Ана Боянова е родена в София, завършва солово пеене и пиано в Музикалната академия. Автор е на лиричните сборници: „Мой Фараоне” (1994), „Музика за глухи” (1995), „Непредсказани мисли” (1996), „Не вярва конят” (1999), „Молитвеник” (2000), „Ти, който не си на небето” (2001), „Искам да съм” (2002), „С поздрав: Каин” (2005). Публикува книгите „Любов за двама и още някой” (1992, повест), „Девет пиеси за маниак и оркестър” (1998, разкази), „Ангелски сънища” (1999, повест), „Лора – една въздишка” (2000, книга за пианистката Лора Димитрова), „Изповеди” (2001, книга за композитора Александър Текелиев), „Реквием за Петьо” (2002, за балетиста Петър Торнев-син), „Обречени стъпки” (2004, за балерината Пенка Енчева).  
   
    
        
            | 
             Ана Боянова  
              
            *** 
            Ела, да нахраним ангелите – 
            не с трохи от трапезата, 
            а с онази песен – за любовта, 
            за хубавицата, за морето, 
            за краткия прилив  
            и дългия отлив. 
              
            Ела, да попеем на ангелите 
            с нежния пулс на сърцето – 
            без звуци, без думи, 
            в тишината на отлива, 
            преди Големия прилив! 
              
              
            *** 
            Искам да живея 
            отвътре навън; 
            да създавам вятъра, 
            вместо да го очаквам, 
            да измислям пътища, 
            вместо да ги догонвам; 
            да търся Човека, 
            преди да ме е намерил. 
            Искам да живея  
            отвътре навън, 
            за да бъда свободна. 
              
              
            *** 
            Приливът на детето 
            в тялото на майката – 
            като Бог в Бога, 
            като сън в съня, 
            като капка в морето; 
            част от нея, част от цялото, 
            остров на блажените 
            там, в залива на утробата; 
            кръв от граала на времето, 
            малка причина за бъдното. 
              
            Детето в ръцете на майката – 
            първообраза на иконата, 
            като поклон пред живота, 
            но и като обещание към смъртта, 
            с надежда за дълга памет 
            по обратния път до Земята. 
              
            Детето и майката – 
            кръговрат на Райската ябълка. 
            Дуетът на вечността. 
              
              
            *** 
            Раят бил някъде  
            близо, близо до Земята, 
            твърдят вярващите; 
            Раят бил тук, на Земята, 
            казват богатите; 
            Раят бил вътре, 
            в самите нас, 
            проповядват мъдреците. 
            И всеки от тях 
            знае пътя до там. 
            И всеки знае цената. 
            Но никой  
            не иска да знае 
            коя Райска врата 
            се отваря внезапно към Ада. 
              
             | 
            
               
            Леонид Фьодор,  
            “Страст” 
             | 
         
    
 
 
  |