бяха превеждани на испански само отделни произведения на гениалния ни поет... И ето сега на български език се появява една стихосбирка, побрала между кориците си 113 стихотворения, писани през различни години. Стихотворения като „Обща теория на относителността”, „Спътникът Ирас”, „Генератори на волтова енергия в Арагон” и други, писани през настоящия век, са модерна поезия както и „Мир”, „Звук”, „Пейзаж”, „Хорал” и други, писани през осемдесетте години на миналия век.
 А. Г. Ангелов
 
 
Цочо Бояджиев. „Loca Remotissima. Студии по културна антропология на европейското средновековие”, 2007
 
Проф. Цочо Бояджиев е един от най-значимите български философи, специалист по антична и средновековна западна философия, преводач и коментатор на философски текстове.
В тази книга той е събрал своите статии и студии върху различни проблеми на културната антропология. Целта му е, както сам отбелязва в предговора, „да внуши един по-цялостен и органичен поглед върху стила на живот и мислене през средните векове”. Средните векове са времена на бурен мисловен живот, на големи идеи. За съжаление все още битува „клеветата”, която Ренесансът отправи към тях, определяйки ги като „мрачна епоха”, „безвремеие”, „схоластика” и т.н. Но този, който проникновено ги изучава, вижда какво богатство крият те и колко светли идеи са родили.
Читателят лесно ще прочете книгата, защото въпреки сложната проблематика е написана увлекателно и достъпно и за непосветените. А посветените ще намерят идеи, които непременно ще възбудят мисълта им за нови приключения в дълбините на Средновековието.
 
 
„Философският ерос. Големите текстове на платоничната любов”, съставител Лиляна Денкова, 2007
 
Във времето на „свободната любов”, на разюзданите страсти и могъща търговия на плът да четеш книги за платонична любов е необикновено предизвикателство и истинско приключение. Но такава любов има (или е имало) и върху нея за размишлявали едни от най-големите и най-светлите умове на философията – езичници и християни, мюсюлмани и будисти, идеалисти и материалисти. Всъщност развитието на тази тема показва развитието на философията и на нейното разбиране и обяснение на живота, на морала и психологията на човека.
Поместените тук текстове са истински бисери на словото и мъдростта. Авторите им са проникновени познавачи на човешката душа и велики философи. Те мислят сложно за сложните неща, но пишат просто, достъпно и направо увлекателно.
Книгата е едно безценно богатство и трябва да принадлежи на всеки истински ценител и мислещ човек.
 
 
Кристофър Тайърман. „Кръстоносни походи: рицари, легенди, истини”, 2007
 
Тематиката за кръстоносните походи отдавна заема значително място в литературата и киното. Обикновено считано в Западна Европа за героичен подвиг, а в Близкия изток - за геноцид и варварство, кръстоносното движение е неделима и характерна черта на западноевропейското общество в епохата на развитото Средновековие. Последното излязло у нас съчинение на тази тематика - книгата на Кристофър Тайърман “Кръстоносни походи: рицари, легенди, истини” прави впечатление с различния от обикновеното историческо описание подход. Авторът се спира много повече на причините, довели до тази “свещена война” - инструмент на папството за налагане на католицизма, на италианските морски републики - за увеличаване на търговската им мощ и завладяване на нови пазари, а за западноевропейската аристокрация - начин за добиване на слава, влияние и папска подкрепа. К. Тайърман прави критичен анализ на различните гледища през вековете на кръстоносните походи - от мнението на съвременниците (били те западноевропейци, араби или гърци) до днешните “нови кръстоносци”. Кръстоносното движение, процес толкова чужд на православния изток, е било съществен елемент от политиката на папите още преди 1095 г., когато Урбан ІІ обявява началото на първия поход, завършил със завладяване на Йерусалим и зверско клане на мюсюлманското и еврейското му население. Парадоксалното на пръв поглед съчетание между поклонничество в Йерусалим и защита на вярата с ужасяващо насилие и варварство, проявени от рицарите по време на кампаниите им в Близкия изток, Испания, Балтика и дори Балканите, където се сблъскват и с българите, е чудесно обяснено в “Кръстоносните походи”. Разгледана е съдбата и на прочутите рицарски ордени, като са развенчани някои от митовете, свързани с тях, например за тайните на тамплиерите. Авторът дава възможност на читателя да види истинските мотиви на кръстоносците, които са колебание между жаждата за слава и плячка и желанието за постигане на християнски добродетели, макар и със силата на меча. Книгата на К. Тайърман е превъзходен поглед върху западното средновековно общество, често пъти идеализирано от нас самите, а също и опит да се покажат рисковете от стремежа за възраждане на понятието за кръстоносните походи и свещената война в днешно време, като идеологическо прикритие на американската агресия срещу мюсюлманския свят.
 
Франсоа Артог. „Режими на историчност. Презентизъм и изживявания на времето”, 2007
 
Как древните хора са виждали и осмисляли историческото време и собственото си съществуване в него? Как се променя погледът към историята и паметта през епохите, започвайки от героичните времена на Троянската война и стигайки до ден днешен? Понякога ние самите не осъзнаваме как мислим историята и времето - дали те са линийни или циклични и какво е нашето място в тях. “Режими на историчност” на френския историк Франсоа Артог се стреми да даде отговор на тези въпроси и донякъде да погледне напред в историята, защото до голяма степен нейното развитие зависи от собственото ни разбиране за историчност. Тази книга е преди всичко “история на историята”, тъй като изследва как историографията и историците са променяли и променят своята концепция за историческия процес. Специалист по Омирова Гърция, Артог разглежда “героичното” виждане за историята като учителка на живота - historia magistra vitae, влиянието на християнството върху тази концепция и отхвърлянето й от модерните времена, за да бъде заместена с идеите на презентизма. Авторът стига до модерната историография, която отричайки този презентизъм, изпада в други негови крайности, сама доказвайки, че съвременният свят е вгледан единствено в настоящето, което в крайна сметка е признак за неговия упадък и постепенно “изстиване” и затваряне, с цел да се самосъхрани. Нелесна за разбиране, но със сигурност полезна книга за всеки, който се интересува от това как нашите предци и ние самите схващаме мястото си в миналото, настоящето и бъдещето.
П. Р-ев
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма