ИВАН ГРАНИТСКИ

РУМЕН ДЕНЕВ

Румен Денев сънува че сънува
но тялото му вече не е там
Невъзможно е да се открие
даже в спомена за окончателно отсъствие
Премрежени са миглите на думите
А може би това са тръните
изплитащи крилете на мълчанието
Той е дъжд и мълния последна
невидима гравюра от метафори
Бащата на страданието той е
самият мост на болката
над бездната от мрак и светлина
Сънят обаче е реален
и Румен Денев съществува
надвесен над добро и зло
разполовен между отвъдност
и делнично плебейско битие
навътре в унеса вглъбявай
навън във устрема понесен
Той е спомена за безначален дъжд
прозирност непроницаема и светла
безследно изчезващ
и окончателно радостен
в залеза на отказа
Изкушен от пропастта живот
Румен Денев е влюбеност в думите
Трубадур на сбогуването
в единния свят на нулата.

ЦВЕТАН КАЗАНДЖИЕВ

Вграден в квадрата на тъгата
в здрача на блестяща непрогледност
чете той книгата на мъртвите
и поразен разбира че изследва себе си
Жреческото му превъплъщение в Амарна
е само предусещане за огъня
приемащ формата на бик или пък скарабей
Възможно е да се открие
под храмовите стрехи на Луксор
Или прелитащ като сянката на Тот
над долината на Познанието
Ненужни и безсмислени са думите -
строгата изящност на мълчанието
казва всичко
Да бъдеш синя мъглявина
в кафявото подножие на жълтото
не означава че си пленник на цвета
а само че миража на зеленото преобладава
Оглежда се във образи душата
И знае че невидимата същност на Озирис бди
Неизкушеността на Младенеца
единствено усеща тайната
Надзърнал в необятието на квадрата
ще прочетеш йероглифа на съдбата

АНАТОЛИЙ ВАПИРОВ

Да пътуваш в мъглата бавно безнадеждно и безцелно
Да те пронизва нежно носталгията на Анатолий Вапиров
магнетичния и протяжен речитатив на тъгата
стелеща се в невъзможни проходи ждрела клисури
И внезапно да прозреш че метафорите на саксофона
са замислените паузи на сърцето
учестените тактове на странстващия дух
Да усетиш себе си като разбягваща се галактика
звездна мъглявина на спомена
побрал прадревните усещания за Изначалното
И дори спокоен и разбиращ да съзерцаваш
пурпурната мараня на разширяването
разцъфващата пъпка на любовната полуда
която те превъплъщава в сияещи кристали
И да откриеш себе си като космически невръстен артефакт
Да си представиш че си учудена молекула
препускаща из вените на битието
вопъл и апотеоз лава от бемоли и диези
славословещи самотността на гордите
И да се видиш с очите на листо от дъб
странстващо хилядолетия към корена си
към утробата пулсираща на паметта
Андантето на пладнето да те прегърне
в кадифените прегръдки на прозявката
И миг преди да падне здрач хилядолетен
да възнамериш че всъщност си Преддверие
пространство на прозрението и възторга
прашинка безконечна
Вечност

БОРИС ДАНКОВ

Лицето му е строго но възвишено
изсечено в базалта на Страданието
Духът на Мицкевич във вените му се разхожда
И е метафора непроницаема
разюзданата деликатност на съмнението
обладаващо тунелите на нищото
Той се бори с изкушението
дадено му изначално безвъзвратно
И може би не ще успее
Слава Богу
Да бъдеш почтен във време на предателства
е неуютно немодерно и наивно
ала припомня ни това загадката
на делнично величие и тържество
Възможно е да си човек
във ерата на безчинства безпределни
Поетът съзерцава себе си
отразен във минерали пеперуди и секвои
И разтворен във водата на космическия Абсолют
той прогласява -
Многолюдието на душите е човечност
Човекът е душата на Вселената
Това е всичко