Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Съдържание
Без рубрика:





Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Без рубрика
Владимир Зарев СВЕТОВЕ.
Worlds – a fragment of the Vladimir Zarev’s novel under the same name. 
 
Фото
     Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. В София. Главен редактор на списание Съвременник. Автор е на петнадесет книги, между които трилогията Битието, Изходът, Изборът, романите Денят на нетърпението, Хрътката, Лето 1850, Поп Богомил и съвършенството на страха, Разруха. Работното име на най-новият му роман е Светове.
     
     Откъс от едноименния роман

     "Денят на благодарността - помисли си Джулс, - какъв празен и несвършващ ден." Точно в Деня на благодарността преди двадесет и една години той се запозна с Дорис. Разчувствана от самотата му или уплашена от гладния поглед, с който опипваше бедрата и, неговата братовчедка Бетис му даде адреса на една къща в Лонг Аплънд. Беше наета от нейното гадже, всъщност от бюрото му за запознанства, и там се събираха "сингъли", жени и мъже от всякаква възраст, които бяха лишени от очарование, от късмет или от време сами да намерят постоянния си партньор. Джулс не се оплакваше от липса на късмет, вярваше в мъжката си неустоимост, беше перспективен и млад, но наистина нямаше време за лудории. Беше задръстено, болезнено зает.
     На моравата го посрещна загорял юначага, облечен като каубой от Средния запад, който разходи прашните си ботуши до верандата. В просторния хол танцуваха двойки, беше полутъмно и горещо, спуснатите пердета бяха или изглеждаха мръсни, плещест негър се бе привел над възрастна дама, говореше и нещо смешно и и подаваше с лъжичка торта. Тя се кискаше и играеше с венчалната си халка. Докосна го тънкият мирис на океана след прилив, на току-що разтворени миди, на разплод, стори му се, че е попаднал в публичен дом. Запали цигара в ъгъла, самотата му бе натрапливо видна, сякаш нарочно посочена и затова нетърпима, почувства се чужд и непоканен, изпита неловкост.
     Беше решил да си тръгва, когато ненадейно влезе млада жена и мигом привлече вниманието му. Тя се огледа, тръсна инатливо глава и приближи края на бара, където той бе намерил пепелник. В приглушения полумрак, в тъмата на обърканото си подсъзнание, я възприе като мулатка. Носеше малка, капризно накривена шапчица и воалетка. Изглеждаше толкова неестествено и странно, че в първия момент му заприлича на маскирана. Усети неудобство заради нейната нелепост. Беше стройна, но не висока, на не повече от двадесет и пет години, с многообещаващ задник, тънка талия и развълнувани от нещо преживяно, преливащи гърди. Не успя да зърне лицето и, то се губеше зад тази комична воалетка и затъваше в хлиповете и. Тя плачеше. Раменете и притрепваха и я издаваха, бе грижливо опакована, носеше бял косткзм, бели ръкавици и бели, копринени чорапи. "Бели чорапи!" - споменът за оная мулатка, за проститутката пред киното на 77-а улица го връхлетя толкова жив и поразяващ, че изпита възбуда. Отпусна и кръстоса пред себе си ръце, за да се прикрие.
     - Защо ме гледате така? - попита свадливо тя и овладя сълзите си.
     - Как? - обърка се той.
     - Хищно, ненаситно и животински...
     - О, извинете, госпожо, - Джулс извърна глава.
     - Всички вие... Всички мъже са животни - изрече наежено.
     - Е, Все пак има изключения.
     - Всички мъже, които познавам, са животни - гласът и бе леко дрезгав, но мелодичен, сякаш изпяваше думите си, - освен баща ми, разбира се. Стана му смешно, всъщност дожаля му за нея.
     - Мисля, че твърдението ви е пресилено, госпожо. Тя се взря в скръстените на слабините му ръце и изглежда проумя смисъла на тяхната смиреност.
     - Но защо, по дяволите, ме гледате така?
     - Как? - попита той. Стори му се, че този път тя се усмихна.
     - Защо не седнем?
     Жената го изгледа с нескривано пренебрежение, после одобрително кимна и свали шапчицата с воалетката. Тъмночервеникави коси засипаха раменете и. Видя му се ослепително, убийствено красива.
     - По дяволите - каза, - можем да пийнем по едно питие. Днес е Денят на благодарността...
