Простори

     Рисунка Доньо Донев

     Морето приличаше на изтъркано от употреба, смачкано и захвърлено индиго.
     Бурята ги люлееше вече две денонощия. Две денонощия капитанът не беше спал, пък и как ще заспиш, когато всичко се люлее, трака, скърца и не се задържа на мястото си. Очите му бяха хлътнали, зачервени. Когато прекарваше пръсти по лицето си, те потъваха в гъста четина.
     “Идиотско време!”
     На командния мостик се изкачи старши помощникът. В този миг корабът наведе чело пред нова вълна и влезлият политна.
     Капитанът се намръщи.
     - Има ли нещо, старпом?
     - Буря, капитане.
     Неспокоен нерв заигра по скулите на капитана.
     - Останете на мостика и дръжте така!
     - Слушам, капитане.
     От оскъдната светлина гънките на лицето му изглеждаха по-дълбоки и то придобиваше присмехулен израз. Това още потече раздразни капитана. Той го погледна косо, без да извръща глава.
     - И престанете с това “слушам”!
     Капитанът хласна вратата след себе си. Докато се промъкваше из тесния лабиринт на корабната надстройка, дочу писукане и хлътне при радиста. Той бе погълнат от неразбираемия говор на радиостанцията. Капитанът го наблюдава някое време, преди да запита:
     - Каква е музиката?
     - Подходяща за сезона, капитане.
     Ефирът беше пълен с гласове. Те викаха, молеха, призоваваха на различни езици по различните вълни. Бурята лудуваше - тези бяха нейните гласове. Тревогата им се трансформираше в светлината на жълтите, зелените, червените лампички, в пищенето на невидимите пулсиращи радиовълни. Радистът ги улавяше и с едно завъртане на копчето ги правеше по-ясни и по-тревожни.
     “Дявол да го вземе!.. .Никой не иска да потъва при хубаво време”
     Той мислеше така за другите, защото не го допущаше за себе си и за своя кораб. Повече от десет години плаваше по моретата, верен на професията си. Морето беше негова съдба. Брегът бе сако кратък престой от един рейс до друг.
     - Току що приех метеора, капитане.
     Говореше за метеорологическото сведение. Капитанът пробяга с поглед по изписания лист. Лицето му остана все тека непроницаемо. После слезе в каюткомпанията. Моряците, които бяха там, се сместиха и той, додето пиеше кафето си, мълчаливо поседя при тях.
     - Още що ни друса ли бурята?
     - Не съм я питал.
     - Попитайте я,че после и нас да кажете...Може и събрание да направим... - опита се друг да подхване шега.
     - Ако приказваш много, езикът ще се изприщи, момче.
     При друг случай и той би се пошегувал, но сега не му беше до остроумия. Като всеки моряк, той беше фаталист и всякакви шеги в такива часове възприемаше като предизвикателство.
     “Морето не е цирк, на него клоуни не му трябват...”
     Шормът разиграваше всичката си сила. Вятърът беше променил посоката е и сега вълните биеха о борд. Корабът понасяше честите им трусове, които удряха, със силата и звука на тежки механически чукове. Като се изкачваше по трапа към командния мостик, капитанът изведнъж усещаше бездна под краката си, а после някаква сила го подхвърляше нагоре. Перилата и стълбата сякаш искаха да се изтръгнат заедно с ръцете му.
     - Мечтаеш ли? - грубо запита той старши-помощника, който димеше с цигара, загледан там, където лежеше сива, непрозирна мътилка.
     - Съвсем не, капитане. Държа на курса, както ми е заповядано - спокойно отвърна другият.
     “Дявол ми го доведе този женски поклонник!”
     Старши-помощникът бе от онези типове, които рядко се срещат. Привлекателната му външност правеше жените лесно достъпни за него. Той не криеше приключенията си. Понякога, уж случайно потърсил носната си кърпа, вместо нея изваждаше от джоба си дребна, но съвсем не из лиша принадлежност към дамското бельо. И като почистваше без нужда носа си, открил грейката, симулираше сконфузване.
     - Пак без пера сто пуснали птичката, старпом...
     А той, като натъпкваше в джоба си повода за тази закачка, наставнически отвръщаше:
     - Ако искаш птичките да не се разлитат, оскубвай им перата!
     Кой знае защо капитанът си припомни тъкмо това и то го накара да бъде груб:
     - Курсът ни не е към дъното, старпом!...Вземи още надясно! Сечи вълните! — изкомандва той на моряка при руля.
     Корабът неохотно се подчини.
     Денят имаше цвета на напрашен асфалт.
     - Приятно временце, капитане.
     Старши-помощникът не се обиждаше. Вече няколко години плаваха заедно и помежду им съществуваше странна близост. Тя ги караше да се усещат потребни един за друг, но с упоритостта на установени характери, те не искаха да я признаят.
     Капиталът не му отговори. И той се опита да запали цигара, но ръцете му нетърпеливо чупеха кибритените клечки, додето старши-помощникът му поднесе пламъчето на запалката си.
     - На брега ни завиждат, капитане. ..Какво им е на моряците - пътуват по света и това те наричат работа!...
     - Романтика, старпом!
     Другият разбра иронията, но му отговори сериозно:
     - Имате право, капитане!
     Огромна вълна поднесе кораба и той за миг застана на гребена й като на пиедестал.
     “Сега ще започне гмуркането...”
     В следващия миг носът на кораба щеше да увисне във въздуха. Капитанът следеше тази игра и сам участвуваше в нея, защото беше станал част от кораба. Новата вълна се стовари върху предната палуба и той видя как тя изчезна под водата.Корабът изхриптя, машините му сякаш се задъхаха от напрежение. Но след малко носът му отново се изправи и то така високо, че закри дори и този оскъден хоризонт, който имаха.
     “Този ще е последният ми рейс” за годината. Ще си взема отпуск и ще отида на планина...”
     Жадуваше за тишина - за такава тишина, в които оглушаваш. Мечтаеше да стъпи на твърда земя, където човек ходи изправен и не прилича на онези панаирни играчки, които се люлеят на вкопаните си в олово крачка. Но знаеше, че няма да го направи. Няколко дни почивка, залисии около разтоварването и товаренето, разправии с пристанищните началства и той отново щеше да бъде на кораба. Отново щеше да усеща под краката си тая люлееща се плоскост, щеше да гледа нащърбената водна пустиня, от която очите избеляват,и и щеше да се чувствува спокоен след уморителните неприятности на брега.
     Старши-помощникът мълчеше. Наведен над картата, той нанесеше пътя на кораба. И чак когато завърши работата си, каза:
     - Ето ни пак тука, капитане...Помните ли - спасявахме “Глориана”...
     - Помня...
     Капитанът се увличаше в подробностите, мислите му, изречени, бяха кратки.
     През този сезон на тази географска ширина винаги бушуват бури. Тогава уловиха сигналите на италианския кораб, който бедстваше. Те дълго слушаха как преговаря с някакъв друг кораб за цената на спасяването си и когато не се разбраха, капитанът избухне:
     - Превърнаха морето на пазар!
     Отклониха се от курса, за да то вземат на буксир и едва се довлякоха до най-близкото пристанище. Спомни си и жалкото угодничество па италианския капитан, който му предлагаше пари. Тогава в душата му се напласти отвращение към този свят, където дори и човешката благодарност имаше цена. Тогава за пръв път са спречка със своя помощник, който се опита да извлече изгода за себе си.
     - Екипажът на коя кораб е съставен от моряци - каза му той. - Ако не ви харесва, ще ви помогна да се качите на друг кораб.
     Може би и старши-помощникът искане сега да му припомни този случай и това беше неговата признателност за по-сетнешните им съвместни плавания.
     Капитанът го по гледна. Старши-помощникът пушеше, загледан напред.
     Лицето му бе източено, с леко хлътнали страни и симетричен профил.
     “Хубавец е дяволът!...”
     Силен удар разтърси кила. След него последва друг и целият кораб се затресе, под напора на вълните - те идваха насреща като тъмни стени и мракът им внезапно се наслагваше на мостика. Двамата стояха заедно и тази малка кутийка извършваше всички движения на виенското колело. Стомахът му отведнъж се свиваше и се залепяше на диафрагмата, а после пак отведнъж го усещаше да тежи в долната част па корема си.
     Той пак запуши цигара, макар в устата си да усещаше горчилката й. Старши-помощникът също димеше. И за пръв път, откакто беше почнала бурята, той първи го заговори.
     - Ще ос приберем, старпом.... И ще си взема отпуск. Ще ми се да отида на планина...
     - Боите ли се, капитане?...
     - От какво?
     - Есе някой ден ще угояваме рибите...
     - Говориш глупости, старпом! - помълча и сетне добави: - Тъкмо от това сестрахувам... Страхът ме кара да не им се давам.
     - Това се нарича смелост...
     - Може и да е така...Но няма нищо по-хубаво от завръщането, старпом...
     Изминаха няколко минути. После старши-помощникът запита:
     - Значи...не е срамно, че и аз се страхувам.
     - Срамно е за дърдорковците. ..Аз съм насъбрал толкова много страхове,че ако се измерваха на килограми, тоя кораб отдавна щеше да бъде пълен със страх...Как ти се струва това, старпом: кораб, натоварен със страх!
     - Изумително!
     - Разкажете го на онези от брега и те няма да ви завиждат на пътешествията...Как го рекохте? “И това го наричат работа!”... Това е професия на страха, старпом!
     - Не се ли увлякохте, капитане?
     - Може би...Но плаване, като сегашното, не е удоволствие...
     - С това. съм съгласен, капитане.
     “Дявол да го вземе! Този е моряк! Морето не обича онези, които не се страхуват от него...”
     И направил такова заключение, той беше доволен.
     Вятърът духаше с удвоена сила и, съюзен с вълните, отнасяше кораба от курса му. И капитанът отново командваше: “Посрещай вълните!”
     - Идете да си легнете, старпом...Засега не сте ми потребен.
     - Ако не преча, аз мога да остана, капитане.В такава буря почивката е по-лоша от бодърстването...Пък и когато сме двама, всякога е по-лесно...
     “Благодаря ти, приятелю... И дано тази буря не е по следна, която двамата ще надвиваме!”
     И все пак си помисли, че когато и да, те ще трябва да се разделят.
     Поредната вълна разтърси кораба и старши-помощникът политна.
     Не ножа да разбере как се намери в силните ръце на капитана. Той го подкрепи, а когато застана твърдо на краката си, потупа го по рамото и с една ненадейна ласка в гласа рече:
     - И тая ще я преживеем, старпом...
     Думите му се сториха странни и старши-помощникът го погледна изненадан.