Съдържание |
|
Резонанс:
|
Документална проза:
|
Поезия:
|
Есе:
|
|
Преводи:
|
Фрагменти:
|
Театър:
|
|
|
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии |
Документална проза | "Хъшовете" - откъс от подготвената
за печат книга на Петър Доков "Колажи".
“The Exiles” – a fragment of the memoir book of
Petar Dokov at the printer’s “Colages”. |
|
Петър Доков е роден на 9 март 1944 г. в с. Дълбок дол, Троянско. Завършва философия и социология в Софийския университет, работи като университетски преподавател и журналист. През 1978 г. емигрира в Париж, от там – в САЩ, прехранва се като чистач и електротехник, по-късно е назначен за журналист в радио “Гласът на Америка” (Вашингтон). По време на работата си в радио “Свободна Европа” живее в Ню Йорк и Мюнхен. Падането на Берлинската стена го заварва в Германия. Завръща се в България през 1993 г., живее във Варна. Като гражданин на САЩ публикува открито писмо до Бил Клинтън по време на официалната му визита в София, в което изразява несъгласие с неговата външна политика. Под печат е мемоарната му книга “Колажи”.
Откъс от подготвената за печат мемоарна книга “Колажи”
В продължение на десетина страници като че ли забравих основната причина, поради която напуснах България - бягството от една идеология и нейното смразяващо влияние върху всекидневния живот. Така бе поне при мен, защото идеологията бе започнала да става моя професия. В резултат на слухове и разговори бях стигнал до заключение, че на Запад съществува добре организирана мрежа от емигрантски организации. Надявах се, че ще намеря място между тях. И това стана много бързо - почти веднага след оставянето ми в Париж.
Хъшове - така по вазовски шеговито се наричаха помежду си политическите имигранти. Сбирките, които организираха при годишнини и празници, наричаха Хъшовски вечери. След няколко десетилетия в изгнание не бяха забравили за какво са дошли. Водеха организиран живот, издаваха вестници и списания.
Спомням си, че преди да отпътуваме от София, цялата екскурзиантска група бе задължена да посети Музея на революционното движение, беше някъде зад Съдебната палата. Замисълът на организаторите вероятно е бил да се инжектира в съзнанието на туристите допълнителна доза резистентност против ерозиращото въздействие на западния начин на живот и да се намали рискът от емигриране.
В една от стаите на музея беше представена и схема на имигрантските политически организации. Имена, местонахождения, лидери. Изглеждаше внушаваща и застрашителна. Като паяк бе обхванала Западна Европа и САЩ. Потръпнах от задоволство. Човек с намерения като моите трябваше просто да извади химикалката и да запише необходимите му адреси. Аз обаче плъзнах безразличен поглед по схемата и отминах. Само забелязах мимоходом, че такива седалища има и в Париж. Това ми стигаше.
Не знаех, но допуснах: може би тъкмо това е целта на организаторите на това посещение? Някаква скрита камера да заснеме туристи с нездрави интереси и цели, които не възнамеряват да използват билетите за връщане?
В Париж нямаше нужда да търся тези организации. Сега му е времето да кажа, че бай Иван бе един от активните земеделски дейци в Париж. Беше организирал нещо като клуб с печатна база за издаване на списания и книги. Неговите грижи към мене не бяха само поради общия ни приятел. Той и хората около него ме посрещнаха и като член на тяхната партия. Още през първите дни в клуба дойдоха да се запознаем много наши имигранти в Париж.
Най-интересна бе срещата ми с Милка Генадиева. Тя също ме поздрави с добре дошъл на свобода, което в началото ми правеше много силно впечатление. Почти веднага след това започна да ми се кара, че съм направил голяма грешка с емигрирането:
- Трябваше да си стоиш в България! И малко да направиш там, щеше да бъде повече от нищото тук!
Трябва да призная, че това ме попари. Аз имах намерения да кажа на света всичко, което знам. Споделих тези намерения с Милка Генадиева, но тя изстреля веднага от упор:
- Тези, които решават, знаят всичко. Другите не ги интересува.
- Защо тогава не правят нищо?
- Защото не е в техен интерес.
Приблизително така скорострелно завърши политическата част на разговора ни. Бях доста огорчен и не скрих това от бай Иван. Изненада след изненада, само че той бе доста по-дипломатичен:
- Петре, Милка е права. Аз също исках да ти кажа това и много други неща, преди да решиш сам да останеш тук. Ти обаче не ми даде възможност да говоря. Ние всички тук се чувстваме предадени от западните държави, но знаем, че не можем да променим голямата политика. Сега с това Хелзинки, с мирното съвместно съществуване, шансът да ни помогнат е равен на нула. Със споразуменията от Хелзинки Западът просто легитимира законността на режимите в Източна Европа.
