Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Есе:

Фрагменти:

Проза:

Имена:

Прожектор:

Бележник:

Феномени:

Сцена:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Фрагменти
Случки и неслучки.
What has happened and not happened. 
 

     ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ
     
     Светата Троица
     Между Ком и Черно море, от белия Дунав до зелената планина Родопа са разположени две държави - държавата на българите и държавата на гората.
     Бог е благословил двете общности да живеят в хармония.
     Народът и гората! Те си въздействат както двете страни на понятието мяра.
     И детска песничка едната ръка мие другата, а пък двете – лицето. Ръцете са добрички, мислят една за друга, грижат се за нещо, което не е на никого поотделно.
     Държавата на гората е съвършена. В своето развитие тя е изпреварила общонародната държава - квалификация от категорийния инструментариум на човешкото мислене. Достъпна, демократична, открита за приятели и врагове. На никого не казва: “Удариш ли ме и аз ще те ударя!” Нейният ответен удар закъснява, но е неизбежно смъртоносен.
     Погази ли неписания договор с държавата гора човешката държава загубва три скъпоценни дара: въздух,вода и красота. Всичко това ние разбираме, когато я няма троицата на нейната благодат...
     
     Смъртта - тази вразумителница
     Смъртта не е интересна, интересен е животът. Освен това той е по-голям от смъртта, много по-голям, защото я обхваща с мисълта си.
     От друга страна, смъртта е лекар, тя е безпощадният лечител на живота...
     Преди да изпие чашата с отрова, Сократ виква на своите осъдители: “Да живееш - значи да боледуваш - дължа един петел на бога Ескулап.”
     Сиреч, умирайки, той ще се излекува и за благодарност заколва на докторския бог вестителя на утрото.
     Смъртта “лекува” плътта, ала духът е безсмъртен - тялото на Сократ отдавна е пръст, но духът му е поселен в човешките души и ще се населва в тях, докато се въртим около горещото око на слънцето.
     Питаме се: Щастлив ли е човекът? Не се досещаме,че животът - горчив и радостен, е другото име на щастието.
     Старица, грохнала от преживяно и болести, във виелицата на студена гора носи на гърба си сноп дърва. Спира до изоставен кладенец и повиква дявола:
     - Ела, синко, отърви ме от мъките на живота!
     От черното дъно на кладенеца изскача повиканият, за да й вземе душата.
     - Аз те викнах да ми повдигнеш наръча - сопнала се старата жена и го изгледала кръвнишки.
     Като премисляме смъртта, ние се вглеждаме в миналото - добро или прахосано - и омъдряли - избираме пътя, който ни е останал за извървяване.
     Ето каква велика сила има смъртта - тази вразумителница!
     
     Осиновяване
     Един мъж получил просветление и започнал да разбира езика на животните. Но не на всички животни, а само на змиите.
     Веднъж до камъка на тревясалия си бащин гроб той заварил змия, която го заговорила:
     - Дълго те чакам, човече, изчаках се, а ти не идваш и не идваш. Баща ти, дето лежи под мен, заръча да ме осиновиш.
     - Бива. Но ако излезеш женска змия, как ще ми станеш син?
     - Аз съм мъжка змия - казала тя и се изпружила, целунала го в устата.
     - Сърцето ме заболя...
     - От целувката е. Целувката е обич, а всички знаят, който обича, страда много. Виждам, усмихваш се, ти си щастлив, много си щастлив...
     - Така е - съгласил се мъжът.
     Преди да го пуснат в гроба, от ковчега се изнизала сянката на черна змия.
     - Гледайте - викнали гробарите - единствено синът му го изпрати в отвъдното. Дай Боже, всекиму!
     
     Гроздобер
     Тишината над пиротските лозя беше по-страшна от громола на оръдията. В окопите - незаровени гробове, стърчаха корени и филизи с изсъхнало грозде.
     Беше дошло нареждане, който има синове във войната, се освобождава, и Йовчо Ненчев тръгна по окопите да се сбогува с приятели и земляци. Изтърбушените лозя му припомниха миналата есен, когато набра първото грозде от младото си лозе. Не взе кошницата напълни калпака си. Ощипа едно зърно, беше сладко и миришеше на тамян. Вкъщи децата го срещнаха с олелия.
     - Сега, колкото да си кусате, догодина, дай Боже, ще има и за вино... Ако се удължи войната, вие ще го точите.
     Прилича на сън, но не сънувам. На село съм. Пред портата лежи Шаро - истинска мечка. Гали се. Ще ме препънеш бе, човек! Трябва да накатраня пантите, пищят като свраки. Насред двора, с ръце под престилката ме чака Кераца. Неделчо, се държи за полата й. Гледа ме остро. Братът Киро все казва, че ми е откъснал главата.
     - Керацо, дойдох си.
     - Господ чу молитвите... Сгорещих вода, хвърли си дрехите, знам ли какво си ни донесъл...
     - Поливай, ама по-кротко!
     Смея се. Топло е. Горещо е. Огнено. Гмуркам се в реката. Камчия ме носи към морето...
     Изневиделица в глухото небе пропищя шрапнел и Йовчо Ненчев коленичи...
     В този миг видя светещото море - синьо-зелените очи на жена си.
     
