Простори

     Париж е град с пространство, в което се скитат знаци от различни изкуства. Знаците могат да бъдат и думи като “Amour.”; дума, с която творецът да се позовава на един основен психологичен мит - любовта. Дума, конституираща и пораждаща сама по себе си задпределност.
     Творбите и “светът от техните значения”, в който ние навлизаме, ни откриват зоната на едно културно пространство, в което творческата идентичност и начинът на изява са определящи.
     Колко видима е думата “ Amour.” в живота на града, в който уважението към изисканата префиност и елегантност личат в гладките асфалтови пътеки - без скрипците на раираните плочки, без изпотрошените каменни зъби на калдъръмите.
     Целостта на тънкото високо токче на дамската обувка е показалецът с перфектен маникюр, с който всяка истинска дама в тоя град заявява с гордост, че е съвършен обект на възхищение и любов.
     По уличното платно се диплят белите като морска пяна линии на зебрата и изострят сетивата за неочакваното. А един знак стои там на пътя ми - в основата на железния стълб, в сянката му. Знакът е нашепнатата дума, витаеща свободно в пространството. Знакът подпечатал моите стъпки в предстоящите дни.
     Седем часа – сянката е малката стрелка, а стълбът - за точно седем. Голямата е закована в 12-ия час.
     Седем часът – платоничният час на срещата ми с “ Amour.” – една реалия, една сянка, един слог и сблъсък на въображение и манипулация. Какво беше това? Какво е това? Някой, който разказва спомени, споделя посланията на щастливата или разбитата си душа!
     Някой, който ме наблюдава и подпечатва пътищата ми с любов, за да станат наши общи, или за да не го забравя като платоничната си любов.
     Защо, защо, защо “Amour.”?
     Дните започват да си приличат един на друг в търсене на знака; или в радостта от намирането му – между кръговете на железните капаци пред Дома на фотографията. Минавам и сега леко по диагонала през “Риволи”, по тесните улички на Маре, по обичайния ми “таен” път към Бобур, и го откривам пред едно кафене и вътре в него. Отпечатан на първата маса до прозореца. Знакът е там, където стъпките са довели и отвели някого на среща.
     Среща с “Amour.”. Представям си срещата на чаша абсент; да, и музеят на Пикасо е наблизо, само на десетина метра. Но не, може и да е на чаша с пастис. Със сигурност, мисля, че тук, в Маре, е на чаша вино, червено вливащо се в кръвта на трептящото от любов сърце.
     Любовта стоеше още на тая маса, кръжеше по тротоара и бягаше по водосточните тръби на сълзите. Аз ставам неин пленник, пленник на една дума, която излиза пред очите, нозете, ръцете, загнездва се в сърцето ми като кукувица, която снася яйцата си в чуждо гнездо. Това бе послание другиму, което аз споделях като свое. Магията на словото, която се превръща в мит, символ, знак, концепция, прераства в мания, променяща се в съзнанието ми, а реалността и й предава друга значимост – интимна и универсална.
     Думата “Любов” е повторение на себепознание и на скрита в спомени съкровенност. Откривам я на входа на метрото, върху вестникарските кутии, на входа на кооперацията. Имам чувството, че се движи пред мен, невидима като Амур, който ме прострелва не със стрели, а с думи. Не съм ли погрешната мишена?
     По алеите на “Пале Роял” хората сякаш се търсят, те желаят многолюдието си, наблюдават се взаимно на фона на дворцовия ансамбъл. Десетки хора са насядали по пейките и на стотиците градински столове около шадраваните. Един самотен стол е подпечатан с любов.

Над отражението си в стъклото на витрината виждам отново любовта и инстинктивно изричам “Amour.”. Не зная дали повече ще срещна тая дума, ако сама не я принеса със себе си. Ръката ми се плъзга по парапета на моста Мари, пред очите ми е островът Сите и Нотр Дам, а пръстите ми са докоснати от буквите, изпръскани с шаблон “Amour.”. Под мен, под моста минава Сена и любовта, както бе изрекъл Аполинер.
Оставам затворена зад вратата, на чиято брава е написано “Amour.”. Ако я отворя, ще напусна този дом, ще разкъсам думата и тя ще изчезне като разрязана панделка.