Георги Велчев
Париж, Парк Монц 1921
Йосиф Бродски e роден на 24 май 1940 г. в Санкт Петербург (тогава Ленинград). Започва да пише стихове през 1957 г., попада в кръга на Ана Ахматова. През 1963 г. поради отсъствие на постоянна работа е обвинен в тунеядство и осъден на петгодишно заточение в Архангелска област. След застъпничеството на Паустовски, Твардовски, Маршак и Ахматова се връща в Ленинград през 1965 г. През същата година в САЩ излиза книгата му “Стихотворения и поеми”, а през 1970 г. – “Спирка в пустинята”. През 1972 г. съветската власт го принуждава да напусне родината, емигрира в САЩ, преподава в Мичигънския университет, а по-късно е професор в Колумбийския университет, Ню Йорк. Излизат книгите му: “В Англия” (1977), “Краят на прекрасната епоха” (1977), “Част на речта” (1977), “Римски елегии” (1982), “Нови станси през август” (1983), “Урания” (1987), драмата “Мрамор” (1984) и сборник есета на английски език “По-малко от единица” (1986). От 1986 г. е професор по литература в колежа “Маунт-Холиок”. През 1987 г. му е присъдена Нобелова награда за литература и става петият руски писател (след Бунин, Пастернак, Шолохов и Солженицин), носител на тази премия. През 1990 г. му е възстановено съветското гражданство, през 1992 г. заема почетния пост поет - лауреат на Американския конгрес. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк, тялото му е погребано във Венеция.
ЧАША С ВОДА
Ти стоиш, водичка, във чашата пред мене
и ме гледаш с очи, избягали изпод крана,
в които, блестейки, е раздвоена
прозрачната твоя вярна охрана.
И знаеш, че аз съм ти бъдещето: фуния,
одушевен стълб, перспективна несъразмерност;
чакат те влакната и тъмотията
на вътрешности, даже на артерии.
Но ти не се плашиш. В затворите има несметни
варианти за субстанции безприютни,
сравнено със свобода под тюл нарешетен
или пък със свобода абсолютна.
Вярно, можеш без мен. Но колкото по-дълго протакам
своя край, толкова по-късно ще свариш
да се превърнеш в дъжд зад стъклата,
шлифоващ без мен тротоарите.
1995
СПОМЕН
Je n’ai pas oublie, voisin de la ville
Notre blanche maison, petite mais tranquille.
Сharles Baudelaire
Къщата бе геометрия, скочила в зеленината
глухоняма на парк, чийто статуи – хора без ключ – се
шляеха по алеи, лишени от кривина; та
прозорците светваха, неясно кой на кого е.
Листният шум, явно сумирал вариантите
на зависимост от съдбата (винаги, щом се стъмни),
ползваше криволиците – в гледната точка на лампите
това беше достатъчно волфрама им да нажежи.
Но бяха спуснати щори. Прохрусквайки монотонно,
чакълът свидетелстваше не толкоз за някой гост,
колкото за тържеството на мъховата бездомност,
доставяна чрез него от околността. След полунощ
облаци, възпитаници на най-висшите школи
за неясност или просто за повдигнати глави,
със пухен дюшек бащински прикриваха голия
космос от дивия сбор на правите ъгли.
1995
В СЛЕДВАЩИЯ ВЕК
Преминава действителността в недействителност постепенно.
Ще прочетеш буквите, излезли изпод това перо,
и ще го упрекнеш, както мравка – дърво,
за неговата леност.
Помни: хората напускат квартирите само при някой пряк
повод – я наемът скочил, я започнала жилищна криза;
просто бъдещето иска да влиза и излиза
без тях.
Но да вземем съзвездията: според съдебното им досие,
ако светлинната скорост е бедствие,
присъствието им е отсъствие и битието – следствие
на небитие.
С времето уликите стават по-важни от вината, наш’те дни –
по-забавни от живота; и гласът става огромен
препинателен знак. Макар че от теб никой не чака ни
телескоп, ни дори някакъв спомен.
1994 |