     Тя предпочете масичката до олющения френски прозорец. Навън величествено притъмняваше. Парчето океан между фасадите на отсрещните къщи се отдалечи и посивя, напомняше цвета на излъскан камък. Отново му се стори, че долавя Възбуждащия мирис на водорасли и на разплод.
     - Аз съм ирландка - каза тя, сякаш искаше да го предупреди за нещо страшно важно. Очите и се присвиха зелени и загадъчни. После отново нахлупи смешната си шапчица и се скри зад воалетката.
     Сервитьорът запали свещта пред тях, донесе голям "Блъди Мери" за него (коктейл от водка с доматен сок и табаско - лютив сос б.а.), а не беше пил от флота, "Манхатън" (коктейл от бърбън, вермут и лед, с една червена череша б.а.) за нея и ги забрави. Преди да отпие, тя бръкна в питието си, лакомо изяде черешката от чашата, погледна го, облиза пръстите си, но не се засрами. Държеше се непринудено, свойски, сякаш бяха стари приятели и нямаше какво да си кажат.
     "Това може да се случи само в Америка - помисли си Джулс, - двама непознати да се срещнат случайно и сетне да споделят Деня на благодарността." Каза и го, тя се засмя и безпричинно го потупа по ръката. Кожата и беше шоколадово смугла, като на летовник, почернял нейде из плажовете на Флорида, ала почернял подозрително равномерно. Това го беше подвело да я помисли за мулатка.
     - Ами тогава да се запознаем - изрече го по особен начин. - Името ми всъщност е смешно.
     - Но трябва да ми го кажеш.
     - Дорис - сякаш го изпя тя.
     - Защо да е смешно? - удиви се той.
     - Защото е мое...
     Отговорът и беше странен и той премълча. Отпи от коктейла си.
     - А ти, ти кой си?
     - Джулс Гарфънкъл - бе разкопчала сакото на косткюма си, гърдите и го повикаха и без да го желае, той отново усети познатия гъдел в панталона си.
     Тя сбърчи чело, замисли се за миг, после подскочи.
     - Да не искаш да кажеш... чак ме е страх. Той неразбиращо повдигна рамене.
     - Абе ти да не си някой на Арт Гарфънкъл?
     - Той ми е брат - изрече го скромно. Ненавиждаше този въпрос.
     - Но Арт Гарфънкъл... великият Гарфънкъл, непостижимият Арт - тя се задъха, приведе се, едрите и гърди се опряха в ръба на масата - и ония другите, Пол Сайман, и бийтълсите, това бяха моите идоли в Сан Франциско. Знаеш ли как звучи брат ти в едно скапано общежитие, в една голяма и празна вечер? И досега притрепервам, когато чуя "El condor passa", "Sound of silence" или, господи, "Misters Robinson".
     - Защо в Сан Франциско? - прекъсна я той. Мразеше да го припознават с брат му.
     - Знаеш ли какво е идол, бе човек? Знаеш ли как стоят неговите снимки в една голяма и празна стая, натъпкана с гащите на още три колежанки?
     - Той е и мой идол - и това беше вярно, - но те попитах какво си правила в Сан Франциско?
     - Как какво? - удиви се искрено Дорис. - Там учих и завърших Станфордския университет, вярно той е в Силиконовата долина, но си е на хвърлей място от Сан Франциско.
     - Работя за Юнван - топ неопределено кимна към улицата навън, - и поне петдесет пъти съм летял до Сан Франциско. Красив град, но прескачах за ден-два, не успях да го разгледам. Радвах му се от хотела...
     - Защо не се обади, бе човек? Гледай ти, той бил братът на Арт Гарфънкъл...
     Джулс кимна. Засегна го това, че тя не знаеше какво е "Юнван" - навярно първата компютърна компания в света.
     - И си говориш с него ей така, правите здрасти, пипаш си го, нали?
     - От дете - засмя се накриво Джулс, - пудрил съм дупето му.
     - Нали после той изигра главната роля в "Параграф 22"? Страхотен филм, прочетох книгата едва когато се върнах тук, в Ню Йорк, при оная, моята разплакана майка.
     -Да.
     - Гледай ти какъв късмет извадих - каза Дорис и изрови от чантичката си кутия с цигари. По дяволите, тя пушеше, от неговото, от най- силното "Марлборо". Каза и го. Взеха си по още един коктейл, той - "Ръсинейл" (скоч, смесен с ликьор дръмбули - б.а.), тя - "Маргарита" (бакарди с малки зелени лимончета - б.а.), мигом бръкна в чашата, извади зелените лимончета, сдъвка ги и облиза пръстите си, потретиха, после тя си поръча бадеми и двоен бърбън с много лед, както го обичаше Апра.
     Говореше бързо и задъхано, сякаш стъмняването навън и близостта на неминуемата им раздяла я плашеха. Разказваше за себе си разпокъсано, хаотично, някак панически. Беше плакала, защото баща и изчезнал, от три години тя го търсела непрекъснато и навсякъде, а най-вече в такива домове за необвързващи запознанства, защото, твърдяла майка и, по природа той бил авантюрист и обичал да обира пяната на всякакви непочтени запознанства. Това не просто го развличало, правел го естествено и без да се вмисля, както пием вода и дишаме.
     - И днес, в най-светия празник на пуйките - изрече го сериозно, без ирония, - реших да опитам късмета си отново. Дойдох в тая дупка, понеже мама твърди, че той често я е посещавал - тя изтрополи с маникюра си по масата, повдигна воалетката, изгледа го, сякаш очакваше помощ от него и отново я спусна над очите си.
     Точно по тази причина била принудена да се облече като пансионерка в католически колеЖ, да си слоЖи Жалкия, но всяващ респект костюм, тя мразела белия цвят, да заеме тази отблъскваща шапка от разплаканата си майка, а воалетката трябвало да я скрие, да я предпази от чуждото любопитство, от навлеците и мириса на срам в тази къща.
     - Тук всички ме заглеждат между краката, сякаш там нося математическа задача и това ме изнервя. Вбесява ме. Воалетката ми се видя като броня на рицар, ала колко крехка се оказва понякога и най-здравата броня... - тя неопределено кимна към него и Джулс изпита вина. - Исках да дойдем двете с разплаканата ми майка, но тя отиде да тича за здраве. Каква безотговорност? - Мисълта и подскачаше като пингпонгово топче, Джулс се напрегна.
     - А баща ти? - попита той, просто трябваше да каже нещо.
     - Няма го, разбира се, го няма в тая дупка... Представяш ли си, колко е лесно човек да бъде наранен - "представяш ли си" беше някакъв словесен тик на Дорис, изричаше го с наслада, както той произнасяше всеобемната за него дума "правилно", - да бъде съсипан в един ден като този? Дето се прави на празник... Тя отпи мъжка глътка от уискито и облиза лъстивите си устни.
     - Така е - подкрепи я Джулс, ала тя нямаше Време за него.
     - Сама жена каза, - завряна и забравена в този варварски град... С баща ирландец и майка еврейка, за която едничкото удоволствие В Живота, единствената и радост е да плаче. Когато чу, че майка и е еврейка, а по старозаветните закони то означваше, че и Дорис е еврейка, Джулс потръпна, но не реагира, не и го каза.
     - Хайде, ти си умен, ти си Гарфънкъл, брат на оня..., на моя Арт, редно ли е така да постъпва една майка?
     - Не е... - побърза да се съгласи той, усещаше се объркан, вече пипнал и утешен, а моЖе би щастлив.
     - Нали ти казах, че си умен...
     Пороят от думи го заля отново, бяха толкова неочаквани, несвързани и цветни, че нямаше време да ги осмисли. Разказа му за крайбрежния булевард на Сан Франциско и океана, "ама да видиш океан, не като това блато около Ню Йорк", за улиците, които подобно бабички се катерили и слизали от хълмовете, за богаташкия квартал "Пацифик хайц" с най-приказния изглед на света, "там в един раздрънкан понтиак загубих девствеността си, ама да видиш девственост, после пет дни кървях".
     - Представяш ли си, дявол да те вземе? Зашеметен от тази с нищо непредизвикана искреност, той кимна.
     Станало случайно, този кретен Джефри не и бил дори приятел, бил пъпчив и играел като несменяемо крило в колежанския отбор по американски футбол. През цялото време мълчал и се наливал с бира, подмамил я със загадъчния залез над залива, залезът бил навсякъде, дори у нея, а после го разкъсал в неподготвената и утроба. Джефри бил тъп, но оная му работа била груба и огромна, "направо медицински случай". Изпитала болка, по-скоро удивление, погнуса и закъсняла ярост, и тои, Джулс, дето е брат на непостижимия Арт Гарфънкъл, знае ли, може ли да предположи какво означава в нейното семейство на благороден ирландец и еврейка, баба и се хвалила, че никой никога не я е зървал гола, а само по нощница, да загубиш невинността си в една вмирисана на кецове кола?
     - И знаеш ли защо позволих на оня Джефри да ме олигави? Джулс виновно повдигна рамене.
     - Защото беше чистокръвен ирландец, беше риж до последния си косъм и приличаше на баща ми. Носеше същите старомодни костюми и двуцветни обувки, ама да видиш обувки, с бомбета като "Бони & Клайд". Направо бе одрал кожата му. Но ако татко беше научил за моя позор, щеше да умре - Дорис избърса сълзата си, вгледа се в Джулс, сякаш му беше споделила съдбовна тайна. - Той пак е мъртъв, макар, надявам се, да си е жив и здрав, обаче преди три лета се сдобри със себе си и изчезна. Този път, изглежда, се пръждоса завинаги. Не ни изостави, както повтаря разреваната ми майка, просто се махна, отнесе се, стопи се. Представяш ли си? - беше пияна, утешена, а може би щастлива.
     - Да - произнесе завалено той. - Съжалявам.
     - Тогава бях принудена да постъпя в оная противна търговска къща за продажба на понтиаци, направо ги мразя тези трътлести коли, вече знаеш защо... - каза тя.
     Дорис взе чашата си, повдигна воалетката, за да отпие и едва сега забеляза луничките й. Те бяха опъстрили страните и, подчертаваха нацупеното и изражение и тя му заприлича на момиченце. Дръпна си от неговата цигара, облиза влажните си устни и изпусна няколко кръгчета.
     - Аз рисувам, говоря сериозно, мечтата ми е да стана художник!
     Замълчаха. Цялата и история му се виждаше налудничава или несръчно съчинена, нещо дълбоко в него не вярваше на думите й, съпротивляваше се, но той си беше пипнал, тя някак безотговорно красива, навън самотата го плашеше. Нищо не го интересуваше, беше му хубаво да я слуша, така бе сигурен, че са заедно. Отново му заприлича на мулатка. Не и го каза. Не желаеше да разсейва нея и своето блаженство.
     - Само едно не успях да разбера - попита тихо той, - какво, по дяволите, търсиш тук?
     - Как така не успя, бе човек, нали си умен, нали си Гарфънкъл... Майка ми идва в тая дупка. Вяло и непрекъснато. Откакто татко замина, тя или плаче, или се запознава с някой плешив кретен... но никога с ирландец сега, забулена от воалетката, тъгата и изглеждаше непоносима. "Може пък и да е вярно" - помисли си Джулс. Луминесцентните лампи по улицата излъчваха хлада на морга, но вътре беше горещо. Потеше се.
     -А ти?
     - Какво аз?
     - Не ми казвай, че е нормално насред Деня на благодарността да се натресеш в тая кочина за запознанства - изрече го без упрек, с някакво подкупващо опрощение. Джулс се смръщи и засмука незапалената си цигара.
     - А ти? - повтори упорито тя и властно изпъна гърдите си. Прималя му.
     Тя се прозя, протегна се, но не защото и беше скучно. През полупрозрачната блуза отново усети палавината на гърдите и. Едри, зрели, настървяващи го, защото поне в този миг бяха изгубили предназначението си да изхранват. Дорис проследи погледа му, ясно усети глада му.
     - Гледаш ме - каза, - а не ме виждаш, защото харесваш луничките ми, нали?
     Произнесе го с тъга, думите и бяха толкова абсурдни, че той се обърка, но отмести очи от деколтето и. Изглежда тя също си беше пийнала, а може би по някакъв необясним, свой си начин се чувстваше и щастлива?
     - Горкият, и ти си безмилостно сам - усмихна се вяло, а после замислено прибави: - Какво ли не правят едни никакви лунички... Представяш ли си? Свещта догаряше В свещника. Навън съвсем се беше смрачило. Плати и остави голям бакшиш на сервитьора. Излязоха, тъмнината беше запалила Манхатън, сега хаосът и подредеността в този удивителен град му подейства като докосване на близък човек. Обичаше Ню Йорк не само защото беше роден тук и познаваше цялата му безбрежност от Дантелената сграда (небостъргача на "Крайслер" - б.а.) до китайския квартал, Лонг Айлънд и руските ресторанти по Брайтън бийч, но и заради онзи магически живот, който течеше Високо по етажите над авенютата и тесните улици, който едва се усещаше, ала го обгръщаше, упояваше го и властваше над него като детските му мечти. Трябваше да вдигне глава и тогава падаше към небето, срутваше се в бездната на надвисналите сгради, в трудността да понесеш величието на нещо, което е непрестанно около теб, а сякаш го няма. И досега се прехласваше в Ню Йорк, но не и го каза. Нямаше смисъл. Беше паркирал неправилно и върху страничното стъкло на колата си намери "честитка". За тази вечер с Дорис бе потрошил двеста долара. Вече караше "Линкълн", беше го купил на старо, колата меко и безшумно потегли, някой отзад наду клаксона си, защото несъзнателно бе запречил движението му. Изруга наум. Включи касетофона с касетката на Арт, която носеше винаги със себе си. Спотаено слушаха. Мълчаха. У Дорис изглежда се бе върнала тъгата. Тъгата и споменът за нещо само нейно, пропуснато. Сега в затвореното пространство на колата се чувстваха като непознати, поне той беше страшно напрегнат. Тя бе накривила смешната си шапчица, спуснатата и воалетката напомняше кепенец на прозорец. Беше се затворила като къща и никой, изглежда, не бе в състояние да надникне в нея. Живееше с майка си в Брик Чърч, китно градче в близост до Ню Йорк. В къща с неокастрени храсти и своята странност, със самотата си, много по-късно Джулс щеше да го разбере, всъщност с лудостта си. Прекосиха Хъдсън ривър през Линканловия тунел, излязоха на аутострадата към Ню Джърси, той караше бавно, не му се пристигаше. Не му се оставаше сам, а не знаеше как да и го каже. Беше отъпял от алкохола, от неочакваността на тяхната среща и своята идиотска изповед, от съзнанието, че все някога пътят пред тях ще свърши и ще се разделят. Беше отъпял от себе си.
     - Щом си брат на Арт - каза с променен, делови глас тя, - значи си евреин.
     - Евреин съм - съгласи се той.
     - Чувала съм, че евреите са страшно стиснати - произнесе го с акцент, което трябваше да му подскаже, че е чистокръвна ирландка, - и във всичко ги бивало.
     Тя погали наболите му страни и зарови пръсти в косите му. Жестът и бе ненадеен и свенлив, но на него отново му прилоша от възбуда, ръцете му се разтрепериха на Волана.
     - Така е... - едва успя да изрече.
     - Странно, ти не си рижав, но по нещо приличаш на баща ми - Дорис повдигна воалетката си, изгледа го изпитателно както в оная къща за запознанства и неуверено изрече: - Я виж, мотел. Защо не си вземем една голяма и празна стая в тоя скапан мотел?
     Помнеше мириса на препарат срещу хлебарки и че поръча шампанско, а не бе пил от флота. Неопитността и. неумението и да овладее срама си, мъчителния си свян, бавното и събличане на змия, която се измъква от кожата си, гърдите и, толкова лъстиво пищни, че го разсейваха, пречеха на желанието му. Тя махна всичко от себе си, свлече дори жартиерите и белите чорапи, но остана с шапчицата си, приведе се към туптящата му напращялост и повдигна воалетката, като че ли участваше в ритуала на сватбената си церемония. После съзнанието му се изтри от тежестта на голотата и, от оная пълнота на проникването, каквато никога не беше изпитвал, от стеснителните и, но престъпни и омайващи движения. Последва гладът след пълното насищане, месоядният глад в слабините му, подтискан от години за още и още. Воалетката скриваше лицето и и слава богу луничките, детското у нея, от което щеше да изпита неудобство, устата и повтаряше едно вибриращо "о, о, о...", сякаш се бяха загубили и този звук бе ехото от тяхното намиране. Най-сетне Джулс се отдръпна и потта го заслепи. Очите му смърдяха, но той надникна в разтворените и бедра, като че ли се беше върнал в Куинс, в оня вмирисан на пържени картофи пъб, където го бе хипнотизирала безпътната мулатка. Зърна някакво подобие на китайски йероглиф, изписан с червена боя и с много дебела четка.
     На другата сутрин той се прибра късно сутринта. Направи горчиво кафе и си разбърка две чаши с поливитамини. Усещаше се опустошен, излъган и преситен едновременно, и в същото време странно безгрижен, сякаш беше изпълзял от отегчителна болест. "Това може да се случи само в Америка" - помисли си с някакаква пресилена войнственост. - Дорис? Името и наистина е смешно, защото тя се казва така."

ВЛАДИМИР ЗАРЕВ
 
 
Назад [ 1 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма