Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Съдържание
Без рубрика:





Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Без рубрика
Гаро Кешишян фотографът на абсурдните откровения.
Garo Keshishyan – the photographer of the preposterous revelations, by Roumen Seraffimov. 
 
Фото
     Почти 30 години Гаро Кешишян е на сцената на фотографското изкуство. Той е минал през всичките му значими прояви у нас и е получил най-високите отличия. Участвал е в престижните форуми на фотографията в почти всички страни на Европа, в САЩ и Канада. Донесъл е награди от Франция и Япония. Показал е свои самостоятелни изложби в Ла Рошел и Арл - Франция, в Лечестър - Великобритания, в Будапеща, Токио, Хюстън, Лос Анжелис, Ню Йорк, Копенхаген, Венеция. Отдавна той е сред големите във фотографията.
     "По-добре да изхвърлиш нещо полухубаво, отколкото да запазиш нещо полулошо". Вероятно този лично формулиран принцип, който Гаро Кешишян изповядва в работата и изкуството си, го е довел до неговия изключителен професионализъм като художник. Това обяснява почти "маниакалната" му взискателност към създаването и изработването на фотографиите, непонятното за мен пренебрежение към собствени и то чудесни творби или твърдението му, че едно от най- трудните неща за него е да направи истински добро копие. Когато все още не познавах добре Гаро Кешишян, си мислех, че всичко това е артистична поза. Всъщност ставаше дума за свръхпрофесионално художническо отношение. За да прилага обаче един художник подобен принцип в работата си, трябва и голям талант, и натрупан опит, и сила на характера, и много висок интелект. Това, което има Гаро Кешишян. Всеки, който опознае този мъж с посребрена вече коса и проницателни черни очи, разбира какво удоволствие е да се разговаря с него, да се слушат не само духовито и изразително поднесените вицове, но и дълбоките и оригинално изказани разсъждения за живота и изкуството. Винаги съм се учудвал на неговата поразителна жизненост, духовитост и енергия неща, които трудно оцеляват в чувствителните хора след многото тягостно преживени години в една затворена, тоталитарна обществена действителност. От нея не би могъл да остане незасегнат обаче и Гаро Кешишян, още повече, че неговият обектив го приближаваше много по-осезателно до реалните очертания на тази болна действителност. Той бе насочен постоянно към драстичните и житейски свидетелства, той запечатваше с безпощадна неоспоримост трагичните и истини. За какво друго може да говори серията фотографии, показващи набраздените с дълбоки бръчки и изцапани със сажди лица на леярите, грубоватите им фигури, странни пози и добряшки усмивки, внасящи още повече абсурдност в абсурда на почти средновековните условия на труд. Или хармоничните композиции от войници, чиито тела и изражения освен силно физическото си внушение носят и усещането за унифициране, анонимност и духовно обезличаване на човешкото същество. В подобен дух възприемам и една също известна серия от атлетични мъжки тела, излъчващи огромна сила и мощ, но и фашизираната агресивност и заплашителност на един чисто физически, бездуховен диктат. Много скръбна символика има и в няколко изключителни портретни образа - на все още стройна, но застаряваща и покрита с гъста мрежа от бръчки жена, или на полуголия старец-аскет, обърнат сякаш към неизвестността на отвъдното.
     Когато човек разгледа тези фотосерии, поразяващи с откровеното и крайно разголване на житейските сцени и роли; творби, пропити от екзистенциален дух, показващи абсурда и парадоксалността на социалните отношения, на почти непредполагаеми човешки състояния и съдби в българската и въобще в човешката реалност, тогава ще разбере болезнено- сериозните думи на иначе духовития Гаро Кешишян: "Усещах се като дънна риба. Там, на дъното, където всичко се отлага, където тинята се вдига при най-лекото движение и размътва водата, а светлината не достига, там нищо не е фотогенично. Игривите слънчеви зайчета на повърхността са разрешени и достъпни за други, привилегировани същества." Наистина много сили и внимание е отдал Гаро Кешишян на мрачното съществуване в дъното на обществото, на обезцветените и обездвижени дънни същества, които се сливат с тинята, за да не ги открият и унищожат хищните риби. Според него тоталната липса на какъвто и да е престиж на фотографията в България до 1990 г. се дължи на страха от нея, от нейната автентична неоспоримост при художественото фиксиране на живата, обществена реалност. Тя представлява своеобразна заплаха за Системата с документалната обективност на погледа си върху нейните черти и прояви. На фотографите се гледаше като на опасни, дори вредни хора, неконтролируеми и способни да проникнат под повърхността на нещата, да открият и покажат на всички нефотогеничното лице на дъното, на компрометиращите Системата и Държавата истини. Затова и най-добрите снимки почти не са били показвани, затова и репортажният подход във фотографията не бе достатъчно разбит, а натуралистичният поглед към "опъващите хомота" почти не се среща. Разбира се, Гаро Кешишян е преминал през всичко в художествената фотография, независимо че е направил първата си професионална снимка на 33-годишна възраст (вероятно пак според неговите свръхкритерии за качество).
     Освен драматичния натуралистичен поглед към "опъващите хомота" и социално-философските метафори, в творчеството му се срещат и поезията на пейзажа, и шокиращата откровеност на голото женско тяло, и сюрреалната атмосфера на странни ракурси, оригинално видяни и необичайно аранжирани обстановки. В една прекрасна и известна фотосерия, наречена "Безкраен глас", Гаро Кешишян показва как фотографският образ може да бъде изведен от обвързаността си с обективната, емпирична реалност, от която произлиза, да бъде художествено абстрахиран от нея и превърнат в идеална структура с изразително символично звучене. Фото
     Художникът винаги е отделял специално внимание на портретната фотография, чрез която като страстен ловец на състояния търси странното, необикновеното, истинското в човешкото същество. В неговата невероятна галерия от портретни образи особено място заема цикълът "Арменци". Чрез лицата на своите сънародници Гаро Кешишян иска да намери и събере родовите ценности и добродетели, да покаже одухотвореността и нравствената сила на един народ с древна и голяма култура, разпилян по света от историческите колизии.
     Този важен за Кешишян проект беше показан пред публиката В Европа благодарение на щастливата му среща с една изключителна личност - италианеца Серджо Поджанела. Като опитен галерист, куратор и културолог той оцени високо артистичната работа на варненеца и го представи с няколко изложби В Италия, както и с великолепен каталог със 100 от най-добрите му фотографии.
     Провокацията от другите изкуства - особено музиката и изобразителното изкуство, към които Кешишян има по-специално отношение, винаги го е водила към крайно отдалечаване от илюстративното в изграждането и усещането на фотографската образност. За него изкуството, каквото и да е то по вид, е инструмент за изследване на света. Колкото по-фин е „скалпелът", толкова по-лесно и по-добре може да се разголи същността на света, човека и духовността му.
     А естетичното е упойката при този разрез. За Кешишян всички изкуства съдържат и някаква странна математика. Във всеки един момент от съзерцанието на творбата човек залага собствения си хикс и чрез него търси очертанията на неизвестното в самия себе си... В портретната фотография е много трудно да се осъществи пълен контрол върху творческия процес, защото има двустранно участие - на снимащия и на снимания. Успехът идва, ако се получи резонанс между няколко съставки на този процес - между фотографа, избрания модел и ситуацията, в която двамата се намират. Ако към това се прибави и резонанс между готовата творба и зрителя, кръгът ще се затвори. Гаро Кешишян успява да сглоби този сложен кръг по най-добрия начин. Различните хора допускат до различни пластове от собственото си битие. Разбира се, никой не може да изиграе нещо, което го няма в самия него. Дълги години фотографът води най-деликатната битка с хората, които е искал да снима - за тяхното доверие, за да се отключат и покажат в истинската си същност, която е най-интересна за окото на изкуството. Защото той обича да снима не актьори и модели, а естествени хора от живота. При това се опитва да надмогне последствията от три зловещи бича, които са деформирали нормалните реакции и поведение на хората страха, насаден в тях, фалшивия срам от проявите на естествената им природа, които са ги накарали да изпитват, и ниската култура. С подобни творчески възгледи Гаро Кешишян търси и визуализира не мимолетните ситуации, а принципно важното, дълбоко същностното, типологичното в света на човека. Той обича да се взира и да прониква чрез камерата си в глъбинните му потайности, в импулсите и бесовете на онази тъмна зона на психичното, която Юнг нарича „нигредо". Привлича го преди всичко еретичното, антинормативното, екстатичното, нарушаващото официалното статукво и общоприетите правила поведение. Защото той също е своеобразен еретик в българската фотография с откровенията си за обществените и личностните абсурди в живота.
     Когато отново се вглеждам в неговите творби, в невероятните състояния и категоричната форма, когато усещам тоталното им внушение като образно изразяване, интелектуална наситеност и философски мащаб, се убеждавам, че фотографиите на Гаро Кешишян са сред най-добрите доказателства, как от "лесно постижимото" чрез обектива точно копие на реалността може да се създаде трудно постижимото духовно пространство, каквото е изкуството.

РУМЕН СЕРАФИМОВ
 
 
Назад [ 4 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма