Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Палитра:

Паралели:

Анкета:

Роман за поезията:

Битие на словото:

Духът на един град:

Пантеон:

Memories of the wars:

Други стихотворения:

Книга 8 Книга 9
Статии
Паралели
Български народни песни за морето 
 
Д-р Светлозар Попов (1950, Варна) – Лекар психиатър, изследовател на древната бълг. цивилизация, писател. Завършил е медицина, математика и физикохимия. Освен работата си като психиатър в ТЕЛК - Варна, има още едно призвание. От години интересите му към българознанието го подтикват да търси народностните ни корени по света. Участва с научни доклади в Межд. научно-историческа конференция “България в световната история и цивилизация – дух и култура” от нейното създаване 1996. Публикува научни съобщения и доклади в специализирани издания.
Съч.: Халколитната цивилизация Варна, 2014; Българският Коледа във “Веда Словена”, 2010; “Българската писменост – известна и непозната”, 2009; “Шамбат братът на Кубрат”, 2007; “Българското име в библейски времена”, 2005; “Българската идея и демосферата”,2001; “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, 1999 и др.

Издателство „МС“ - Варна, издаде книгата „Разигра се Черно море” на известния ни изследовател и писател Анчо Калоянов. В нея авторът е събрал 101 български народни песни, посветени на морето, и категорично опровергава налагания у нас мит, че народът ни страни от морето и че изобщо не е морски народ. Правят впечатление най-различните сюжети на песните, обединени около морето, техният различен произход - от различните краища на старите български земи, различните времена и епохи, които отразяват.
Морето и неговото крайбрежие са мястото, където хората се срещат и разделят, едни изчезват в дълбините му, а други се спасяват. Тук природната картина рязко се променя – ту веят бури и хали и морето беснее, ту слънцето ласкаво грее спокойната и бистра като огледало вода, а морските обитатели – рибките, се поклащат насам-натам лениво. Тук хората откриват любовта, свободата, щастието, но и мъката и страданието, живота и смъртта. Тук „удавникът и за сламка се хваща” и няма нищо учудващо да доловите сред грохота на свирепия щорм тихата молитва за помощ и на най-закоравелите „морски вълци”, отправена за спасение към Господа – Млада Бога и неговата Божа майка, към покровителя на моряците св. Никола или пък към друг някой небесен покровител: св. Илия, св. Иван, св. Петър, св. Георги, св. Димитър или св. Неделя. Наред с добрите сили обаче морето обитават и редица зли сили: морска юда, водна самодива – хала седмоглава и страшни самовили, а на дъното му се спотайват Сура Ламя, кучка ламя, люти лами, шарен змей, жълт смок и пр. чудовища. Но се случва понякога мома змей да залюби и бащин дом да си остави или пък змейове мома да спасят от гибел. Не са рядко и измислените образи на герои от народа: юнаци, хайдути и воеводи, но и на обикновени моряци, гемеджии, овчари, майстори и търговци.
Среща се и една група от исторически засвидетелствани образи, независимо от това, дали са имали нещо общо делата им с морето и морския живот. Такива са Марко Кралевити и неговите родители: крал Вукашин и кралица Елена, известният Момчил юнак, унгарският крал Ян Хуняди в лицето на Янко юнак или Янкула стопанин и неговият племенник и бан на Словения Янош Шекели, познат в българския фолклор под името Секула детенце. Има песни дори и за турския Сюлман, т.е. Сюлейман паша, ако и той да е представен като герой с отрицателен знак. Така наред с чисто битовите сцени на любов между млади, на борба с морската стихия и пламенните молитви, изпълнени с надежда, на успехите и страданията, носени от морския живот, се срещат и немалко песни с историческо съдържание, независимо от неговата достоверност. Не са една и две песните, посветени на геройствата на Крали Марко и Момчил, но има и песни, свързани с турското робство, окупирането на Егейска Тракия от гърците, прогонването на българското население оттам или дългогодишния живот в гръцки плен. А песните за нашенката, отишла да живее в чужда и враждебна среда в Одеса, биха могли да се свържат и с тежкия живот на българските колонисти в Бесарабия и Южна Русия от ХVІІІ и ХІХ в. Открива се дори песен и за укрепването на гр. Варна по време на руско-турските войни и за събитията на крайцера „Надежда”.
Цялото това многообразие авторът е съумял да раздели в пет групи, съставящи петте дяла на сборника. Още в началото мога да кажа, че за работата ни най-голям интерес представляват първите два. Първият, озаглавен „Сред морето чудно дърво”, включва песни, в които морето е вплетено в космогоничния модел на света у българина и в неговите митологични представи и който твърде сполучливо маркира старите етнически граници на Средновековна България, независимо от отдалечеността на Черно море. И можем само да гадаем доколко Черно, Бяло и Синьо морета не са трите морета, на които е имала излаз някога тя. А вторият дял - „За девойка презморчанка” представя морето „през погледа на епическия певец у нас” /1/.
Може би няма нищо по-естествено, коментирайки българските народни песни за морето, да започнем разглеждането им с образа на свети Никола – покровителят на морето и моряците. Както е добре известно, официалната църква го идентифицира със св. Николай Мирликийски – епископът на гр. Мира, живял през ІV в. Съгласно легендата, докато пътувал с кораб към Божи гроб, излязла силна буря и всеки момент корабът с пътниците щели да станат жертва на разбушувалото се море. Тогава младият Никола с молитвите си укротил бурята и спасил всички пасажери. От този момент хората започнали да го тачат като спасител на удавниците от морските бури и произшествия и го обявили за патрон и покровител на моряците. Затова хората започнали да го почитат, определили за целта официален ден, наречен на името му – Никулден, и на този ден приготвяли различни рибни ястия в негова чест. Сега, знаейки това, нека видим как е представен той в цикъла народни песни за морето.
  
Анчо Калоянов (псевд. на Анчо Йорданов Анчев) (25.09.1943, с. Бъзовец, Русенско) – Писател, фолклорист, проф. Завършва бълг. филол. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1964 - 1968), работи като уредник-фолклорист в музея на Дългопол, Варненско (1968 - 1972). Oт 1972 е асистент по бълг. фолклор във ВТУ; почетен проф. д-р на ВТУ. Обект на научните му интереси са архаичните пластове на бълг. фолклор (митология, езичество, шаманство), както и проблемите на бълг. култура и религиозен опит от ранното средновековие до най-ново време. Белетрист, чл. на СБП. По разказа „Страдивариус“ от „Седмият живот“ е заснет едноименен филм (реж. Ст. Заверджиев). Публикувал е изследванията „Български митове“ (1979), „Българското шаманство“ (1995), „Старобългарското езичество“ (2000; 2002) и „Старобългарските шамани. Религиозен опит и социални функции (VIII - XII в.) (2003).
 
Съч.: Разлюля се Черно море (съставителство и бележки, 101 народни песни за морето, Издателство МС, В, 2011); Девети (роман, Книгоизд. Труд, С, 2003); Див огън (ист. роман, 1997); Славите ли Млада бога? (1993); Престолнина (есета, 1985); Добър юнак с добра коня (съставителство и бележки, коледни народни песни от с. Аспарухово, Варненско, Книгоизд. “Г. Бакалов”, 1986); Седмият живот (разкази и новели, 1981); Димитър Злочести и войводата Патрев (ист. роман, 1978, 1987); Селищна могила (новели, 1976); Последното жито на лятото (разкази, 1970); две пиеси и др.
АртЕнциклопедия Варна
На първо място тук той е в ролята на спасител. Затова виждаме как плаващите в морето му отправят молитви да ги пази, докато са на път (п. 20). А в следващата песен той спасява триста юнаци, чийто кораб е на път да се обърне и потъне. Те пък му обещават голяма награда, стига да ги откара до брега невредими (п. 21).
Това съвсем не е всичко, което научаваме за св.Никола от песните за морето. В песента „Света Богородица отива на Света гора” св.Никола е каикчията, който вози в лодката си самата Богородица с невръстния Христос в ръце, а с тях и кума му св.Иван, и вуйчо му св. Илия (п.15). Но освен лодкар, Никола е и рибар и тъкмо като такъв той носи риба за трапезата на св.Неделя, когато тя събрала на гости всичките светии (п.18). Също като рибар го виждаме и в песента „Свети Никола заправил рай манастир” (п.22). Най-интересното е, че освен всичко това той е и строител на кораби. Така например в песента „Свети Никола строи кораби” го срещаме с брадвичка в дясната ръка, с тесла в лявата, а в поясока му – набор свредли, с които отишъл в зелена гора, да сече голямо дърво с три големи клона. Отсякъл той дървото и от трите му клона направил три кораба: „първи кораб за Божа майка,/ втори кораб за Млада бога,/ трети кораб за кум Ивана!” (п.16). А в следващата песен св.Никола си е направил златен кораб и е заковал на него злата морска юда, та да не пакости на хората (п.17).
В съвсем необичайна роля откриваме небесния покровител на моряците в песента „Свети Никола раздава морски пясък за берекет”. Заспал светият старец на мраморна плоча сред морето – три години е спал. Разбудила Богородица Никола и го накарала да вземе една волска каруца, да я напълни с морски пясък, да тръгне по цялата земя и да го ръси за берекет (п.19). Може би тази песен разкрива светия старец и като благодетел на хората, но все пак това не са единствено бедните и нуждаещите се праведни несретници, както твърди църквата. Според песента той носи берекет на всичките хора по цялата земя и в случая не става дума за избирателната божия милост у християните.
Не обаче този образ е най-важният за нас. Много по-силно впечатление прави по-пълното и цялостно обвързване на св.Никола с морето, отколкото едностранната представа на църквата за него като за спасител на моряци и морски пътници при нужда. Наистина, той и тук е възпят и почитан като спасител от морска гибел, но наред с това е и лодкар, и рибар, но е и майстор на лодки и кораби. Обръщам внимание на това обстоятелство, защото то не само е чуждо за образа му на християнски светия, но и защото точно такъв ни го представят песните от сборника „Веда Словена”. Според песните от цикъла „Личен день Колчув-день” Колчу юнак, както тук е именован св.Никола, е син на самия Кураба бога, т.е. на самия Бог и като такъв обитава небето. На земята той слиза по нареждане на баща си след горещата молба на Хина крале, Бог да научи хората как да си правят кораби и да плуват с тях по морето. И не само слиза, но и носи със себе си цели 90 кораба армаган за Хина крале, правени на небето. Обаче има и условие. И то е, когато Хина крале преведе хората си от другата страна на морето, на пустата, дива земя със своите кораби, на новото място те ежегодно да честват Никулден като празник на Колчу. Само тогава той няма да забрави хората и винаги ще им помага при морски произшествия. Защото тия дето не го честват и не го уважават, корабите им ще потънат в морето, а те ще погинат /2/.
Следователно Колчу юнак, т.е. св. Никола най-първо е корабостроител, след това корабоводител и учител на хората в морските дела. Едва след това той става и спасител на моряците от бедствия в морето. Но тази му роля не е нито единствената, нито най-важната. Колчу юнак е Божи син и с това се различава от св.Николай Мирликийски (Чудотворец) на християните – потомък на земни родители. Заедно с това, той е много по-цялостно обвързан с морето от Мирликийския епископ и набеден чудотворец. И няма нищо общо нито с банкерите, нито с лихварите или проститутките. Но като всеки небесен персонаж, може да е истински чудотворец.
Такъв го откриваме българския св. Никола и в песните за морето в сбирката на Анчо Калоянов, и в набедената „Веда Словена” на българофила Стефан Веркович. Неговият небесен произход е посочен от последния в пояснителните бележка към цикъла: „... бил юнак, син на Бога, който слезал на земята и научил человеците да правят кураби и да ходет по морето” /3/. Затова и в песните го срещаме в близкото обкръжение на Млада Бога, на неговата Божа майка, но и на другите небесни светии. Виждаме го да води лодката с Божа майка и Млада Бога в скута ѝ, със св. Ивана и св. Илия (п. 15). Да майстори кораби за Божа майка, Млада Бога и кум му Ивана (п. 16). Да пътува заедно със св. Илия в златния си кораб (п. 17). И да носи риба дорида за трапезата на св. Неделя, когато тя е събрала на гости всичките светии (п. 18). Виждаме го заспал на мраморна плоча насред морето, Богородица да го буди и раздига (п. 19), но и светците Петър, Димитър и Йован (Иван) да го будят също, за да спаси потъващ в Черно море кораб (п. 20). Навсякъде той е в обкръжението и на земни хора, и на небесни обитатели. Това в никакъв случай не е набедения за светец епископ на град Мира – Николай, прочул се със звучната плесница на своя опонент на Никейския църковен събор – отец Арий. Като небесен персонаж той е много над дребните човешки страсти, заобиколен е от останалите небесни обитатели и затова в песните за морето те имат присъствие, колкото и земните хора. И забележете, никъде сред песните той не е наречен с името Николай, а навсякъде се пее за свети Никола. Това е неговото българско име, така го знае народът ни и тъй го нарича. Никола, като едноименния старопланински връх „Свети Никола”, влязъл в историята ни с Шипченската епопея. Като старото име на бургаското село Черноморец, известно с добива и обработката на медна руда още от времето на енеолита. Както пък в Родопите помаците го именуват Колчу. Никола или Колчу, но не и Николай. Още по-малко Мирликийски.
Както се убеждаваме, в песните за морето небесният пантеон не взема само символично участие. И това не се свежда единствено до покровителя на моряците св. Никола. Вече се срещнахме с Божа майка и Млада бога в песни 15, 16, 19. А след тях се нареждат и повечето от по-известните светии: св. Иван, св. Илия, св. Петър, св. Георги, св. Димитър, св. Неделя.
В действителност обаче образите на Божа майка и Млада бога са значително по-богати от представянето им по-горе. Любопитен сън сънува Божа майка в песен 11. Насред морето се издига чудно, огромно дърво. То е толкова голямо, че върхът му стига чак до небето, а клоните му излизат далеч извън морето. Отгоре му Божа майка с песни приспива Млада бога в златна люлка. А в песента си му пожелава не само голям да порасне, но и като порасне – цар да стане.
Песен 14 говори за появили се три слънца на небето, но те се оказали не истински слънца, а три кораба: „първи кораб – Божа майка,/ втори кораб – Млада бога,/ трети кораб – жълти восък,/ жълти восък, белия тамян ...” В песен 23 се говори за бял манастир, изграден от мрамор, изваден от средата на морето. Той имал три вратици и те били подобно на корабите в по-горната песен, предназначени за Божа майка, Млада бога, а третата – за свети Иван.
Споменах за песента, в която Богородица събужда заспалия св.Никола и го кара да обиколи земята с кола морски пясък и да ръси навред от него за берекет. В песента „Самси Господ и светии орат край морето” обаче трудовата картина е още по-определена: „Поле широко, дърво високо,/ ... / край Черно море плуг ореше,/ плуг ореше с четири вола,/... / напред върви Божа майка,/ напред върви, жито фърля,/ Свети Петър го водеше,/ Свети Гьорги ги караше,/ Самси Господ плуг държеше.” (п. 4). Както виждаме, тук самите божества са се заели с хорското благополучие.
Особено интересен е онзи епизод от песен 17, в който се пее как св. Никола се усъмнил в представящата се за Божа майка морска юда. За да разбере истината решил да я изпита. За целта той ѝ дал да чете бяла книга защото „ – Божа майка книга знаеше!/ ... /а Юда книга и не гледаше,”. По този начин, като проверява дали е грамотна, той разкрива нейната измама.
Този мотив с книгата и Божията майка наистина впечатлява, защото той не се вмества в евангелските представи за Исус. За сметка на това го срещаме в песните за Коледа във „Веда Словена”. Там установяваме някои любопитни зависимости като например, че още с раждането си в пещерата Млада бога може да чете и Вишну бога му изпраща „бяла книга”, с която да научи хората на праведен живот. Разбираме също, че споменатата книга не е каква да е, а е „ясна книга” и „златна книга”. Но най-интересното е, че тя е определена и като „звезна книга”, „златна книга звезна ли е”. Същевременно тя не е и само звездна книга тъй като „ут книга слънце грее,/ слънце грее, месечина.” /4/. И това ни позволи да заключим, че в песните се говори за нещо като атлас с небесните тела: слънцето, луната и звездите. Атлас, по който биларите-звездобройци – влъхви, както си ги знаем ние, можеха да предсказват редица астрономически събития. Този атлас е обаче крайно необходим и за навигацията, особено при по-големи придвижвания и на такива по море. Тъкмо затова се питаме, случайно ли св. Никола носи в кораба си своята „бяла книга” или пък затова, че тя му бе потребна за плаването на златния му кораб? Тъй или иначе обаче книгата като специфичен божествен атрибут в песни за морето ги сближава много повече с песните от „Веда Словена”, отколкото с ортодоксалните представи на християнската догматика, където тя отсъства.
Наистина, образът на книгата се появява и на още едно място в „Разигра се Черно море” и там със сигурност тя не е свързана с навигацията и още по-малко с корабоплаването. Там „ ... грамотници луди-млади/ да разгръщат бяло книже,/ да разчетат черно слово,/ черно слово – Божи думи!” (п.5). Т.е. в този случай книгата е определено носител на божието слово. Това обаче не отрича допускането ни за ползваната от св.Никола книга на кораба му. А и във „Веда Словена” нещата бяха поставени по същия начин. Защото и в сбирката на Веркович освен „книга звезналие” имаше и друга книга – книга с божието слово и божиите напътствия.
Когато говорим за Божа майка и Млада бога в сборника на Анчо Калоянов следва да обърнем внимание и на едно важно обстоятелство. Тези два образа в повечето случаи са представени заедно и много рядко поотделно, а освен това са представени тъкмо с тези си названия, а не както са известни в християнския свят. В две песни се говори само за Господ (п.2 и 3) и в една – Богородица е сама (п.19), в две тя е наречена Богородица (п.15 и 19), веднъж църквата ѝ е определена като „църква Мариица” (п.35), а той – Христос (п.15). Навсякъде другаде те са заедно и са представени като Божа майка и млада Бога. (п.4,11,16,17,23). И в повечето случаи са показани като майка и невръстен младенец. Виждаме ги като любяща майка, пееща над люлката на малкото си момченце на самия връх на дървото на живота на самото небе или да го държи в скута си. Само в една песен Господ е представен да държи плуг и оттук съдим, че трябва да е вече пораснал и възмъжал (п.4). Все пак да не забравяме, че божиите дела не са съвсем като човешките и много пъти са ни учудвали.
Обръщаме специално внимание на сцената на Божа майка с Млада бога на ръце или над люлката му, защото те ни отпращат към коледните песни във „Веда Словена”, към Злата майка, наричана също и Божа майка, и към невръстния ѝ син – Млада бога – Коледа. Да не говорим, че една значителна част от песните за морето се оказват действително коледни песни и това най-осезателно се вижда в дял първи от сборника, където от общо 23 песни, 8 се оказват коледни.
Трудно е да си обясним, защо в песни за морето не се използват популярните у нас християнски наименования Богородица или Дева Мария и Христос или Исус, а народните певци предпочетат да пеят за Божа майка и Млада бога? Може би няма да сгрешим ако в това отношение отбележим още един паралел между тия песни и коледните песни от „Ведата” на С.Веркович. Тук названията Богородица и Дева Мария, както и Христос и Исус също не се срещат, а навсякъде се говори за Злата майка или Божа майка и за Млада бога или Коледа. Още по-осезаем става този паралел, когато попадаме в песента „Гемеджия Енчо лададжи” на обръщението „Боже ле, вишни Господи”. Защото в това „вишни Господи” не е трудно да забележим образа на Вишну бога от „Веда Словена”. И това е поредното сходство между двете поредни песенни сбирки. Но освен всичко друго, казаното е и своего рода косвено свидетелство за автентичността на набедените ни родопски, помашки песни. Защото не бяха малко критиците, сложили клеймото „фалшификат” на „Ведата” тъкмо заради образа на Вишну бога в нея, когото приемаха за заимстван от този на индийския бог Вишну. Сега песните от „Разигра се Черно море” показаха, че подобни образи и названия не са изключения за „Веда Словена”, а изобщо се срещат в българския фолклор. И това е тяхна особеност, отличаваща ги от каноничните християнски представи.
Неслучайно сам Анчо Калоянов е именувал първия дял от сборника си, посветен на космогонните представи на дедите ни: „Сред морето чудно дърво”. И наистина, той ни изправя пред мотива с чудното дърво. Вече споменах за огромното дърво сред морето в песен 11. Неговият връх достига самото небе и тук Божа майка люлееше Млада бога. А клоните му излизат извън морето. И за всекиго е ясно, че с тези си характеристики то изпълнява ролята на световното дърво в митологията на древните хора. Не по-малко чудна е обаче и зелената лоза, поникнала на бял камък насред морето. От песен 13 научаваме, че нейният гроздов сок има чудодейно действие и го пият само младите булки, за да станат „трудни и неволни”, т.е., за да забременеят. В този смисъл зелената лоза изпълнява функциите на дървото на живота. А знаем, че световното дърво и дървото на живота представляват един и същ митологичен образ. Наред с това чудодейният гроздов сок на зачатието ни отпраща към безполовото зачатие, познато ни от „Ведата”. И така попадаме на поредния паралел между двата сборника с народни песни.
Трудно е да сме сигурни и трябва да гадаем какво е това дърво „юлаво”, което св.Никола ходи да търси и сече в зелената гора, за да си прави от него кораб. Във всеки случай то е твърде специално, щом се налага да бъде търсено. Според песен 16 то било „три браня”, което ще рече с три клона, за да направи от тях светият майстор три отделни корабчета. Че дървото, от което се правят корабите е специално и има небесен произход знаем и от песните във „Веда Словена”. Според тях Господ изпраща сина си Колчу юнак на земята с армаган за Хина крале цели 90 кораба, правени от него на небето. Това ни е достатъчно, за да открием още един паралел между песните за морето и тези от набедената „Веда”. И разбира се, още едно различие между представите, залегнали в българските народни песни и тези на ортодоксалните християни.
За чудно дърво се говори и в песента „Свети Никола спасява триста момка в морето”: „Заспал ми е свети Никола/ под едно дърво чудно хладно.” (п. 20). И то е чудно не само защото е наречено така, а и защото под него са се събрали всичките светии. Това най-вероятно означава, че това дърво или поне върховете на клоните му достигат самото небе.
Навярно няма да сгрешим, ако към чудните дървета разгледаме и тия, в чиято корона блестят златните ябълки в песни 26, 27, и 28. Защото растат обикновено насред или отвъд морето и юнакът следва да го преплува, за да се добере до тях. Но преди това трябва да пребори страшните чудовища, които пазят ябълките (водна самодива - хала седмоглава или три самовили, или люти лами с по две глави и две опашки).
И навярно още един щрих свързва песните за морето с тези от „Ведата” на Стефан Веркович. В две от песните в „Разигра се Черно море” се споменава за „пръчка дафинова” (п.5) и „дърво дафиново” (п.27). На пръв поглед отпращането към дафиновото дърво като че ли не буди някакви въпроси. Знаем, че като вечно зелено и с особен аромат то още през античността се е радвало на особена популярност и почит. И затова сме го срещали освен в кухнята на добрата домакиня, но и в ролята му на лавров венец, окичил главата на не един владетел, завоевател или отличил се спортист в източносредиземноморския свят, в антична Елада или гордия Рим. Може би оттам и благородническата титла „дофин” на престолонаследника във френския кралски двор.
Откъде обаче идва това второ име на лавровото дърво – „дафиново”, и преклонението към него не е така ясно. Още повече, че по-надолу в песента дървото дафиново е наречено „дърво ябълково” и ние оставаме да се питаме, дафиново или ябълково е то? И защо след като е ябълково и на него растат ябълки е наречено „дафиново”? Затова намирам за особено ценна следата, по която ни отпраща сборника „Веда Словена”. Защото в не една и две от неговите песни се пее за добрия, небесен Деф – помощник на Бога. Любопитно е, че името Деф/Дефа срещаме под две разновидности в речниците към двата тома на сборника. Според тази в том 1 Дефа е „митическо същество като бог” и може да се срещне под различна форма: „млада дефа”, „Дефове”, „Дефи” или „Дефовете”. Но се срещат и думи като Дефна и Дефне със значението „душевно чист” или „безгрешен” и дефниту – „което служи за храна на боговете (Дефовете) /5/. И за отбелязване е, че всички тия думи са от речника на дедите ни. Защото в речника към том 2 е записана думата „деф” в превод от турски език със значението „див” или „демон” /6/.
Връщайки се към песните от „Разигра се Черно море” и използваните в тях определения „дафинова” за пръчката и „дафиново” за дървото, струва ми се, че те са по-близо до представата на предците ни за божествената природа на споменатите атрибути, отколкото видимата им връзка с гръцкото наименование на лавровото дърво. Защото пръчката е вълшебна и може да разделя морето на две части. Но вълшебно е и дървото. На него зреят три златни ябълки, каквито по другите дървета няма. А освен това дървото е наречено дафиново само в едната от трите песни, посветени на героизма и сватбата на чудното дете-юнак от втория дял на сборника – епически песни за морето.
