Простори

     Тодор Копаранов е роден e на 5 февруари 1939 г. в с. Раданово, Великотърновско. Живее във Варна. Автор е на стихосбирките „ Недосънуван свят” (1971), „Талвег” (1973), „Зимна близост” (1977), „Покрив” (1985), „Кошер” (1989), „Молитвеник” (1994) и „Поднебие” (1999).

     ТОДОР КОПАРАНОВ

     СЛЕД ЛОВ

      На Ангел Давидов

     Да поседим, да помълчим... Във дланите ни нервно парят
     двуцевките... А на тревата лежи простреляна сърна.
     В небето летните звезди горят, но тъй и не догарят.
     И раниците още тегнат от непокътната храна.

     В такова утро да те няма на този живнал свят... Да няма
     напевен шепот на листата и птича песен над леса.
     Да няма мирис на тинтява, на мащерка, на топла слама
     и глух да бъдеш безвъзвратно под палнатите небеса

     от ранното голямо слънце над Вишиш... Искам да ти кажа,
     едно парче олово тежко заседна в лявата ми гръд.
     Бях свикнал вече да живея в града, да ходя по паважа -
     така аз щях да преживея до свойта кротка бавна смърт.

     Но днес разбрах... Сърцето помни напева къс
     на чучулига. Опито от дъха на билки, изтласква сигурно
     кръвта. И погледът, додето може, красивите неща
     достига. А те са покрай мен и тебе, изпълнили докрай света.

     Как бих вървял аз по-нататък с неизлечимата тревога
     на моя днешен ден, когато в краката пушката лежи?
     Душата своя да разкрия? Затуй те моля: Аз не мога
     да тръгна... Ти вземи сърната... По пътя черен продължи...

     Ала преди това аз искам да заредиш цевта. Във мене
     да стреляш... И съвсем спокоен да склопиш моите очи...
     В тревата росна да нагазиш с ботуши, мокри до колене,
     да се изгубиш към града ни, огрян от първите лъчи.

     А на жена ми без тревога предай така: По едно време
     от мене се изгуби — сякаш потънав неизвестността.
     Но ще се върне... Ще се върне... Едно моливче да си вземе —
     там трябвало му да записва незнайни никому неща...

     ***

     Жестоко лято... Прокълнат живот...
     Дори и нощем въздух не достига.
     Над празните жита трепти авлига
     и съхне дребен зреещия плод.

     Задавена от трици вече с дни
     савака спуска стара воденица.
     Горят провисналите медни жици
     над спечените голи равнини.

     Подскача заек. В сенчестия слог
     зверче коварно жертвата си чака.
     И свети кръв по зъбестата драка
     пред взора на всевиждащия Бог...

     Но Бог над всичко може ли да бди?...
     Като желязо съскат сред реката
     червени бързеи и под земята
     се гърчат неизбликнали води...

     А беше минал само суховей...

     Кой ще спаси днес мъртвата природа?
     Ако остане тя така — безрода —
     как по-нататък тук ще се живей?...

     ***

     Сега е юни... Ах, сега е още юни...

     Но ето — зад изгърбените долу дюни
     край синьото море на пясъка горещ
     като в опалена отрано пещ
     лежат тела — красиви, загорели...
     Заничат немите рибари — кротко спрели
     до лодките със скръстени весла...
     Не са ли тези проснати тела
     изхвърлени от нощните вълни тюлени?...

     Едно момче събира мрежите прострени
     след вчерашния улов — бърза пак
     да ги намята върху пясъчния бряг.
     Че с приливите чисти, свойта мощ стаили,
     за първи път усетило неизтощими сили,
     да улови с един замах тела, вълни и дюни.
     Но още юни е... Сега е още юни!...

     Валери Станков е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Средно образование завършва в родния си град, а висше в Шуменския университет “Константин Преславски”, специалност руска филология.
     Автор на книги с поезия, белетристика, публицистика. Публикувал е стотици статии в централния и местния печат. Носител на много национални и регионални литературни награди. Член на Съюза на българските писатели. Стиховете, които публикуваме, са от поетичната книга “Треньор на пеперуди” – издание на ВСУ “Черноризец Храбър”, която ще се появи на пазара през април.

     ВАЛЕРИ СТАНКОВ

     НОЕМВРИ

     Свърши лятото. Свърши.
     И жените са всички оклюмани.
     През площада на пръсти минава кварталният луд.
     Ветровете нахлуват като орди настръхнали кумани.
     А рибарите теглят гриба с триста кила паламуд.

     А над тях триста гларуса –
     като пръснати Ботеви четници,
     грачат грозно, зловещо – сякаш свършва самият живот.
     Във разбитото барче на плажа тършуват несретници,
     от които вони на мастика и кисела пот.

     Под неона в дъжда
     таксиджиите дремят, посърнали.
     Две ченгета оглеждат, явно крадено нейде, порше.
     Под прогнилите лодки, гръб на мокрия пясък обърнали,
     ще се скрия и аз с неизменното свое шише.

     Мокри псета в дъжда –
     от стопаните свои изритани,
     със кварталния луд гръб о гръб ще се топлим в студа.
     И до другото лято като черни, прегърбени питанки
     ще се чудим дали живи хора ще срещнем в града.

     И понеже последното слънчице
     своите ласки изсипа ми,
     и преди да умре, листопадът наплете ми шал,
     подарявам на всекиго малко парченце от припека
     това толкова топло ноемврийско парченце печал.

     СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ БАНДЕРОЛ

     Ще излезе поетът.
     И понеже очаква инфаркт,
     а жена му се връща, когато прегарят тревите,
     ще изпие две бири с пазача на стария фар,
     на барбут с таксиджиите може да случи на зар
     или стих да напише със клечка на пясъка спитен.

     И понеже не му е до песен, и понеже светът му е стон,
     и понеже отдавна за косите се дърпа към Рая,
     ще премине край нас в бяла риза и бял панталон –
     камикадзе в натъпкан не с тротил, а с дактил, камион –
     ще се вреже поетът,
     някой ден ще се вреже в безкрая.

     Но да слезем след него –
     и на плажа, ощавен от сол,
     да погледаме как срещу него морето се вдига.
     И изхвърля парче бяла риза и скъсан крачол,
     две разбити обувки и ракия в шише с бандерол –
     да отпием по глътка над последната негова книга.

     ВЛЮБЕНИ

     Ще поскъпне бензинът.
     Подир него ще скочи и верото.
     А през парка ще минат
     двойки влюбени страшно уверено.

     Но къде ще обядват?
     Виснат вредом табелки: “Затворено!”
     И ще грачи на гладно
     върху тях ято гларуси хорово.

     В храсталаците свряни –
     ще целува момчето момичето.
     Ах, целувката храни!
     Сто пъти по-добре от чорбицата.

     И докато аз смилам
     у дома мусаката и щрудела,
     ще са “Мили!” и “Мила!” –
     просто два неочаквани пудела.

     А когато се минат
     и разпишат си брака уверено,
     ще поскъпне бензинът.
     А какво да говорим за верото.