Простори

     1.
     Лесно е да си реалист в живописта, в изкуството, зрително обърнато (обърнато с лице?) към външния свят. Но какво означава реализъм в музиката? Никъде условността и уклончивостта не се прощават една с друга така, както в нея; нито една област на творчеството не е така обвеяна от духа на романтизма това винаги успяващо, защото не може да се провери,то е начало на произволността. Но и тук всичко се основава на изключенията. Те са множеството, което съставя историята на музиката. Има обаче и изключения от изключенията. Две от тях са Бах и Шопен.
     Тези два стълба и създатели на инструменталната музика не ни изглеждат герои на измислицата, нито фантастични фигури. Те са олицетворената достоверност В своя собствена дреха. Тяхната музика изобилства с подробности и създава впечатлението, че е летопис на живота им. Действителността, повече отколкото у всеки друг, пронизва всеки техен звук.
     Като говорим за реализма в музиката, ние събсем нямаме предвид илюстрованото начало в оперната или програмната музика. Става дума за нещо съвсем друго.
     Навсякъде, във всяко изкуство, реализмът е, очевидно, не отделно направление, а някакъв особен градус на изкуството, висша степен на авторова точност. Реализмът е вероятно онази решаваща мяра на творческата детайлизация, която не изисква от художника да се съобразява нито с общите правила на естетиката, нито със съвременните му слушатели и зрители. Дотук именно стига винаги изкуството на романтизма и с това се задоволява. Колко малко е необходимо за неговото процъфтяване! Нему принадлежат кухият патос, лъжовната дълбина и престорената нежност всички форми са в услуга на неговата изкуственост.
     В съвсем друго положение е художникът-реалист. Неговата дейност е кръст и предопределение. Никаква сянка от самоволие, никакви капризи. Той ли ще играе и развлича, щом собственото му бъдеще си играе с него, щом сам той е негова играчка!
     И преди всичко какво прави един художник реалист, кое го създава? Ранната впечатлителност в детството, струва ни се и придобитата навреме добросъвестност в зрелостта. Именно тези две сили го карат да работи; на романтичния художник това е невъзможно и незадължително. Собствените му спомени го тласкат в областта на техническите открития, необходими за възпроизвеждането им. Художественият реализъм, струва ни се, е в дълбочината на биографичния отпечатък, превърнал се в главна движеща сила на художника, тласкаща го към новаторство и оригиналност.
     Шопен е реалист в същия смисъл като Лев Толстой. Неговото творчество е изцяло оригинално не заради отликите от съперниците, а заради сходството с натурата, която той рисува. То е винаги биографично не заради егоцентризма, а защото подобно на останалите велики реалисти Шопен е гледал на живота си като на средство за познание на живота в света. Той е водел разточително-лично и непрактично-самотно съществуване.

     2.
     Главното изразно средство, езикът, с което у Шопен е изложено всичко.което е искал да каже, е мелодията, най-неизмислената и най-могъщата от всички, които познаваме. Това не е краткият, куплетно възпроизвеждащ се мелодичен мотив, не е повторение на оперна ария, безкрайно извайваща с глас едно и също, а постъпателно развиващата се мисъл, както е в приковаваща вниманието повест или на съдържанието в исторически важно съобщение. Тя е могъща не само в смисъла на своето въздействие над нас. Могъща е тя и в смисъл, че духа на нейния деспотизъм Шопен е изпитал върху себе си, следвайки в нейната хармонизация и обработка всички тънкости и извивки на това строго и покоряващо построение.
     Например темата в третия E-dur етюд би предоставила на автора славата на най-добрите песни на Шуман и при по-общи и умерени решения. Но не! За Шопен тази мелодия представлява действителността, зад нея е имало някакъв реален образ или случай (веднъж, когато неговият любим ученик свирил този етюд, Шопен вдигнал стиснатите си ръце и възкликнал: "О, родино моя!") и умножавайки до изнемога настроения и модулации, налага преди последния полутон да се пренаредят секундите и терците на междинния глас, за да остане верен на ромоленето и преливането на темата, на праобраза, за да не се отклони от истината. Фото

     Или В Gis-moll, осемнадесети, етюд в терците зимното настроение, подобно елегизма на Шуберт, би могло да бъде постигнато с по-малко разхищения. Но не! Трябвало е да се изрази не само подскачането на шейната, но и стрелата на пътя се пресича от плаващите бели парцали, а под друг ъгъл се пресичал тъмно-черният хоризонт и тази толкова пъстра плетеница на разлъката може да се предаде само с такъв хроматично загатнат, пропадащ, мъртво звънтящ и замиращ минор.
     Или впечатлението в баркаролата, подобно на това в "Песента на венецианския гондолиер" от Менделсон, би могло да се получи с по-скромни средства, но тогава именно би се появила тази поетичната приблизителност, която обикновено свързват с такива заглавия. Но не!
     Винаги пред очите на душата (а това именно е слухът) има някакъв модел, към който трябва да се приближим, като се заслушваме, усъвършенстваме и подбираме. Поради това звукът на капката в Des-dur прелюдия се преражда в кавалерийския ескадрон В As-dur полонезата и се стоварват водопадите на планинския път в последната част на h-moll соната, неочаквано се разтваря прозорецът на къщата в нощната буря в средата на тихото и безметежно F-dur ноктюрно.

     3.
     Шопен пътувал, концертирал, половината си живот прекарал в Париж. Мнозина са го познавали. За него свидетелстват такива известни хора като Хайнрих Хайне, Шуман, Жорж Санд, Делакроа, Лист и Берлиоз. В тези отзиви има много ценни неща, но още повече приказки за русалки, еолови арфи и влюбени феи, които би трябвало да ни дадат представа за съчиненията на Шопен, за маниера на неговото свирене, за вида и характера му. Колко превратно и неадекватно изразяват понякога хората своите възторзи! Най-малко русалки и саламандри е имало у този човек; напротив около него кръжат романтични пеперудки и елфи, когато, ставайки от рояла, преминавал през разпадащия се строй от важните гости, определяли феноменален, гениален.сдържано ироничен, уморен до смърт от нощното свирене и композиране и дневните занятия с ученици. Казват, че след такива вечери, за да извади обществото от вцепенението, което предизвиквали тези импровизации, Шопен незабелязано се промъквал до огледалото в антрето, разхлабвал връзката , разрошвал косите си и с променена външност се връщал в салона, за да започне да изобразява и имитира със собствени текстове: знатен английски пътешественик, възторжена парижанка, беден старик-евреин. Очевидно е, че големият трагически дар е немислим без чувството за обективност, а чувството за обективност не може да мине без мимическа жилка.
     Забележителното е, че където и да ни отведе Шопен и каквото и да ни покаже, ние винаги се отдаваме доброволно на неговите измислици, без да изпитваме умствена неловкост. Всичките му бури и драми са ни близки; те могат да се случат във века на железните пътища и телеграфа. Дори когато във фантазията, в част от полонезите и баладите участва легендарният свят, свързан сюжетно отчасти с Мицкевич и Словацки, нишките на правдоподобността тръгват от него към съвременния човек. Това са рицарските предания в обработката на Мишле или Пушкин, а не космата босонога приказка с рогат шлем. Особено ярък е печатът на тази сериозност върху най-шопеновското у Шопен неговите етюди.
     Етюдите на Шопен, наречени технически ръководства, са по-скоро студии отколкото учебници. Това е музикално изложение на изследванията по теория на детството, а отделните глави за пиано са въведение към смъртта (поразително е, че половината от тях ги е писал двадесетгодишен човек); те по-скоро ни учат на история, на строеж на вселената и какво ли не още далечно и близко, отколкото на свирене на роял. Значението на Шопен е по- широко от музиката. Неговата дейност ни изглежда като повторно откриване на музиката. 1945 г.