| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Разказ: |
| Пастири: |
| Статии | |
| Пастири | |
Митрополит Симеон: Възкресението на паметта
Metropolitan Simeon: the resurrection of memory |
|
 Симеон (1840–1937) не може да бъде определен само с една дума, за това са необходими поне три: пастир, книжовник, деец. Но той е и държавник (председател е на III ОНС), един от “строителите на съвременна България”; и още – публицист, преводач и учен, член на БАН; учител, просветител, благодетел – на него предимно се дължи разцветът на просветното дело в Североизточна България, нему трябва най-вече да се благодари за отвоюването на Варна за българската култура и самосъзнание през първите десетилетия след Освобождението. Но все пак най-важното: митрополит Симеон е бележит църковен йерарх и пастир по призвание, един от неколцината безусловни духовни авторитети на България; най-младият владика в историята на Българската православна църква (става такъв само на 32 г.!), той е на катедрата си цели 65 години (1872 - 1937) – случай навярно без прецедент в хилядолетната история на цялата християнска Църква. Митрополит Симеон е едно от щастливите изключения в историята на българската духовна култура: неговите многобройни заслуги пред родината, Църквата и българското слово са признати преди смъртта му. Достигнал възрастта на вехтозаветните патриарси, той доживява и една извънредно рядка по характера си среща: тази със своя собствен паметник. Митрополит Симеон е безсилен да спре лавината от възхвали и изрази на почит приживе: паметта си има свои правила за “разгръщане”. Да добавим, че в българската културна история само на двама души са издигани паметници приживе: на Вазов през 1920 г. и на митрополит Симеон през 1930 г., и двата – във Варна. Впрочем през същата 1930 г. по случай 90-годишнината от рождението на мастития йерарх негов паметник е поставен и в Шумен, първото седалище на катедрата му (1872–1882). Така митрополит Симеон, чийто образ е извайван от скулптори като Иван Лазаров, е единственият българин, комуто приживе са издигнати два паметника. Но и това всъщност не е най-важното.
25 октомври 1937 г. е денят, който във Варна се помни – макар и от малцина вече живи, били тогава деца – до ден днешен. Това е денят, в който над 40 хиляди души во главе с цар Борис III и правителството, учени и обществени дейци се събират не по “сценарий и режисура”, за да извървят пътя до тогавашните нови (сега – стари) гробища след простия дървен ковчег на оня, когото всички простичко са наричали дядо Симеон. Повечето от последните му спътници той лично е благославял, венчавал е бащите им и е кръщавал децата им. Народът се е простил със своя пастир, изпратил е важна част от своето минало и памет.
Скоро след това обаче паметта започва да разплита кълбото си: паметниците са низвергнати (1962 г.), името е изтрито, споменът е предаден на тление. Но всички писмени следи грижливо са съхранени от останалите малцина “посветени”. Тъкмо по тях можем отново “да съберем” паметта и да я възкресим.
Като своеобразно въведение към поредица публикации, посветени на личността, делото и писменото наследство на митрополит Симеон, предлагаме на читателите на “Простори” откъси от “Спомени за варненския и преславски митрополит Симеон” (написани 1947 г. и многократно отхвърляни от печат) от писателя Стилиян Чилингиров (1881–1962), публикувани тук за първи път.
Емил Димитров |
|
|
Назад
[ 5 ]
Напред |
|