Интересно е да проследим и друг популярен библейски мотив, намерил място сред българските песни за морето. Става дума за преминаването на морето, тъй както Мойсей превел своя народ през Червено море при бягството им от Египет. Съгласно „Изход”, когато евреите стигнали до брега на морето и се чудели как могат да го преминат, те с ужас видели настигащите ги египетски войски, които трябвало да ги върнат като роби на фараона. Тогава те дружно решили, ако трябва всички да измрат, но да не се завръщат в Египет. Мойсей излязъл пред всички и вдигнал ръката си срещу морето. И за всеобщо учудване чудото станало: морето се разделило на две като между двете половини се образувала ивица суша. Хората му се втурнали и прекосили по този проход морето, а когато връхлитащата ги конница навлязла в процепа суша, Мойсей, застанал вече на отсрещния бряг, отново издигнал десница и водата се надигнала като погълнала всички преследвачи.
Колкото и да е удивително, същият този мотив откриваме и в три от песните във втория дял на сборника „Разигра се Черно море”. Така например, в песента „Свети Гьорги лови мряна риба в Черно море” се пее как светията старец като ударил с пръчката си по водата, Черно море се разделило на две части, а помежду им сушата била изпълнена с мряна риба, която той събрал за курбана (п. 5). Песента „Сватбата на Янко юнак” разказва за надигналата се тежка сватба – цели три села – „млада булка пряморченка” за Янко юнак да взема. Стигнали сватбарите Черно море и нямало как да не спрат, защото не знаели как да го преминат. Излязъл тогава Янко юнак пред морето и ударил по водата. А то се разделило на две, както станало това при библейския „Изход”. Тогава сватбарите преминали по създалата се суша. Същото се повторило и на връщане (п. 29). Подобна е историята, разиграла се и при сватбата на Павле юнак, тръгнал да се жени за „мома презморянка”. Разликата е тази, че той самият няма тази свръхестествена сила. Затова пък е поканил за кум св.Иван и той щял да пресуши морето, та така сватбарите да минат по сушата и на отиване, и на връщане (п. 30).
Ние няма да се задълбочаваме кога, как и поради каква причина този библейски мотив е проникнал в родния ни фолклор. Това обаче е факт и науката го обяснява с явлението синкретизъм. И вероятно няма друго обяснение, за да имаме повторение на един толкова специфичен и фантастичен мотив. Затова примерът е важен, защото имайки го предвид, не бива да се учудваме от срещата и на други подобни архаични мотиви, проникнали в песните за морето.
Особено интересни за разглеждане намирам поредицата песни със специфични герои и мотиви, известни ни от българския фолклор извън темата за морето, но изкуствено привнесени в нея. Така например, видими са паралелите на някои от поместените в сборника песни за морето и част от българските епични песни. Такъв специфичен мотив е сватбеното състезание и мястото на детето юнак и в двете групи песни. Темата ми е позната добре и аз обстойно съм я разгледал в книгата си „Авитохол и Ирник – начало на българската държавност” (1999), базирайки се на епическите песни и техния анализ от Иван Венедиков в книгата му „Златния стожер”. Сватбените състезания в епичните песни са три: вдигане на камък, надборване и надскачане. При песните за морето сватбени състезания не се обсъждат, освен надпреварата по смелост, състояща се в условието женихът да донесе златна ябълка за избраницата му, която се пази от страшната морска ламя. Все пак обаче и тук се прокрадва блед спомен от сватбените състезания, както личи това от песента „Секула детенце с Шарко добра коня преплува Черно море” (п.27). В стремежа си към любовта на мома Ангелинка Секула детенце трябва да преплува цялото Черно море, да преодолее трите хора на злите самовили насред морето, да достигне края му и да донесе оттам трите златни ябълки що вържат на дървото дафиново като се уварди от самовилите, дето ги пазят. А след това да се завърне при либето си Ангелинка пак по същия опасен път. Интересното в случая е това, което конят Шарко предупреждава малкия юнак, кога минават покрай трите хора сред морето. Те щели да му предложат да се състезават по хвърляне на камък, да се надборват и да играе на хорото им. Той обаче да не приемал, че това не са обикновени хора, а зли самодиви. Тук, както се уверяваме, състезанията са същите три вида (дисциплини), които се срещат и в песните от българския епос – и надхвърляне на камък, и надборване, и надскачане с коне или надиграване.
Централна фигура в епичните песни е детето-герой и то има решаващо значение в сватбената надпревара. Поредицата специфични особености на двамата младоженци и на тяхната съдба ме доведоха да разпозная в лицето на детето-герой малкия Ирник от разказа на Приск. В песните за морето сюжетът е видимо олекотен и тук липсва усложнената интрига, отразяваща фаталната брачна нощ на „бича Божи” Атила. Затова и образът на момчето-юнак не е така изкуствен, а заема при тях мястото на самия жених. Такива са образите на Огнянчо детенце и Русена девойка (песен 26), на Секула детенце и мома Ангелина (п.27), на Крумчо Беладжия и мома Соколина (п.28), на Янко юнак и мома пряморченка (п.29), на Павле юнак и девойка презморянка (п.30), на хубава Милка и „тинче-латинче” или „тинче-търговче” (п.32), на „младо аджамийче”, „гърче-латинче” и гюлкул (хубава) Янка (п.33). Във всички случаи младежът, обикновено наричан „момче” е истински герой, единствен поема с коня си по далечния и опасен път, преплува морето и се справя с лютите лами и в морето, и при златната ябълка оттатък морето, като на всичко отгоре взема не само трите златни ябълки, но изтръгва с корените цялото дърво и дори след това го сее в двора на избраницата си.
Налице са и някои паралели в чертите на тръгналата да се жени мома-юнак, от епоса и девойката от песни за морето. Те и двете са смели, силни и решителни. Но в случая с песните за морето, девойката не е така строга и жестока и не търси начин да погуби своя жених. Нито пък той я погубва, какъвто е сюжета в песните от епоса. И в този случай той е опростен, затова всички песни свършват с голяма и шумна сватба. Героизмът на девойката може да не е така изявен и видим, но и в песните за морето тя не е лишена от храброст. Мария, мома-„пливоморка”, не се колебае да влезе в морето и сама да спаси годеника си от удавяне (п.31). Мома Марийка пък се хваща на бас да преплува цялото море и не се вслушва в молбата на майка си да се откаже от рисковата си идея. И тя наистина го преплува, което ѝ отнема много време: „На Гергьовден се хвърлила, на Димитровден изплувала” (п. 34). Можем само да гадаем дали в песента за улова с мрежа на „триста глави юнашки”, наместо скумрия, се касае за някаква бледа следа от жестокостта на девойката, издигала доварите си от черепите на погубените ѝ женихи в епическите песни. Защото в случая не е съвсем ясно кой е този злощастен рибар – мъж, жена или девойка. Косвено можем да се ориентираме от началото на късичката песен, в което неизвестният певец се обръща към лястовичката с въпроса „Дали е видяла в Цариград ергени? Защото и в обръщението към лястовичката, и във въпроса за ергените прозира женската природа на певеца. Въпреки това ние не бихме могли да сме сигурни дали наистина става въпрос за девойка. Но дори и да се касае за девойка, тя няма нищо общо с погубването на младежите и по всичко личи нейната болка и отрицателното ѝ отношение към случилото се.
Налице е и втори тип връзка между героите от двата вида песни. Бях обърнал внимание на знатния и чуждестранен етнически произход на девойката в песните от българския епос. Рада Влахиня бе явно от Влахия, Арапка девойка – арабка, с Виша Гъркиня, Айкуна туркиня, Немъчка девойка нещата са видими и ясни, но не е трудно да открием в Арватка девойка момата хърватка, в Косевска девойка – момата от Косово – първоначалния център на сръбското присъствие на Балканите, т.е. – девойка сръбкиня, а в Русанта девойка – рускинята. За Дели Магдалена знаем, че е владетелка на Будим, т.е. на Будапеща и като така следва да е унгарка. А Латинка девойка – дъщерята на крал Латин се оказва, че е албанка, тъй като някога латини дедите ни са наричали албанците християни.
Подобна е като че ли картината и в песни за морето. Знатен и чужд произход имат и Русена девойка, и мома Ангелина. Първата е сестра на Филип Маджарин, а втората – на крал Михаил. Янко юнак взема мома пряморченка, т.е. от другата страна на морето, което ще рече – другоземка. Същото се отнася и до сватбата на Павле юнак с мома презморянка. Наблюдаваната тенденция към разноетнически бракове се подсилва още повече от връзката на хубава Милка с латинче-търговче, т.е. с търговче-албанче и на гюлкул Янка с младо гърче. А наред с това не са малко паралелите и между самите имена: Янкул воевода и Янко юнак, Секула детенце и при двата типа песни или пък странното име или прозвище на дете Голомеше, Латина девойка и латинче-търговче, мома Русена и Русанта девойка /7/.
Така стигаме до впечатлението, че някои от песните, посветени на морето, не са чужди на известния ни от епичния фолклор модел на чудната сватба, на момчето-юнак и на смелата мома, младоженка-чуждоземка. То имаше за прототип образа на непълнолетния Ирник в двора на Атила, тя – този на злощастната лонгобардска принцеса Хилдико, влязла в „Пръстена на небелунгите” като коравосърдечната Кримхилда. И обстоятелството, че песните за морето може да са по-късни от тия на епическия ни фолклор и още по-късни от отразената в тях историческа действителност само показва устойчивостта на фолклорния модел и на неговата историческа първооснова. Това от една страна, а от друга - свидетелства за автентичността на песните за морето. Същевременно ни подсказва, че подобно на този древен мотив, бихме могли да попаднем и на други древни и дори архаични мотиви, намерили място във фолклора ни, дошли тук от живата история.
Нека обобщим. В песните от сборника „Разигра се Черно море” се срещат различни образи от небесния пантеон и епични герои от българското историческо минало, религиозни вярвания и митологични мотиви. Естествено, доминираха образите от християнския пантеон, начело с Божа майка и Млада бога. Дори разпознахме мотив от библейския „Изход”. Същевременно с това попаднахме на образи и елементи от сюжета на чудната сватба, влязла в българския епос, която водеше към времената на българския Ирник и Атила. Но дори и образите от християнския пантеон и редица църковни мотиви с особеностите си също подсказваха за техните езически основи. Най-сериозен аргумент за това открихме в многобройните и разнообразни паралели и допирни точки на песните за морето с тия от сборника на родопските българомохамедани - „Веда Словена”. За тях бях установил връзката им с мегалитната култура по българските земи /8/. Така се изправяме пред въпроса, има ли и сред песните за морето такива, които водят към мегалитната епоха? Още повече, че място за дирене има, след като останаха някои неизследвани дотук сюжетни мотиви.
На първо място в това отношение може да се постави мотивът с камъка сред морето. Тук самият камък провокира подобни мисли. А и песните, в които се среща, съвсем не са малко на брой. Така например още в песен 2 се пее за „мрамор камък” сред Черно море, на който бил слязъл Господ. На „бял, самороден камък” сред морето расте и зелената лоза, чийто сок правеше младите булки бременни (п.13). На „мермер плоча” сред морето Богородица намира заспалия свети Никола и го разбужда, да ходи, морски пясък за берекет да разнася (п.19). „Мрямор камък” от средата на морето вади и старият игумен, за да съгради белия манастир на Света гора (п. 23). В песни 37, 38 и 39 пилето пее за Момчил юнак, кацнало на „бял камък”, „бял мрамор” или „бял камен” всред морето. А в края на песента сам той е поседнал на камък сред морето. „Сред море на бял камък” седи мома Ангелина, морска риба – паламиди да си гледа (п.75). Но и това не е всичко, защото песен 84 е именувана направо „На бял камък самороден сред морето”.
И така, в девет от песните в сборника на Анчо Калоянов, т.е. в близо 10% от всичките песни се говори за бял, самороден, мермер, мрямор камък. А обстоятелството, че в нито една от тях не се и споменава думата „остров” ни кара да гледаме на този камък сред морето като на мегалит. Любопитното е, защо камъкът е сред морето, когато морските брегове като по правило са каменисти. А може би народният певец е искал да ни каже нещо с това?
Впечатлението ни се подкрепя и от онези песни, у които пак сред морето откриваме да расте и някое от чудните дървета. Вече на няколко пъти се спряхме на чудната „лоза зелена”, даваща живот в утробата на младите булки (п.13). Но сред морето расте и онова, огромно, чудно дърво, чиито клони излизаха извън него, а върховете му достигаха до небето и на тях Божа майка бе сложила люлката на невръстния Млада бога (п.11). Не бива да пропускаме и чудното дърво ставидово или дафиново, на което растат трите златни ябълки от песни 26 и 28. А с тези примери общият брой на камъните и дърветата насред морето надхвърляха вече 10% от песните. Явно, в случая за грешка не можеше да става и дума. Примерите са достатъчни на брой. Същевременно мотивът – видимо нелеп. Логиката изисква обяснение.
Когато изследвах уникалния балкански енеолит от V хил.пр.Хр., обърнах внимание на обстоятелството, че мегалитната култура възниква по нашите земи, именно по това време. И че бележи най-голямото си развитие през втората половина на епохата. За това свидетелстват десетките и дори стотиците мегалитни паметници из цялата страна, но най-многобройни в Източните Родопи. Такива установихме и в границите на цивилизация Варна и първото място сред тях заема ненадминатият комплекс „Побити камъни” край Варна, каквото е мнението на Георги Велев /9/. Дори изказах допускането, че тук тя носи аромата на морето и редица специфични прояви и особености /10/.
Приема се, че мегалитната култура е проява на древния култ към камъка у древните протоиндоевропейци и вярата на неолитния човек в т.нар. „Равнопоставеници”, в Паредрите, както са известни в световната литература. Според залегналата в нея космогонна концепция сътворението на света е дело на женското начало в лицето на Великата богиня-майка, родила след самозачатие своя първороден Син и Равнопоставеник. Всичко останало – цялата природа, космосът със звездите, слънцето и луната, растенията, животните и хората, се приемат за плод от тяхното сливане в Свещен брак. Но наред с всички тях, най-високото достижение на Свещения брак бе зараждането на царската власт /11/ и тъкмо поради това вярата в Равнопоставениците бележи своя връх през втората половина на енеолита, когато започва да се коментират най-ранните образувания от типа на племенните съюзи и зачатъчните форми на държавата /12/. Оттук и предположението ми, че мегалитната култура трябва да има своето убедително представяне в най-развитата от всички енеолитни, балкански култури – културата Варна или цивилизация Варна, както смятам, че е по-правилно да се нарича тя.
Известни са редица форми, под които можеха да се проявяват двамата паредри. ТЯ се символизираше от земната твърд, от планината или от пещерата. ТОЙ – от планинския връх, скалата, камъка, слънцето, огъня и образа на фантастния змей. Но освен в конкретни образи, женското и мъжкото начало намираха израз и в специфични езикови формули. Женското начало се изразяваше с думи, изградени на корена МАР/МЕР/МАРТ/МАТР, от които водеха понятия като латинските: mater – майка, materia – вещество, matrimonium – брак, matrix – женско животно за разплод, matrona – почтена жена, maritalis – брачен, съпружески, marito – съчетавам, съединявам с брак, maritus – съпружески, брачен, английските: marry – женя се, оженвам, омъжвам, mеrge – сливам, съчетавам. Езиковата формула на мъжкото начало се изразяваше с корена БЕР/ПИР/ПЕР/ПЕТР/ПАТР. Такива думи бяха латинското pater – баща, но и patera – паница за жертвоприношение, patronus – покровител, защитник, preces – молене, молба, заклинание, primarius – знатен, преден, primo – най-напред, отначало, primus – пръв, priscus – древен, гръцките petros – камък и рyros – огън, тракийското berga – бряг..... Но освен всичко това намираме и цял набор от понятия в различни езици със същите корени, които обаче да са свързани с водата. В тракийски език mar означава голяма вода, mare на латински е море, а maritus – морски, в английския mere е блато или езеро, а maritime морски, крайбрежен, а pirs – кей, място за спиране на кораби. Рибата във „Веда Словена” беше винаги „риба-перка”, а във фолклора рибата беше кривоперки, златоперки, бодлоперки. Някой би помислил, че думата „перка” е случайно свързана с рибата в българския език, но в латинския има специална риба – perca. Лодката-еднодръвка наричаме „пирога”, а на гръцки – пират – бе морски разбойник, като че ли първите моряци са се занимавали с нещо друго освен да отнасят със себе си всичко, което им хареса от посетения бряг.
Така установихме, че ако женското начало идентифицираме с голямата вода, с морето, езерото или блатото, то мъжкото можеше да бъде далеч по-разнообразно. Освен под формата на скалистия планински връх и камъка, той намираше израз и в лицето на скалистия морския бряг, в който се миеше морето, в морския пристан на брега и в това, което можеше да плува в морето: рибата-перка, лодката-пирога, но и корабът, и моряците-пирати. Сега ако трябва да бъдем конкретни в случая с морската култура Варна, то женското начало трябва да виждаме в лицето на морето, обединило около себе си земите по цялото крайбрежие, а мъжкото – на рибата-перка (бодлоперка, златоперка, кривоперка), в лодките и корабите с плаващите на тях моряци и хора. Всички те плаваха в морето.
А защо тогава това мъжко начало да не изпълнява поставения сред морето камък? Той наистина не можеше да плава, но затова пък беше камък. И бе поставен насред морето, подобно на плуващите риби и кораби. Защо да не бъде и малко нещо натоварен с някои чудодейни свойства, като например сока от растящата на него лоза, който дава животворна сила или пясъкът, събран изпод него, да не носи берекет? Ето защо е повече от логично камъкът насред морето да бъде една от многобройните форми на проява на мъжкото начало във вярата на Равнопоставениците при хората от крайбрежието. Затова го и срещаме в песни за морето и най-много в песните, посветени на българския митологичен модел на света. Но нещата едва ли са по-различни и в случая с дървото, издигнало се насред Черното море. Още повече, че то винаги бе чудодейно.
Доколко съм бил убедителен в предположението си, че камъкът в морето е носител на мъжкото начало от вярата в Равнопоставениците, читателят сам ще прецени. Казаното обаче намира подкрепа в друго нещо чудновато, досега останало извън вниманието ни. Говоря за песента „Три кораба – три слънца” и познатия ни от египетската митология мотив „слънчева ладия”. Доскоро той бе свързан с пътя на египетския слънце-бог Амон-Ра по дневното небе. В последните години обаче българските археолози го откриха у нас в три образци – много по-ранни от египетските, още от VІ-V хил.пр.Хр. В образеца от Долнослав слънцето е изобразено на гърба на риба, а в останалите два – от Слатино и от Симеоновград то плува в лодка /13/. А ето, сега близък мотив откриваме и в една от песните посветени на морето. „Изтекли” са на небето до три слънца, но се оказало, че това не били никакви слънца, а три кораба: „...първи кораб – Божа майка,/ втори кораб – Млада бога,/ трети кораб – жълти восък,/ жълти восък, белия тамян.../ (п.14). Ето ги нашите „слънчеви ладии”, натоварени с основните ни митологични герои: Божа майка (Великата богиня-майка) и Млада бога – равнопоставения ѝ Син.
Така разбираме за ролята на слънцето да символизира образите на двамата Равнопоставеника. Разбираме и мястото на ладията в познатия ни сюжет, приеман по погрешка за египетски.
Сега, като че ли нещата стават по-определени. Песните от „Разигра се Черно море” се оказват верни на народната традиция и наред с Богородица, Христос и дузината небесни светии, пееха и за чудноватите юди, самовили и самодиви, за зли, но и за добри змейове и лами. И с това ни подсказваха тяхната езическа основа. Не са за пропускане и многобройните връзки и паралели с песните на родопските българо-мохамедани от сборника „Веда Словена”. Защото те легитимираха Божа майка, Млада бога и Коледа като предхристиянски образи, намерили място във фолклора ни още в езически времена. Истина е, че ги откриваме и в Библията. Както е истина, че това е причината да гледаме на тях като на библейски образи и сюжети.
Песните за морето в сборника на Анчо Калоянов ни помогнаха да разпознаем в тях и определени мотиви от вярата на протоиндоевропейци в Равнопоставениците-Паредри, довела до развитието на мегалитната култура точно по нашите земи. Затова и в образа на Божа майка не е трудно да бъде разпозната Великата богиня-майка. А този на Млада бога – нейния първороден син и Равнопоставеник. И тук, подобно на „Веда Словена” го виждаме и като невръстно пеленаче, но и като пораснал и възмъжал герой. Но дете или израснал, Млада бога почти винаги се появява заедно със своята Божа майка. Логично, нали затова ги представят като равнопоставени?
Известна разлика долавяме в това, че във фолклора те не достигат до сливането им в свещен брак. И това също е естествено предвид наложените табута и здравия народен морал. Може би затова и не бяха представени за създатели на света, а само като благодетели на хората. Подобна беше картината и в християнската митология като според нея Творец бе единствено Исус. Затова, стигнали до тук, не може да не се запитаме за връзките на библейските образи на Богородица и Исус с концепцията за Равнопоставениците. Аз бях проследил тия връзки с песните от „Веда словена” и сега можем да обогатим наблюдението си и с песните за морето. Затова нека накрая да разгледаме образите на Божа майка и Млада бога, тъй както те са ни представяни съгласно учението за Равнопоставениците, в българския фолклор и според библейските евангелия.
Всичко започва от женското начало – Великата богиня-майка, наричана по народному Божа майка. Според концепцията за Равнопоставениците тя самозачева. Същото се отнася и за Злата майка. В песните за морето проблемът не се обсъжда, но затова пък научаваме как младите булки могат да заченат от сока на зелената лоза, израсла на бял камък сред морето. За Дева Мария се приема, че е заченала от Светия дух „непорочно”, по безполов път. Не бива да забравяме обаче, че непорочното зачатие представлява най-късната разновидност на безполовото зачатие, докато самозачатието бе най-ранната.
Във всички случаи Божа майка ражда син. И раждането става в пещера. За Великата богиня-майка това беше нейния първороден син и Равнопоставеник – безименен, но затова пък записван с главна буква – Син. Злата майка ражда Млада бога, наричан и Коледа. В песни за морето синът също най-често бе наричан Млада бога и еднократно с гръцкото име Христос на библейския Исус. Тук името на Коледа не се споменава, освен като име на празника. Но затова пък една значителна част от песните представляваха „коледни песни”. Според Библията Божа майка носеше името Дева Мария, но и Божа майка, откъдето народът ни я наричаше Богородица.
Споменахме вече, че в народните песни и християнската догматика не се коментира нищо за свещения брак на Равнопоставениците и за тяхната плодовитост. Важното е, че той има незаменимо значение за появата на царската власт и затова този мотив намира дълбоко отражение и в народните песни и в Новия завет. Така във „Веда Словена” се появяват образите на тримата билари-звездобройци (гадатели, влъхви), предсказали бъдещето на Млада бога и като млада царя. По същия начин са представени нещата и в библейските евангелия. Само дето тук водачът на гадателите е записан като Балтазар, за разлика от Бела- узара в сборника на С.Веркович. Мотивът с раждането на Млада бога не е пряко коментиран в песни за морето, но колкото и да е за кратко, той се появява и сред тях. Така в песен 11, Божа майка люлее Млада бога на върха на огромното чудно дърво сред морето и в песента си му пожелава „цар да станеш”.
Дотук паралелите са повече от очевидни. И образите на главните герои, и сюжетите със зачатието, раждането в пещерата и възцаряването се схождат и в трите случая. Но безспорно най-ранен е моделът в учението за Равнопоставениците. Той е матрицата, по която се развиват събитията и в легендата за Коледа, и в тази за Исус. Как и кога е попаднала тя в Новия завет, сега не е време да коментираме. Появата ѝ в нашите народни приказки и песни е повече от разбираема. Ние живеем на земята, където се е появило това учение и където е възникнала мегалитната култура. Генетиците твърдят, че повече от 21 % от днешните българи носим генетичния си набор от онова древно енеолитно население, създало каменно-медната епоха и първата цивилизация. Това са неоспорими факти. Да не забравяме обаче пътя, който ни отведе до разгадаването на тази хилядолетна тайна. До истината стигнахме благодарение най-вече на вечно живия български фолклор – на песните от „Веда Словена” на Стефан Веркович и на „Разигра се Черно море” на Анчо Калоянов.

ЛИТЕРАТУРА:
1. А. Калоянов, Разигра се Черно море, 101 български народни песни за морето, Варна, 2011, с. 21.
2. С. Веркович, Веда Словена, С., 1997, Т.1, с. 362-369.
3. пак там... , с. 369.
4. С. Попов, Българският Коледа във „Веда Словена”, Варна, 2010, с. 125-129.
5. С. Веркович, Веда ... , Т. 1, с. 642.
6. пак там ... , Т. 2, с. 495.
7. С. Попов, Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност, Варна, 1999, с. 201-225.
8. С. Попов, Българският Коледа ... , с. 92-98.
9. Г. Велев, Посланието Побити камъни, Варна, 2011.
10. С. Попов, Цивилизация Варна и мегалитите, конференция: България – дух и култура, Варна, 2011.
11. В. Фол, Мегалити са скално изсечени паметници в Древна Тракия, С., 2000, с. 26-38.
12. А. Радунчева, За ролята на пещерата в религиите на праисторическите общества, - В: Известия на археологическия институт ХХХІХ, 2006, с. 59.
13. A. Радунчева, Разкопки и проучвания, БАН, Археологически институт с музей, кн.ХХХІІ, 2006, с. 75, 80, 91-92, 153-162.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма