Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Имена:

Къси разкази:


Прожектор:

Бележник:

Палитра:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Къси разкази
Море от любов.
“A Sea of Love”. 
 
     Христо Леондиев е роден на 8 юли 1972 г. във Варна; завършва Висше военноморско училище и икономика. За първия си роман „Старата дама Антоанета” (1999) получава наградата “Южна пролет” 2000 и наградата на издателство „Народна младеж”. Следва романът „1300 години стигат” (2001) и други разкази, публикувани в списание „Везни”. Член на Съюза на българските писатели.
     
     По онова време Бог не смееше да съди вместо комунистите. Моралът беше в застой като повечето неща в държавата, но вместо червени фенери от всеки уличен стълб висяха червените знамена. Оттатък желязната завеса нямаше хубави жени, а отсам имаше много и най-хубавата помежду им беше черно-бялата Аня Пенчева.
     
     Варна.
     Кораб “Георги Димитров” беше бяло корабче, което, взето заедно с още няколко бели и все наречени на комунисти корабчета, правеше българското пътническо плаване.
     Партията сякаш беше присвоила морето за своите хора. Ударници от всякакви заводи бяха наградени с по едно или повече морски пътувания. Някои случваха на хубаво време и оставаха с хубави спомени, а други помнеха само морската болест и повече никога не станаха ударници. Оттук бяха минали още щангисти с медали и художествени гимнастички с цвички. Със звуците на барабан и корабната свирка се разжалваха безброй чавдарчета и после се приемаха за пионерчета.
     
     Куцо и сакато. И сляпо.
     Големите капитани от онова време сега са само снимки от некролози, които по Никулден излизат във вестниците. Един от тези големи капитани стоеше на палубата и показваше на пътничките целия си блясък. Обикновено им подаваше ръка и сам скъсваше билетчетата на най-хубавите помежду им. После привикваше моряк да им помогне с куфарите. Само морската болест можеше да му попречи да вечеря с тях, макар че някои пътнички идваха на вечерята въпреки морската болест – тогава капитанът се извиняваше с нещо, а младите му помощници се нахвърляха върху остатъците от вечерята и най-вече на остатъците от вечерта му.
     Веднъж на кораба се бяха качили писатели от Съюза на писателите в България, които мислеха да си съчиняват книгите на море. Жените им обаче бяха толкова стари, че капитанът изобщо не слизаше на вечеря и сам се оправдаваше с морска болест – доповръщало му се от Блага Димитрова или поне така си шушукаха моряците.
     Нощем капитанът се залостваше. По тази, иначе банална, причина на кораба не беше написан нито един любовен роман.
     Скоро се отвори път на Съюза на художниците в България. Мъжете им бяха по-брадати от капитана и моряците се чудеха на кого по-напред да се подчиняват, а жените им миришеха на боя повече от боцмана. Сутрин всички разкрачваха триножници на палубата и опъваха платната си, за да направят кораба на ветроход. Жените рисуваха изключително нощем – все капитана и само по фуражка.
     Адвокатите и лекарите също имаха своите съюзи, но на кораба никой още не знаеше кого ще возят следващия път. Капитанът тайно си мечтаеше за Аня Пенчева от Съюза на артистите.
     Изглежда имаше късмет.
     През онзи слънчев ден никоя пътничка не поглеждаше към него. Съвсем не се впечатляваха от златните му пагони и от бялата му фуражка, което се полага само на звезди от киното. Мъжете също не гледаха капитана с обичайната ревност или завист – подминаваха го с безразличие и надменност.
     Капитанът първо потърси причината в себе си. Опипа пагоните си и златните копчета, а после повдигна фуражката си – да си приглади косата и провери червената звездичка на партията.
     
     Всичко блестеше на място.
     Капитанът приближи артистите още по-уверено от преди, но те пак не го забелязаха и даже настъпиха лъснатите му със сажди от комина обувки. Прииждащите отзад го блъснаха и повалиха на палубата. Женски токчета направиха дрехите му на парцали, а мъжки кецове подритнаха бялата му фуражка в морето.
     – Слепи ли сте? – попита той.
     – Слепи сме – потвърдиха всички в един глас.
     Последната артистка помогна на гологлавия капитан да стане. После нетърпеливо го опипа навсякъде. В ръкава й се гушеше кученце. Носеше още голяма сламена капела и много тъмни слънчеви очила, които криеха похотливия й въпрос:
     – Къде е капитанът?
     Не беше бленуваната Аня Пенчева. Този път партията беше уредила билети за Съюза на слепите хора в България.
     Всички държаха алуминиеви бастунчета в едната ръка и каишка на куче водач в другата. Вълнуваха се от вълните на морето, което чуваха и възторжено се блъскаха по корабните канижели. Пипнешком прочитаха номерата на кабините си и пак пипнешком се настаняваха вътре.
      – И ние да видим свят – радваха се те с неподправения възторг на дядо Йоцо.
     Корабът спокойно можеше да не отплава и слепите хора нямаше как да разберат това. Капитанът обаче не посмя да излъже Партията. Отдадоха въжетата и запалиха машината. Надуха свирката. Компасът беше смутен от многото метални бастунчета и се повъртя в кръг, преди да намери изток, но кучетата водачи излаяха на там и капитанът им се довери.
     През нощта нямаше звезди и караха на сляпо. През деня слепите се препичаха на палубата – даже не мигаха. Някои още по пладне гледаха слънцето, както се гледа при залез или изгрев, от което очите им станаха като яйца на очи. По-възрастните жени от само себе си играеха на сляпа баба, а няколко малки слепи бебета прогледнаха на кораба и бяха изключени от съюза.
     Слепите хора неволно или нарочно бъркаха кабините си. Бъркаха и клозетите. Всяка нощ всеки спеше в различно легло с различна жена, което им беше простено и даже позволено от Партията. И кучетата им мълчаха по някоя известна само на тях причина.
     Едва ли слепите бяха наистина толкова слепи, но така им отърваше и те с удоволствие се правеха на по-слепи, отколкото бяха. Най-дръзката сляпа хубавица беше напипала кабината на капитана и спеше там, а други осъмваха в леглата на когото заварят. Мъжете опипваха претоварените с табли камериерки, за което даже не получаваха плесница – понякога обаче събираха стъклата на очите си измежду счупените чаши.
     Веднъж двама слепи се сдърпаха за най-грозната жена на кораба, защото не знаеха колко е грозна. Кръстосваха алуминиевите си бастунчета, докато единият не заби своето в гърдите на съперника си.
     Някои други си устройваха бой с кучетата водачи и залагаха.
     
     Морето скоро свърши.
     Слепите хора не видяха много от съветските градове, но пък се фотографираха за спомен със забележителностите им. Купиха си картини от булевардните художници, защото маслените бои бяха по-релефни от картичките. Надписаха ги отзад, както си му е редът и ги изпратиха на приятели в родината.
     Последния ден имаше среща между съюзите на слепите хора в двете страни. Пийнаха си и хапнаха, без да гледат какво ядат и пият. Обсъдиха техните си работи и взеха решенията малко на сляпо. После едните си тръгнаха към кораба, а другите решиха да ги изпратят, или пък на свой ред бяха поканени на гости.
     
     Това никога не се разбра.
     Отпред вървеше един с едно око, който ги водеше към пристана, сякаш войниците на цар Самуил се прибираха в Охрид. Само че тези пееха песни. Слепите се качиха на кораба с новите си съветски приятели. Някои много пияни паднаха в нощното море, но на кораба се качиха видимо повече слепи, отколкото слязоха, и моряците не си направиха труда да броят.
     Слепите не светваха лампи в кабините си. Вечерният час привидно беше спазен, но слепите хора се забавляваха еднакво добре и на тъмно. Цигарите им проблясваха в мрака. Мъката изглежда се криеше в дупката на китарите им и сега излизаше на воля като от куха дървена бутилка.
     – Пожар! – извика някое куче.
      Моряците по навик се хвърлиха във водата, макар че корабчето беше завързано за брега.
     От много свирене се беше запалила китарата на слепите. Глутницата морски вълци беше загубила всякакво самочувствие и гузно цедеше дрехите си на брега. Спасяваха, каквото могат. Голи и облечени се блъскаха в мокри и сухи, а капитанът опитваше да ги преброи или поне да въведе малко ред.
     Не успя.
     Пожарът се разрастваше. Корабът вече пушеше отвсякъде като един голям корабен комин, но пламъците още не се виждаха. Китарата беше изгоряла съвсем и песента на слепите не се чуваше.
     – Всички сме тук – обади се боцманът.
     И кучетата на слепите се обадиха едно по едно. Само стопаните им ги нямаше.
     Слепите не бяха мръднали от местата си, сякаш бяха станали на пепел. Стояха кротко като агнета и чакаха морските вълци да ги спасят, защото сами не можеха да направят нищо за себе си. Ръцете им напипваха само пушек. Единствено задавената им кашлица издаваше присъствието на духа им или повече на душата.
     А морските вълци гледаха пожара отдалече и оставиха агнетата да се пекат. Бризът раздухваше огъня. Пламъците светваха в прозорците на тъмните кабини и мигом угасваха, сякаш някой отговорник минаваше и проверяваше вечерния час.
     Онези, с едното око, не виждаха вече нищо в пушеците. Кривогледите поведоха другарите си право в пламъците и онези, със нестъклените очи, започваха да ги цъклят един по един.
     Междувременно брегът се напълни с червени руски цистерни. Бяха разтеглили маркучи и пълнеха кораба с толкова много вода, че всеки миг щяха да го потопят и издавят отърваните от огъня. Безброй стълби се протегнаха през борда и залепнаха за горещото желязо.
     Бризът вече разпръскаше пепелта на слепите в морето, както беше разпръснал Индира Ганди.
     При комунизма никога не се случваха такива неща и вестниците не писаха за тях нито ред. Боядисаха корабчето отново бяло. Моряците се напиха до забрава и скоро никой не си спомняше слепите хора, макар при силно вълнение все още се лангъркаше насам-натам по някое стъклено топче, сякаш на кораба имаше духове с изкуствени очи. По цяла нощ духовете играеха на лимки и не даваха на пътниците да спят. Всеки имаше чувството, че някой отнякъде го наблюдава и даже любовните авантюри понамаляха.
     Веднъж капитанът намери сини стъклени очи и ги върза на внучето си против уроки, а боцманът по погрешка смели шепа кафяви в кафето си и получи лоша язва. Друг път изнервен пътник чакаше напразно да се стопят ледените топчета в лимонадата му. Случваше се някой да играе билярд с алуминиева щека или да бие жена си с бастунче от същия метал.
     Капитанът още чакаше своята Аня Пенчева. Малко или много време след описаната случка на кораба се качи младо момиче и направи някакъв неприличен жест. После още един и още един. Не искаше да чуе капитана, който шумно ругаеше нейното нахалство.
     – Махай се! – каза той.
     Напразно.
     – Глуха ли си?
     Момичето беше глухо и нямо. Билетите бяха подарък от Партията за Съюза на глухите хора в България. Никой пътник не носеше китара и не знаеше песни, но всеки се напъваше да чуе шума на морето и ходеше така, сякаш беше залепил черупка от рапан за ушите си.
     
     Партията имаше очи и уши навсякъде. Неволно или нарочно глухите забравяха слуховите си апаратчета където им падне и вече всеки на кораба внимаваше къде разказва политически вицове. Такова едно апаратче някоя хубавица беше забравила и в постелите на капитана.
     Пенсионираха го преждевременно. На слизане от кораба той се размина с младо момиче, което пък се качваше и питаше:
     – Кой е капитанът?
     – А вие сляпа ли сте? – попита капитанът, защото момичето носеше много тъмни очила.
     – Не. Аз съм Аня Пенчева.



      “A Sea of Love” – short story by Hristo Leondiev.
 
 
Назад [ 6 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма