Стрелката магнитна бе тъй своенрава –
подскочи наляво, надясно и спря.
Стрелката магнитна съвсем не бе права –
аз само поисках, но не умрях.
Компасът се счупи... Бог с него, момчета,
отгоре щом гледат две кафеви звезди,
щом с ивица залез в зелени полета
гласът на пушач нежно гали треви.
Щом още не можем във миг да замръзнем
без капка надежда до пролетта.
Щом щрайхове нежни с цигулки, валтхорни,
запалват в душите ни пак любовта.
ВРЕТЕНО
Вретено мое, пак се завърти
и нишката вълшебна изпреди.
Съдба на откривател ли кажи,
Америка открил, ми предстои?
Или дистанцията да скъся
със нечия душа прекрасна
и сам недъга си да победя,
създал в колиба рай ангелогласен.
Вретено мое, пак се завърти,
ръката ми щом още не отпада,
щом светлина в прозореца гори
и вой годините не разпилява.
Завършека на нишката ще забода
с карфицата на своето сърце,
началото й като стръв ще разгоря –
кандило звездно в тъмното небе.
Вретено мое, пак се завърти,
земята ни тъй както се върти.
Призвание едно си имаш ти –
не само за забава да трептиш,
а да разбулиш тъмните ъгли
на нашата помръкнала земя
и пак надежда волно да цъфти
в градините висящи на духа.
Вретено мое, пак се завърти...
Бележка, подбор и превод
на стихотворенията
Владимир Стоянов