Марияна Хруза (10.01.1964, Варна) – Поетеса, журналистка. Средното си образование завършва с рядката специалност “Зелено строителство” във варн. Строителен техникум; учи в полувисшия Институт по съобщения – С., дипломира се в ТУ – В. Работи във и за варн. вестници и списания, като най-плодотворен е стажът ѝ във в. “Полет Press” и в. “Черно море (днес)”. Публикува и във вестниците “Студентска трибуна”, “Пулс”, “Народно дело”, “Седем дни”, “Вестник на вестниците”, “КИЛ” и др. Водеща на радио- и тв предавания. Чл. на СБП, СБЖ, Сдружението на писателите - Варна. Редактор на сборници и книги, между които “Когато душата похапва” на П. Михова и “При(-)рода” на Р. Гънчев.
Книги: Заради толкова Любов… (стихотворения, 2008), Целуната от Бога – свещени места по бълг. земя, 2006); Шесто чувство (стихотворения, 2004); Угарно небе (стихотворения, 2000, в съавт. с Георги Венин); Паднали ангели (стихотворения, в съавт. с Г. Венин, 1999); Горското духче Пък и неговите приятели (детска книжка, 1998); Монолози на кръвта (стихотворения, 1995) и др.
(АртЕнциклопедия Варна)
Марияна Хруза
ПРОЗРЕНИЕ
Аз съм твое дете…
Затова ли родих от милувка на нож
сред разискрена звездна жарава,
върху дъхави облачни мощи…
Оттогава не търся равното…
Пих тъга на ранена орлица
и с перата си въглени вадих.
Плачех само когато вали…
В душни кладенци думите падаха.
И когато земята замираше,
от небесния тъпан погалена,
изпод веждите лъсваха вирове,
благи вади – по устните алени.
Аз съм твое дете…
Затова съм тревожна вселена
и се давя в безбожно смирение.
Затова ли съм в нощ като ден
и безсънна, тека като вена…
Колко още ще пъплят елите
по ръба на ронлив небосклон?
И с ресници от коси игли
ще докосват на болката лоното.
Ще гълчиш, ще мълча,
ще мълча пред глъбта на сълзата,
аз, душа от душата ти росна…
Удряй, майчице, с клетвата свята,
щом престана да бъда мост.
Щом преситена стана камбана,
щом престана да бъда чан…
Аз съм твое дете…
МАЙЧИНО
Солен ли е хлябът ти, дъще?
Солен е от кръв и от сълзи.
Солен е от козето мляко,
че падна козлето във вира.
И ти като майка му – будна,
ще губиш сърцето си в нощите.
Ще ръсиш солта първо в раната,
а после ще плачеш над нощвите…
МОЛИТВА
Клокочи лава в гърлото на Бога.
В див спазъм хребетът се гърчи.
През вените му – жив – минава огън.
Пред изгрев слънцето е сякаш мъртво.
Тогава жрецът кривва към небето
по пътя прав, наметнат с древна сила.
Снегът под клепките му става облак летен.
И белегът в душата му изпросва милост.
ПЪТЕКА
Следвай ме, овчарю, следвай ме.
Следвай ме със стадото си и сърцето си…
През огнени хармани ще преминем.
Под облачните пазви ще те водя –
и нека влагата им те опива…
Събуй се,
нека тръните те галят
и влюбено змиите те целуват…
Смири гласа си, усмири вулканите,
опитоми душата ми и земетръсите.
Следвам те, Овчарю, следвам те…
От колко време двамата вървим
подир съдбата си…
И подир стадото…
ТЪКА СИ ПРЕСТИЛКА
с последните багри на лятото.
Към пътища стръмни
навързвам любовни мостòве –
до яркото синьо оранжево слагам.
Червеното лумва със изгрева росен.
Тук – острите покриви
с облаци обли заглаждам,
там – в меките дипли
на благите пазви ливадени
сянка
на грапави спомени вграждам.
Така се отнасям,
че често замръквам…
Застилам
пред моето вътрешно слънце престилка.
На нея отново –
гальовно замъркала,
подобно на котка се сгушва душата ти.
