Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Съдържание
Без рубрика:





Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg)https://www.facebook.com/varnaculturebg

https://www.instagram.com/culturevarna?igsh=anhya3lrZWtiMjc3

Статии
Без рубрика
“ПРОСТОРИ” – изданието, което даде хоризонт и на поетите от Варна 
 
Фото

Фото      МОРЯЦИ
     
     Когато стъпите на сушата,
     вървите тежко и се олюлявате.
     Нозете сякаш не ви слушат, а
     същинска койка е земята,
     и ви люлее за посрещане
     със своя майчин тласък нежен.
     Ала невидимите мрежи
     на сини пътища и разстояния
     са ви оплели безвъзвратно
      и ви теглят...
     За да поемете обратно -
     стаили своето страдание.
     По-тихи от носталгия.
     По-силни и от любовта.
     Опазени от злоезичие.
     Опазени от безразличие.
     Запазени за красота.
     Запазени за оня миг, във който
     една невинна белота ще ви посрещне
     и ще поиска котвичката.
      Дайте я.
     Не ви е нужна.
     Котвата -
      е символ на пристанище.
     
     ИВАН СТАВРЕВ
     
     Дали младите читатели ще разберат някогашната драма на нашето поколение днес, когато издаването на всяка книга е само въпрос на пари, а намирането на пари е само въпрос да хванеш спонсор, който ти симпатизира.
     Пролетариатът водеше със своите опоненти по особен начин диспут – просто им запушваше устата. И това във всички области на живота. Ранобудните граждани, излезли да си купят вестника сутринта на 10 септември 1944, станали свидетели на едно чудо – познатите им вестници “Утро”, “Зора” и “Заря” липсвали. Вестникарчетата предлагали новопоявилите се “Работническо дело” и “Отечествен фронт”. Списание “Златорог”, което в продължение на две десетилетия публикува всички творби на българските писатели, превърнали се в литературна класика, също изчезна от хоризонта, а името на неговия редактор големия литературен критик Владимир Василев, се превърна в табу до самата му смърт през 1963 г.
     Едва през 1948 г. в навечерието на V конгрес на БКП се създава литературното списание “Септември”, за да съдейства за “преустройството на българската литература в духа на партийната програма – да утвърждава социалистическият реализъм като единствено правилния творчески метод и принципа на комунистическата партийност в художественото творчество, да противостои на реакционните буржоазни традиции и тенденции в изкуството, да сплотява талантливите прогресивни творци, да води борба за принципиална и здрава лит. критика, за нова литература, която да отразява правдиво соц. действителност, да възпитава народа в патриотичен и комунистически дух.” (“Речник на бълг. литература”, том III, стр. 256) Второто литературно списание “Пламък” се появи едва през 1957 – една година след ХХ конгрес на КПСС.

Фото      СМЪРТТА НА ЧАЙКАТА
     
     Тя лежи на пътя — тъжно-бяла
     топка слънце, ведрина и сняг,
     морска волност, просто неуспяла
     да си вземе сбогом с тебе, бряг;
     с лодките,
     с рибарите по кея
     и с морето —
     с поглед синеок .. .
     Чайки разтревожени над нея
     пишат своя объл некролог .. .
     Туй въртене! Таз почти човешка
     мъка! Туй докосване със гръд —
     мъртвата дано с криле разреже
     въздуха и тръгне пак на път .. .
     Тя мълчи. И обръча се скъсва.
     И дълбоко в синьото трептят
     чайките, от весел бриз разпръснати
     Колко кратко птиците тъжат!
     
     БОГОМИЛ ТОДОРОВ
     
     Още по-бавна и мъчителна бе появата на периодически литературни издания в провинцията. Варненските “Простори” се появиха през 1961 г. като книга с творби на автори от провинцията излязла като издание на варненското държавно книгоиздателство. Първоначално редактори на “Простори” са Пламен Цонев и Петър Бонев, от 1973 до 1975 – Върбан Стаматов, а от 1976 главен редактор на алманаха е Кольо Севов.
     “Първоначално алманахът има за цел да обедини и представи предимно млади дебютиращи или с епизодични изяви в лит. живот автори, които живеят извън столицата. По-късно на “Простори” сътрудничат поети, белетристи, литературни критици от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” – така пише в цитирания вече том III на Речника на българската литература, след което са изброени сътрудниците на алманаха. На внимателния читател ще направи впечатление, че от изброените 37 автори публикували свои творби в “Простори” само трима (!) живеят и работят във Варна.
     Този факт можем да си обясним с всичко друго, но не и с качеството на публикуваните произведения. Авторите “от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” са публикували в “Простори” в повечето случаи калпави и посредствени поетични творби, които редакторите в столичните издания не са приели за печат. Това е прозаичната истина.
     Тук му е мястото да кажа, че главният редактор Кольо Севов четеше литературните творби по особен начин – първо името на автора, после заглавието, а текста не поглеждаше, защото авторът бил достатъчно талантлив и с известно име, за да отговаря за произведението си. В редакцията на “Простори” бяхме отначало двама, а после трима редактори – моя милост в качеството си на зам. главен редактор, Михаил Михайловски, завеждащ отдел “Поезия” и Илия Топчиев – зав. отдел “Белетристика”. През цялото време ние приемахме местните автори работехме съвместно за подобряване качествата на творбите им и едва тогава при заседание на редколегията ги предлагахме за печат.
     Преди заседанието на редколегията Севов винаги заминаваше за София и се връщаше от там с пълна чанта – стихотворения и разкази от споменатите вече автори “от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” Ако спомена някои от тези “безспорни” автори читателят доста ще се учуди. Единственото безспорно качество на споменатите другари бяха техните административни и партийни постове, даващи им възможност да се отплащат за получените литературни услуги…

Фото      РИБОЛОВ В ДЕНЯ
     НА МЕЛАНХОЛИЯТА

     
     До смърт си омръзнах.
     Тогава стозъбият дъжд
     Дойде и ме сдъвка,
     И глътна
     В стомаха си блатен.
     И ето – зелени велурени пръстки
     и лигав камъш,
     и риби опашки
     полека покриха краката ми.
     
     И какво, че наблизо
     се гънеше лудият влак,
     като червей, нанизан на релсите –
     стръв и закана.
     Аз бях вече невидим от хлад
     и напразно
     като ганглиев пръстен подпухнал
     Вагон-ресторантът.
     
     А когато и мойта
     забравена въдица звънна
     и сред пукот на паяжини
     вдигна снага като кула,
     аз разбрах, че ме чака,
     жестока
     и тъжна
     на дъното,
     изпълзялата от кошмарите ми
     акула.
     
     БОЙКО ЛАМБОВСКИ
     
     Главният се е завърнал, започва заседанието на редколегията. И изведнъж ние, редакторите сме изправени пред свършените факти: определен обем страници е зает от столичните автори. И ние, които сме работили къртовски с варненските поети и белетристи, ние, които вече сме писали на авторите от провинцията, че приемаме за печат изпратените ни от тях творби, неволно се оказваме в позицията на шарлатани, които мамят сътрудниците на “Простори”. И аз, и Михайловски, и Топчиев се мъчехме да защитим своите автори, но това бе много трудна работа. Във Варна десетилетия наред господстваше една тенденция, едно фалшиво убеждение, лансирано от редактора в Държавното издателство Петър Алипиев и по-късно подхванато с ентусиазъм от Кольо Севов. Наляво и надясно, където седнат и където станат, те говореха, че във Варна няма талантливи поети, че всички са маниаци и бездарници. Че маниаците и бездарниците трябва да бъдат гонени и да не бъдат допускани до страниците на литературния печат в никакъв случай. Севов имаше непоклатими позиции – беше член на Окръжния комитет на БКП и разполагаше с безрезервната подкрепа на софийските автори. Алипиев десетилетия наред редактор в Държавното издателство също така разполагаше с безрезервната подкрепа на софийските автори, чиито книги издаваше.
     Години наред моят глас, че във Варна има талантливи поети, бе глас в пустиня. Идеята да съставя антология на поетите живеещи във Варна ме блазнеше много отдавна. Исках да покажа на варненската общественост, пък и на света, че на една малка територия като Варненския регион, в ограничен отрязък от време, за половин век е създадена поезия съизмерима във всяко отношение със създаденото в българската и световната поезия. Успях да постигна своята мечта през 1996 г. с помощта на издателя Наско Якимов.
     Поезията е нещо много индивидуално, но когато един поет говори, с неговия глас говори времето, епохата. Това е моето убеждение. Затова винаги съм смятал, че изкуството не е частна работа, не е частна собственост. И още нещо: исках да докажа, че във Варна има много на брой талантливи поети, нали все това съм разправял години наред.
     Напълно споделям убеждението на древните гърци, че сред хората винаги можеш да срещнеш полубог - т.е. смъртен човек, способен да извърши дела и подвизи, достойни само за боговете. Написах предговора към антологията, озаглавен с мисълта на големия руски философ Николай Бердяев: “Гениите са рядкост, но гениалността е присъща на всеки човек”. В предговора заявих на своя отговорност, че в тази антология има най-малко три гениални стихотворения. Заявих, че варненските поети са създали творчество, което се мери и равнява с най-високите образци в българската и европейската поезия. Силни думи, от които не се отказвам и сега.
     Вярно, не са изобретени мерки и теглилки за естетическите стойности, ала всеки нормален човек носи в себе си една такава безупречна мярка и теглилка - сърцето си - и може да прецени безпогрешно, а пък ако не му липсва смелост, може и да изрече гласно мнението си. Защото на този свят има един най-страшен страх - страхът да не те помислят за прост и глупав. В антологията са включени само автори, които живеят и работят във Варна - 57 души на брой. Автори като Димитър Стойчев и Севов, които се преселиха в София не съм включил..
     Предговорът ми завършва със следните думи: “Животът е кратък, изкуството – вечно. Дали древните римляни абсолютната истина и трагизма , които се крият в тази максима? Народите изчезват, езиците умират, поезията остава. Читателю, представените поети от Варна са извоювали своето право на вечност!”
     Антологията ми има трагикомична съдба – седем от авторите организираха яростна кампания против мен в печата. На събрание те поискаха антологията да бъде изгорена и да не се пуска в системата на книгоразпространението. Осуетено бе намерението ми да организирам общоградско литературно четене в салона на театъра, а също така желанието ми антологията да бъде преведена на основните световни езици – английски, испански и френски…
     Задавам си въпроса: защо не успях в своето начинание? Защо моите книги, макар и с трудности, излизаха от печат през годините, получаваха положителни оценки, а някои от тях и – авторитетни литературни награди? Едва сега, след толкова години, мога да отговоря – аз бях нетърпелив, лекомислен, исках с един удар да променя революционно света. А истинските, необратимите промени настъпват постепенно, бавно. Еволюцията е непреодолима. Против революциите се възправят също така агресивно и злобно контрареволюциите. Случаят с моята антология “Поети от Варна” представлява един трагикомичен шарж – срещу мене въстанаха и ме смазаха не тези, които цели десетилетия разправяха наляво и надясно, че Варна е пълна само с маниаци и бездарници, сразиха ме самите угнетени и обиждани…
      Започнах с историята на алманаха “Простори”, който през 1990 бе ликвидиран, както беше зачеркнато печално прочутото Варненско държавно издателство, което е публикувало най-малко книги на варненски автори. Но това вече е минало неважно, както е казал поетът. Днес издаването на каквато и да е книга е въпрос на малка финансова помощ и въпрос на голяма творческа немощ.
     Защото съществува един универсален литературен закон: гениални и класически литературни творби се създават само при строга цензура и лоши битови условия. А при демократичните режими цензура няма. Затова няма и шедьоври. Има бестселъри - талантът се мери от количеството на продадените екземпляри. Точка.

Атанас Мочуров - Сломер

Фото      ЕЛА СЕГА
     
     Нагази голо лятото в морето.
     Изхвърли всички мъртви водорасли.
     Разстла нов пясък в дъното, където
     седефите като деца са расли.
     Изопна фарът мъжкото си тяло
     и някакво желание се пукна
     в окото му, от блясък натежало...
     .........
     С внезапен скок към дъното се мятам.
     Гребат вода ръцете ми изкусни.
     И сякаш дишам под водата
     с анфибийни гърди, с делфински устни.
     Под мен зелени кръгове светлеят,
     но пулса ми нагоре се катери.
     Пристанища в минор сиренно пеят.
     От техните разтворени артерии
     тече мазут, изтича смърт в морето.
     Плачи тн, лято-бъдещо сираче!
     Ела сега, спасителю-поете,
     не с лист и молив, не за да заплачем!
     (Как лесно е да плачеш върху листа!)
     Побързай, братко! Да заключим нека
     отровата и силата нечиста,
     която е обхванала човека!...
     
     ПЕТЯ ДУБАРОВА, 1979 г.
     
     НОЩНО КРАЙБРЕЖИЕ
     
     Противна, гола, вдъхновена -- внезапно изпълзя луната...
     Как пламна цялата вселена в сиянието й брокатно!
     С нозе във пясъка забити, огромни птици -- ненаситно -
     кълвяха в ритуален ритъм бездънното небесно сито.
     О, сладостен е всеки опит непостижимото да вкусим,
     очите си преди да склопим и стиснем бездиханно устни!
     
     Тъй лъч във пещера студена човекът търси с поглед жаден —
     сред мълчаливата вселена на колене докато падне...
     И прилепи пищят наблизо, с магична власт над нас се мятат..
     Дали оттук не се излиза? Дали това не е вратата?
     Нозе във пясъка забити. Наоколо — черупки бели.
     Приличаме на сталагмити сред лъх на мъртви мекотели.
     
     НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма