Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Съдържание
Без рубрика:





Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Без рубрика
Житейските и литературните жестове на Петър Алипиев.
The worldly and literature gestures of Petar Alipiev, by Panko Anchev. 
 
Фото
     По повод 75-годишнината от рождението на поета.
     
     Жестът е движение на ръката. Но също и проява на великодушие, действие за забелязване. Всеки човек има своите специфични жесто8е, т.е. движения на ръката и действия за забелязване. Чрез тях или се афишира, или иска да се прикрие, или спонтанно изразява отношение чрез радост и тъга към случващото се около него или с него. Жестикулацията безспорно е тип език, чрез който се общува или се прекъсва общуването. И като такава тя не бива да се схваща в нейното моментно проявление, защото един жест може да трае миг, но може да продължава дни, години и дори векове. Колкото е по-дълга безкрайността му, толкова той е по-значим, впечатляващ и пълен със смисли. Но колко дълга може да бъде безкрайността на жеста?
     Въпросите също са някакъв тип жестове. Отговорите също. И понеже е така, ще кажа, че писателските жестове нямат възраст и "срок на годност". Те живеят, разбира се, във времето, където са родени, но съществуват, докато писателят присъства в литературата и не е забравен. От тях можем да съдим за духа на епохата, за нейната сложност или простота; за нравите, в които протича литературният живот и дори за особеностите на литературния процес. Макар че тези жестове не са единствените или най-важните критерии, по които съдим за епохата. Но те са важни критерии и не бива да се пропускат при изучаване историята на литературата.
     Избирам Петър-Алипиевите жестове, защото с него бяхме близки приятели и защото много от неговите жестове ставаха пред очите ми и дори с мое участие; други ми бяха разказвани от него, докато работехме в продължение на 7 години в една стая в книгоиздателство "Георги Бакалов". Знам, че в разказите за тях има и ред измислици, късни привнасяния, но и измислиците, и привнасянията са също жестове и трябва да представляват интерес за изследователя на литературата.
     Петър Алипиев е един от най-значимите български поети от втората половина на XX век. За него малко се говори и пише, но то е несправедливо и един ден сигурно ще се промени. Причината виждам както в особеностите на неговата поезия, така и в особеностите на неговия характер и в поведението му. Вярно е, че тази поезия по звучене не си схожда с патоса на предишното време особено на времето, когато самият Алипиев навлиза в литературата. Тогава друг тип поети се налагаха и те бяха в центъра на обществено-литературното внимание.
     Вълната на известността и славата подемаше върху гребена си писатели с по-голяма социално- политическа енергия; такива, които можеха да изглеждат добре на светлините на прожектора, да говорят гладко и да се оправят като редактори и ръководители в писателския съюз. Установяваше се друг литературен стил, какъвто нямаше преди. Смяната на поколения след Втората световна война съвпадна с преустройството на целия обществен живот В България. Новата социално-политическа система имаше своите изисквания и към устройството и представителството на СБП и на целия литературен свят. Тези неща трябва да се изследват внимателно и непредубедено без идеологеми и политически заклеймявания. За историка на литературата всичко е важно и интересно дори и тези обществени изисквания към поведението на новите "първи хора" в литературата. А представителите на новото поколение бяха хора наистина талантливи, а някои от тях дори високо образовани, със светски маниери, с дипломатичен такт, управленски размах и държавнически дух. Към това би могло да се добави и крайно полезният в такива условия кариеризъм, т.е. стремеж към властта и желание да бъдеш напред и начело. Днес да си член на ръководството на СБП нищо не означава, тогава обаче това бе особена чест, проява на огромно политическо благоволение, признание за литературна значимост, а също и стратегическо положение, осигуряващо последващо възпроизводство на литературна слава с всичките и материални, и духовни последици, и съпътстващи атрибути.
     Така би следвало да се оценява явлението "признание" или "непризнание" през годините, които наричаме тоталитарни. Устройството на литературния живот е важно условие, в което се проявяват постъпките и жестовете, задоволството или недоволството, славата или "скромността" на един или друг писател. Не бива да се правят идеологически оценки или да се търсят непременно политически причини и мотиви за положението на даден творец в литературно-политическата йерархия. Или да се твърди, както някои днес се опитват, че, видите ли, Петър Алипиев бил несъгласен със системата и поведението му е било своеобразен протест срещу нея. Като свидетел на една част от живота му смея да твърдя, че П. Алипиев наистина не беше напълно съгласен със системата, но той и принадлежеше по убеждение, по идеология, която беше наследил от рода си. Той просто се беше примирил със статута си на литературен аутсайдер и успяваше чрез хумора си да се запази от разяждащата завист, неудовлетвореност и болни амбиции. Той беше умен човек и разбираше, че като е "извън", може да извлече дори някаква лична полза.
     Когато едно писателско поведение или цял един Живот на писател е фиксиран или в анкета, или в мемоари, всичко в него придобива друг смисъл. Тези литературни жанрове са твърде подвижни и превръщат чисто личния жест на писателя в жест на литературата. Защото никаква скромност не може да бъде изтъквана, ако писателят се е решил да разкаже какво му се е случило особено ако разкаже за собствената си скромност и недоволството си, че не е бил признаван или е бил отричан. Петър Алипиев прави това в анкетата на Светлозар Игов и в книгата "Без малко Тиртей", както и с цяла серия анекдотични разкази, които той дълго време публикува в периодичния печат, но не ги включи в последната книга. Това са засега автентичните свидетелства за неговото житейско и литературно поведение. Малко са все още спомените за него. Но аз познавах този поет. И този човек! Вярно е, че в последните пет-шест години от живота му малко пооредяха срещите ни, но това беше време на умиране на приятелства, на преоценки, на разочарования, самозаблуди, клевети, подвеждания и т.н. Не бих казал, че сме променили отношението си един към друг. Дори Петър Алипиев ми подари последната си "Лирика" с надпис: "На Панко роднина по дух". Винаги съм искал да изследвам поезията му, но и да напиша нещо за самия него, за характера и постъпките му. Освен че работехме шест-седем години заедно, но и повече от десет години бяхме съседи и дори след напускането на издателството се срещахме почти всеки ден. Така че мога да твърдя, че го познавам много добре. И може би повече като човек, отколкото като поет. Защото да познаваш един поет, означава да умееш да го анализираш и тълкуваш в неговата автентична дълбочина и значимост. А кой критик е заслужил това право...
     Беше много страхлив за съдбата си човек. За него оставането без работа бе трагедия. Затова, колкото и да демонстрираше гордост, самочувствие и независимост, беше готов на унижение, за да спаси службата си. Когато се налагаше да взима позиция в някой конфликт (а тогава в издателството имаше достатъчно такива поводи и всеки път бяха на живот и смърт), топ търсеше някаква средна линия и използваше случайно открила му се възможност да не присъства на дадено събрание или да замълчи. По-късно обясняваше мъчително и оправдаваше позицията си пред изгубилия В конфликта. Падал е на колене пред директор, за да не го уволни заради някакъв груб издателски пропуск. В същото време бе особено арогантен и жесток към графоманите, които всекидневно му досаждаха в издателството. Сякаш на тях си изкарваше мъчителните унижения пред по- силните от него.
     И още: умееше да изкара неучастието си в ръководства като демонстрация на своята независимост и презрение към светския живот. В анекдота "Върховно преживяване" от книгата "Без малко Тиртей" разказва как по време на конгрес на СБП тогавашният председател Пантелей Зарев четял предложенията за нови членове на управителния съвет и как започнал "Предлагам за член на УС и нежния лирик Петър...". Тук сърцето на Алипиев трепнало, "душата ми казва той се изпълни с възторг, за секунди си представих славата, парите, положението в обществото". Оказало се, че става дума за Петър Караангов. Допускате навярно, че случката е измислена, но разказана от П. Алипиев, е показателна за неговото отношение към "славата, парите, положението в обществото". Топ наистина ги искаше, но понеже не можеше да ги получи в този им вид и от подобно обществено положение (от власт и служба), иронизира себе си и демонстрира чувство за хумор. Така се надсмива на тези, които не са като него, и едновременно с това облагородява неудоволетворените си амбиции. Разбира се, аз опростявам и вероятно хвърлям петно върху репутацията на П. Алипиев, но възприемам анекдота като своеобразно отмъщение и самооправдание.
     В "Без малко Тиртей" са разказани няколко случки от прословутите августовски срещи на Тодор Живков с писателите в Творческия дом на СБП на "Златни пясъци". Искам да ви уверя, че те или са измислени от автора, или са преразказани от него. Но и едните, и другите звучат интересно и смешно. Но той спестява собственото си участие в програмата. Писателите подготвяха хумористична програма от собствени текстове, която се представяше пред Живков. В повечето случаи това бяха разкошни импровизации и проява на превъзходно чувство за хумор. Беше въпрос на чест и гордост да те включат в такава програма. Петър Алипиев участва няколко пъти в нея и винаги имаше успех. Пред Тодор Живков, разбира се. Но и пред колегите писатели също. Й този успех му гарантираше, както поне той смяташе и дори беше напълно уверен, служебното спокойствие за цяла година напред. Защото там присъстваха и местните ръководители, които се впечатляваха от подобен "успех".
     Като изтъквам всичко това, аз не искам да представям този голям български поет като лицемер или злодей. Напротив, той беше силно раним човек, с чувство за хумор, наблюдателен, духовит. Житейското му поведение, жестовете в живота бяха неговата защитна стена, която го ограничаваше от останалите. Всеки издига такава стена, за да остане незасегната вътрешната му същност и душевна чистота и свобода. Често и унижението е такава защитна реакция и преграда. Писателят не може да бъде вечно изобретателен в съпротивата си срещу другите и избира онази стратегия, която, както се казва, му е "под ръка" и която може най- успешно да прилага. Писателят също е човек; той живее в обществото, изпада в различни ситуации, влиза във връзка с други хора, понася натиска на Живота и трябва да има механизми, с които да се съпротивлява или да омекотява ударите върху себе си. Най-често той е беззащитен, немощен, непохватен. Спомнете си стиха на Шарл Бодлер от стихотворението му "Албатрос": "неговите криле на великан му пречеха да върви". Но не само да върви, но и да диша, да общува, да преживява нормално, просто и естествено. Аз помня каква омраза предизвикваше Петър Алипиев във Варна сред пишещите. Дребни таланти и невзрачни хора искаха да получат неговата благословия като поет и редактор, а той им отвръщаше с презрение, грубости и подигравки. Те претендираха да бъдат по-значими от него, а не умееха дори да подреждат граматически правилно думите; той ги ругаеше. Но те се страхуваха от него и избягваха да общуват. Така го оставяха на мира и рядко му досаждаха с присъствието си. Ала работеха с всички средства за отстраняването му от издателството. И успяха. Той пък ги осмива в "Без малко Тиртей" и се изкарва герой в битката си срещу тях в анкетата на Светлозар Игов. Истинският писател не може да не страда за малодушието, страха и униженията. Едни могат да си позволят да бъдат резки и груби с натрапниците. Виждал съм как се държат с подобни типове Васил Попов или Ивайло Петров. Тяхната грубост и безпардонност обаче е също защитна броня, начин на съпротива и стратегия срещу стихията на живота. Вътре в себе си те са деликатни, нежни, чувствителни. Петър Алипиев не се държеше като тях. Напротив, той допускаше да му се подиграват, да издевателстват над него. И реакцията му беше или гръмогласен смях, или мрачно мълчание, или опит да отклони разговора, но никога някакъв рязък жест, груба реакция. Поне аз не съм присъствал на подобна демонстрация. Алипиев ми е разказвал случки с В. Попов и И. Петров и не скриваше завистта си за тяхното високо видимо самочувствие, което им позволяваше да бъдат господари на ситуациите. Но той компенсираше публичната си стеснителност и склонност към унижение с начините, по които връщаше ръкописи или водеше разговори с автори в издателството. Беше груб до невъзпитаност и на моменти изпитваше удоволствие да смаже и унизи и без това беззащитния автор, чиято единствена вина бе, че е дръзнал да му досажда с бездарните си литературни опити. Само че така той си печелеше нови врагове, а не респект какъвто постигаха Васил Попов и Ивайло Петров. Може би защото му липсваше финес в грубостта и арогантността. Или защото не бе надарен с тяхното външно достолепие и светски маниери, чрез които дори и просташката грубост не изглежда просташка, а като своенравно достойнство.
     Като чета поезията на Петър Алипиев в контекста на темата, която сега разглеждам, виждам (без да съм фройдист) връзката между житейския жест и отреагирването му в творчеството. Писателят изразява гласа и духа на епохата и обществото, в което живее, но винаги описва себе си и само себе си. Дори и когато в даден образ има реален прототип. Образът е въплъщение на авторовия дух, на душата, на нейната разноликост и уязвимост. Тя намира удоволетворение и покой единствено в думите. И в думите трябва да търсим истинския и лик и характер.
     На въпроса на Светлозар Игов: "И все пак, как се ражда едно стихотворение? Играят ли роля биографията, житейският опит?" Петър Алипиев отговоря: "Не знам. Наистина не знам. Сигурно играят." А малко по-надолу разказва как и по какъв конкретен повод е написал едно от най- хубавите си стихотворения "Старица". В него е описана учителката му от родното му село Босилковци община Бяла, Русенско, Парашкевица Рашкова хубавица като млада, но изгубила всичката си красота на стари години. П. Алипиев обаче уточнява, че хрумването не е достатъчно, че е необходимо да се намери образът, думите, които да го въплътят и изразят, формата на стихотворението и т.н. Но всичко става като отглас на личното в поета, в чувството и разума, които го владеят постоянно. Чрез стихотворението той иска да замести непостигнатото в живота; да каже онова, което не успява или няма смелост да изрече гласно. Показателно е стихотворението "Балкон", което напълно изразява характера на П. Алипиев. Бягайки от унизяващото го всекидневие и търсейки непременно някакво душевно спокойствие, той се усамотява върху малката площ на своя балкон. Там е леко и приятно, защото подхранва илюзията, че можеш да се изпълниш със самочувствието на покорител и притежател на всичко, което не ти е позволено или е просто невъзможно да имаш в живота си. Тук поне си господар на себе си и на мечтата си. Петър Алипиев пише за природата. Някога това му носеше известни неприятности или поне достатъчно укори, защото пише за нея, а не възпява строителната действителност. Но вкусът към природните сюжети не се е породил според мене единствено от селския произход на поета или от вроденото му чувство за естественото. Аз дори си мисля, доколкото го познавам, че той не е чак толкова "природен", колкото го изкарват "строгите" критици, а и топ самият не отрича. В природата го привлича величието , а не "естествеността" и хармонията. Стихотворението "Калиакра" завършва с един могъщ въпрос, чийто отговор би трябвало да се наложи от само себе си:
     
     Безмълвие в пространството наоколо израства,
     и кой съм аз, застанал тука на скалата, кой?
     Нищожество или духа човешки, който властва
     над бурите и бездните, над вечния покой....
     

     П. Алипиев почти не описва селския бит. Това не е природа, а отново "цивилизация", но по-дива, от която той иска да се скрие. За него е важно не онова, което е "направено", а което е съвършено "от само себе си". То затова е и съвършено, защото е природно. Човешката ръка не е в състояние да постигне съвършенство. А когато все някак го постигне, то е истинско чудо. Той обича да общува и с подобни чудеса, защото те го избавят от дразненията на посредствеността. Ето, това обичам аз, сякаш ни казва поетът, когато го питаме защо не идва с нас, защо не иска да ни прави компания и да участва заедно с нас В битката за постове и награди. Той всъщност го иска, но понеже знае, че няма да успее в подобна битка, се пренася в друг свят. И там - "едва във тези три квадрата" - намира покоя (по-точно: закрилата и спокойствието). Стихотворението "Балкон" е много характерно за Жестовете на Петър Алипиев, за неговия страх от опасностите и паниката му, когато се сблъсква с неприятности и заплахи. Друго подобно стихотворение е "Храсти". То е много Жестоко, но и твърде показателно за психологическата нагласа на поета. Когато си в постоянен страх от нападки и внезапни удари, трябва да си готов на изненади; длъжен си да знаеш своето място. То може да не е престижно, може дори да е унизително ниско, но хубаво е да го знаеш това място. Както го знаят неговите "храсти" в гората от високи дървета. Какво ще стане, ако дърветата рухнат, поразени от бури, гръмотевици и небесни сили? Ще загинат, разбира се, но ще паднат върху невинните и беззащитни храсти, които нямат амбиции да са високи, да достигат небесата. Кое е за предпочитане тогава? Да си на показ, да те уважават, да се гордееш с положението, да участваш в битките с бурите и стихиите или да останеш дребен и незабележим? Колко е жестока драмата на живота! Колко неуютен е светът извън "тези три квадрата". Впрочем формулата от стихотворението "Балкон" е формулата на Живота на Петър Алипиев, доколкото го познавам от дългите си лични контакти с него. В поезията си той споделя онова, което го потиска и унизява. В Живота той рядко споделя амбициите си, но си отмъщава чрез поезията за своя личен страх и своето мълчание В Живота. Иначе той обичаше да се оплаква. И В оплакванията му също имаше някаква игра. Например, когато го освободиха от книгоиздателство "Г. Бакалов", го направиха секретар на дружеството на СПБ. Като го питаха колеги къде работи, П. Алипиев им отговаряше, че е прислужник в дружеството на преводачите. Веднъж Никола Инджов ме видя и гневно ми изрази възмущението си от Варна и от варненските управници, че са поставили Алипиев в такова унизително положение да работи като прислужник. Умрях от смях, защото Алипиев дори не ходеше на работа и дори закъсняваше да си вземе заплатата, та се налагаше да го викат по телефона, за да не обърква сметките на счетоводството. Ала обичаше да се шегува дори с обидата, която му нанесоха, като го извадиха от издателството. А то беше обида, както вече казах, защото там му беше хубаво, а и защото постът беше престижен. В него имаше някаква позиция, някаква йерархия, "номенклатура", а като секретар на преводаческото дружество беше вече наистина "никой". В йерархията от служби, разбира се не в поезията.
     Писателят има тази възможност, която му е дадена като привилегия, да говори последен. Но аз ви питам: и какво от това? Питам ви, макар да знам отговора, защото вече съм живял доста и пред мене няма перспектива, няма далечно бъдеще, което да запълвам с години, труд, творчество и амбиции. Каквото съм имал да виждам, съм видял. Но знам, че всеки литератор си задава този въпрос и той го измъчва трайно. Защото няма творец, който да не знае, че пред него има повече мъка и страдание, отколкото радост и похвали; че денят е даден за дирене на истината, но и за унижения, разочарования и търсене на убежище. Словото е такова убежище. Ала то е имагинерно, лъжовно за човек, който не знае неговата цена и е изпълнен със сила и желание да живее. А който я знае, но също е енергичен, пълнокръвен, жадуващ успехи и удоволствия? Топ как да постъпи и на какво да се надява? Поезията и примерът на Петър Алипиев му дават някакъв приблизителен отговор. Този отговор не е утешителен, но е показателен какъв е животът на поета и какво го чака по пътя. Житейските и литературните жестове, изчезващи вече в пространството, дават някакъв отговор.
     Който иска слава и почести, нека помисли дали този отговор е верен и убедителен...

ПАНКО АНЧЕВ
 
 
Назад [ 5 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма