Простори

     Робърт Фрост. Роден е на 26 март 1874 г. в Сан Франциско. През 1895 г. завършва Масачузетския университет и се жени за Елинор Уайт. От 1896 до 1899 г. учи в Харвард, но го напуска, без да се дипломира. През следващите десет години пише поеми, но публикува рядко. Разработва своя ферма в Дери, щата Ню Хемпшир, преподава в академията “Пинкертън”. През 1912 г. се изселва в Англия, за да се отдаде напълно на литературна дейност. На следващата година в Лондон излиза стихосбирката му “На север от Бостън”. Контактува с английските поети Аберкромб, Брук и Томас. През 1915 г. се завръща в САЩ, излиза американското издание на “На север от Бостън”, от продажбите на което купува ферма във Франкония, щата Ню Хемпшир. През 1916 г. излиза третата му книга “Куп от интервали”, през 1924 г. получава първата си награда “Пулицър” (общо четири). Следват “Събрани поеми” (1930), “Далечен обхват” (1936) и “Дървото на свидетелите” (1942). За тези години получава безпрецедентен брой литературни награди, академични и обществени почести. Поетиката му съчетава пасторална и философска сдържаност, често с ироничен коментар. Признат е за пионер във взаимодействието на ритъма и метриката. Умира на 29 януари 1963 г. в Бостън.

     РОБЪРТ ФРОСТ

     НИЩО ЗЛАТНО НЕ ОСТАВА

     Първият зелен отблясък
     на природата е злато.
     Ранният й лист е цвете,
     но за час едва и ето -
     тъй лист притихва до листа,
     Раят потъва във тъга,
     утрото във ден минава.
     Нищо златно не остава.

     СБОГОМ И ХЛАДА СИ ПАЗИ

     Туй казване „сбогом” в студения мрак
     на градината с толкова млада кора
     напомня за всичко, що би наранило
     градина във края на фермата зиме,
     от къщата, с хълм отделена. Не искам
     белег по нея от заек и мишка.
     Не искам следи от глухар по листата,
     изгризани клонки - храна за сърната.
     (Да бяха открили във думите смисъл,
     то аз до стената бих ги извикал
     и с пръчката бих ги заплашил тогава).
     Не искам и слънце да я съживява.
     От живот я опазихме, мисля, добре,
     щом на северен склон началото бе,
     че тя не се плаши от зимния вятър.
     Да се стопли градина обаче е страшно.
     Колко пъти повтарях „Стой настрани!
     Градинчице, сбогом, хлада си пази.
     Десет под нулата, тъй опасни не са
     като десет нагоре.” Аз тръгвам сега.
     Работа имам с различни дървета -
     по-малко са грижите, но и плодовете,
     такава, що брадвата върши в гората
     с клена и явора, и със брезата.
     Да бях обещал, че щом легна в нощта,
     ще мисля дървесната нейна съдба,
     доде много бавно (и без светлинка)
     потъва дълбоко сърцето й в гроб.
     Нещо трябва все пак да остане за Бог.

     СЕНОКОС

     Край гората нямаше друг звук, освен
     от косата ми, шепнеща на земята.
     Какво й прошепна? Не усетих добре.
     Навярно за топлото слънце тоз ден
     или нещо навярно за тишината -
     затова го прошепна, без да говори.
     Не бе дар, мечтан от ленив миг, и злато,
     получено лесно от ръката на елф:
     всяка измислица твърде слаба се стори
     за любов, ред полагала в тия блата
     с пики салепови, та подплаши змията.
     Косата ми дълга прошепна тогава.
     Фактът е най-сладкият блян на труда.
     И остави сеното да се създава.

     Превод Теменуга Маринова

     В ИЗОСТАВЕНОТО ГРОБИЩЕ

     Тук живите стъпват с тревиста жал
     и сричат каменните слова;
     за живия гробището е чар,
     но не за мъртвия след това.
     Надписът пее с мраморен звук:
     „Който днес приживе приближи
     да чете камъка и си върви,
     утре той мъртъв ще легне тук.”
     Текстът, уверен докрай в смъртта,
     не става за мярка на вечността,
     през която мъртвите не са с нас.
     Кое смалява човешкия Аз?
     По-разумно е текстът да се поправи:
     „Човек мрази да тлее ден след ден
     и от днес смъртта се прекратява.”
     Аз съм склонен да бъда заблуден.

     Превод Димитър Калев