С всичката си трезвеност и прагматичност, този път бай Иван не успя да предвиди бъдещето. Той не знаеше, че от Запад изгрява нова звезда. Звездата на Роналд Рейгън.
След време щях да се уверя, че Милка Генадиева е била съвсем права и е имала една - единствена цел - да изтрезнея и да се адаптирам по-лесно към живота там. Започнах по неволя този път в Париж и щях да стигна до неговия край след пет-шест години в Ню Йорк, когато прочетох мемоарите на Уинстън Чърчил. Не казвам, че те са откровение и той е изложил всичко, което е знаел и в каквото е участвал. Но написаното беше достатъчно, за да проумея много неща. В резултат у мен започна някаква ерозия. Даже започнах да мисля за връщане в България, но реших: ще работя някоя и друга година и тогава ще преценя. Нали всички в България ще ми се смеят, ако се върна беден от Америка!
Още през първата ми седмица в Ню Йорк се срещнах с млади гръцки имигранти, които не можеха да се начудят защо съм избягал от България.
- Ние - твърдяха те - избягахме, защото у дома няма работа. Ти защо си избягал?
Опитах се да им обясня, но те бяха непреклонни:
- Ние сме ходили в България, знаем колко хубаво е там.
Бяха леко идеологически заразени - Микис Теодоракис бе любимият им певец. Това ме накара да се усъмня в правдоподобността на техните думи, но загнезди в душата ми и малко съмнение в моята правота.
Помогнаха ми много и разговорите със стари имигранти. Един от тях ми разказа своя случай. Живеели в погранично странджанско село. От една страна, били подложени на терор от комунистите, макар че преди са били заедно на един фронт срещу фашистите. От друга страна, западни радиостанции ги уверявали, че освобождението е въпрос на дни. Една сутрин те казали на съседите, че отиват до града за няколко дни и ги помолили да наглеждат къщата и животните.
И тръгнали всички - майка, баща и двама синове. Не за града, а преминали турската граница. Там, разбира се, нямало никаква освободителна армия. Вместо това поставили на мъжете условие - да направят по един въоръжен набег в България, за да получат визи за Западна Европа или Съединените щати. Моят приятел отказал и за наказание бил затворен в една тоалетна. Освободили го едва след няколко дни, когато баща му влязъл с оръжие в България още един път, този път заради сина си.
Подобни случаи могат да изпълнят томове. Ще спомена още един. Наистина покъртителен. Свещеник от погранично село също повярвал на западната пропаганда и преминал границата. Като видял какво е положението там, още първата нощ тихомълком се върнал у дома. В България никой не забелязал неговата самоотлъчка. Да, ама за някои резиденти зад границата подобни прецеденти били недопустими. В една късна вечер на вратата на дядо поп се почукало и някакви хора извикали домакина на разговор. След малко на вратата пак се почукало. Баба попадия отворила и паднала в несвяст — на тераската била сложена главата на съпруга й.
Познавахме един от екзекуторите, мълвата бе вървяла заедно с него. В началото той дори сам разправял за набега, за да покаже своята решителност още на седемнайсетгодишна възраст. Опитваше да се вмъкне в редовете на емиграцията. Не го гонеха, но никой не го допускаше до себе си. Седеше свит сам в края на масата и вероятно се е чувствал обиден. Опитвал съм се да изкопча нещо от него. Единственото, до което съм стигал, бе въздишка: “Защо не разбират тези хора? Аз просто изпълних заповед!”
За много такива мъки чух аз по парижките кафенета и разбрах, че моята е безкрайно малка в сравнение с тяхната. По онова време политическата емиграция е била преди всичко от земеделските среди. След като разбира за много подобни случаи, Г.М. Димитров се намесва и прекратява тази практика. ЦРУ обаче не прощава и Гемето изпада в немилост.
Междувременно изпратих една статия в Америка на Искър Шуманов, тогава главен редактор на вестник “Свободна и независима България”. Тя бе отпечатана в следващия брой и заедно с вестника получих и писмо от Искър. През годините след това съм чувствал опора у този човек. Излязоха и доста мои други статии. Ако някой мисли, че е имало хонорари, греши. Дори събирахме средства между нас за издаване на вестника, лепяхме марки по бандеролите и помагахме кой с каквото може.
Докато бях в Париж, написах една книжка със заглавие “България днес - социална структура и политическа организация”. Стана прилично, макар че темата изискваше доста статистически материал, който не ми бе под ръка. Професор Василев от Сорбоната ми помогна да запълня част от тази празнота. Още си пазя съобщението от Френската национална библиотека, че книгата е включена в нейния фонд. След време в Ню Йорк се срещнах с професор Сирил Блек и той ми препоръча да разработя темата по-аналитично с финансовата помощ на някоя фондация. Уверяваше ме, че за тази тематика ще има препоръчители, ще помогне и той. Нещата обаче се развиха така, че не потеглих в тази посока. Както вече споменах, съмненията вече бяха започнали да се промъкват в душата ми.
Една вечер в един от няколкото български ресторанти в Париж, още в самото начало на моя престой там, срещнах две български момчета. Казаха с нескрита гордост, че работят в парижко месечно българско земеделско списание с име “Бъдеще”. Имаше и внушително френско име L`Avenir. Или нещо такова, не ми се правят справки с небитието. През ума ми премина мисълта: “Защо бай Иван, земеделец и в мозъка на костите си, - питах се аз, - не бе ми казал за това земеделско издание?”
Без да се консултирам с него, приех поканата да ги посетя. На другата сутрин ме заведоха в редакцията и така се запознах с Ценко Барев. Там беше и поетът Тончо Карабулков. Хора със самочувствие. Също земеделци, но от друг клон. Така е било винаги със земеделците, дори в имиграция бяха разединени. Дори противопоставени. Не като клонки на едно и също дърво, а обрулени от вятъра листа от различни дървета.
След време в Америка срещнах трети вид земеделци. Те пък се представяха за десни и обвиняваха другите, че са оранжеви комунисти. В тази тяхна категория вече бях попаднал и аз. Те не жалеха средства и усилия да ме разобличат като комунистически агент пред санитарния идеологически контрол на специалните служби.
Както и да е, в Париж Ценко Барев ми предложи да сътруднича на неговото списание и аз приех. Участвах в няколко броя, там срещнах и млад мъж, който май се казваше Дими. Кинодеец, който между другото продаваше и българско сирене. След години разбрах, че е осъден във Франция за шпионаж в полза на чужда държава. Тогава се сетих, че бай Иван си бе поискал обратно пишещата машина, след като бе разбрал за моето съучастие в операциите на Ценко Барев. Не бе ми казал и дума, само си поиска машината. Оставил ме бе сам да решавам. Иначе момчетата около Българското освободително движение — така се наричаше организацията на Ценко Барев — развиваха активна антикомунистическа дейност в джунглите на Париж. Един път нашариха фасадата на българското посолство с червена боя. Друг път саботираха откриването на български щанд на международно изложение. Вторият път бях между тях, но — засрамен от действията им — бързо се дръпнах встрани. Между другото забелязах двама елегантно облечени мъже с военни стойки. Те не се намесиха в мелето, френската полиция вече бе на мястото си. Двамата гледаха към мен и си говореха нещо.
В началото на деветдесетте години на миналия век чаках на пристанището във Видин ферибота за Калафат на път за Мюнхен. По Радио София предаваха как посрещат на Дунавмост с маршове като освободители завръщащи се от Франция хъшове. Аз не бях между поканените - отново бях против течението. Не разбрах защо освободителите на Ценко Барев са променили старите си намерения и са избрали Русе. Още през 1978 година те бяха си разпределили местата в бъдещия кабинет и на сладки приказки си представяха как ще дебаркират на брега край Козлодуй. Досущ като Ботев!
Без съмнение, усещате известна доза ирония и малко повече злоба в моите спомени за Българското освободително движение на Ценко Барев. Не се опитвам да ги крия. Ще ви кажа защо - след като спрях да пиша за тяхното списание, по техни пътища те съобщили на някои специални служби на Запад, че съм изпратен от България агент. Косвени доказателства за това получих на Запад, а след завръщането си в България това бе потвърдено от вещи лица, разработвали тази операция — да бъде ерозирана моята дейност против режима в България. Да бъде създадено недоверие към мен сред западните специализирани служби. Групата около списание “Бъдеще” не успя. Допускам, че и на Запад са ги познавали добре. Във всеки случай аз бях поставен под лупата за специално наблюдение, която ми създаде достатъчно кахъри в продължение на години.
При това инициативата не е тръгнала от България, а от Париж. Тук вече по необходимост си спомням осъдения за шпионаж в полза на България Дими от групата на Ценко Барев. Спомням си и как задушевно бе приет последният от бившия казионен земеделски съюз.
ПЕТЪР ДОКОВ |
|
Назад
[ 2 ]
Напред
|
|