     Сънят на дядо Димитър
     - Сънувах се като Исус Христос. Глас беше, човек не видях, Христос съм, а ме нарече Димитър.
     - Димитре, вдигни този кръст, тежък е, трябва да го изнесеш на Голгота!
     На сбора в Раковец съм се борил с мечка, като умря единият вол, кола със снопи съм теглил, жената беше непразна с първия син, на ръце съм я носил до съседното село... Край мен тълпата крещи: “Разпнете го!” Едни викат: “Боже, спаси сина си!” Други се смеят, поне са на две ракии, не били виждали Христос с потури... Умерих се, но изскачих баира.
     - Сега - каза гласът - остани, както те е майка родила!
     Разсъблякох се, сякаш ще правя пехливанлък с бабата, когато беше млада. Отнякъде се взе престилка, препасах я да не плаша децата.
     Зная какво следва, нали съм Христос, лягам на кръста. Дясната ръка проточих на кръстачката, на нея казваме: “И светия дух!”, а лявата ръка над сърцето, на думата ”Амин!”
     Не виждам кой ще ме прикове.
     За всичко било помислено. Пита ме дали имам синове.
     - Двамца са, красиви като ангели.
     Той знаел, но питал така.
     Гледам, от дясната ми страна идва големият син. От ляво напира малкият син - и него виждам. Като светлина ги виждам. Клекнаха до мен, нямало да боли, гвоздеите били остри.
     - Ехе, каква ти болка, ковете, за да сбъдне предреченото!
     Големият син закова дясната ръка, а малкият син - лявата ръка.
     Едновременно ги заковаха. Опариха ме сълзи, гледам ги - плачат.
     - Синове, мои, защо плачете, мъжете не бива да плачат!
     Бабата ме ръга в ребрата, плачел съм насън.
     
     Поздравителен адрес
     Мила Таня, честит юбилей!
     Не искам да разсърдя бате Рачо, който ни изпълва като простор, но какво е небето без дъгата грейнала след дъжд, без звездата - веднъж вечерница, а сутрин искряща и сребърна зорница?
     Скромна и тържествена е твоята душа!
     Според баба от хляба по-сладка манджа няма.
     Бати Рачо е житено брашно. От бялото житено брашно става сладък хлаб, но ние знаем кой е омесил смляното зърно, кой е опекъл в огъня на душата си вкусния хляб.
     Скромна и красива е твоята душа!
     
     За хляба
     Човек притежава истински само онова, което е белег на душата. Давам простичък пример:
     Двамина държат в ръцете си хляб - единият е селянин, а другият не е селянин. На кого от двамата хлябът е по-сладък. Кажете - на селянина, и няма да сгрешите!
     Едни ядат, за да се нахранят, селянинът яде другояче. За него хлябът не е само храна... Наесен най-добрите семена от житото той засява за утрешен хляб. След белия сняг на зимата, по Гергьовден, вижда класилите жита, гали ги с очи, а през лятото се отдава на жътвата...
     Когато огладнеят децата й, селянката майка не ги кани:
     - Хайде да се храним - а им виква: - Деца, ще ядем хляб!
     
     Четиво без център
     Нито толкова голямо, нито толкова малко, нашето село има две махали.
     Преди време голямата махала беше на запад от железопътната линия Синдел - Старо Оряхово, а малката на изток. Сега не е така, сега малката махала е на запад, а голяма е източната. Времена!
     Поканиха ни на курбан в сегашната голяма махала, нали е за курбан - отидохме. Курбанът беше бистър, много вкусен, който го е припенвал, е знаел как се вари курбан, но не за него ни е думата.
     Боже, каква радост, колко много деца, сякаш младите майки са се надпреварвали да раждат! Ето какво правят мирът, земята и небето - раждат деца. Чудесно плодородие! Всички знаем как и кога се появяват децата, но все пак това, което споменахме като причини, оказва влияние.
     Думата не е и за железопътната линия, построена от беднотията след две национални катастрофи. Сега, на две крачки от Ханаанската земя гарите са сринати, а трасето е обрасло с бурени и драки.
     Небето излеко се облачи, но вятърът гони облаците към Стара планина - тиха и тържествена.
     Стана ли ясно, че децата приличат на бисери - весели, палави и слънчеви?
     Празникът върви към своя връх, идват малките моми - смугли и красиви. Момците се подпират на оградите, не поглеждат киприте коконки.
     
     Закачка някаква
     Някъде училищата отдавна са напуснати, нашето се пръска по шевовете. Трудностите ще се преодолеят, ще построим, ще ги приберем и дечурлигата, нашето бъдеще, ще се изучат.
     Майка от голямата сегашна махала преди време роди български поет и го кръсти Фикри. Едни казаха: “Не може Фикри, да се смени!” И Фикри измери с тялото си разстоянието от небето до две педи от земята...
     Край нашето село минаваше влак, с него ще стигнем до Европа.
     Някога имаше такава песен. Подобна.
     
     Езика на лястовичките
     Баба ми, майка на баща ми, дочака електриката, но не я проумя, както пък аз сега не разбирам нищичко от днешните чудеса.
     Седя в топлия й скут и слушам чуруликането на лястовичките, изпъстрили като ноти петолинията на електрическите жици.
     Баба гледа дяволито, пита ме разбирам ли какво пеят лещовенките.
     - Бабо, аз не зная тяхната азбука.
     - Хеее - смее се тя, - буквите им са като нашите, ти само послушай: “Колашките пости, дългите нощи, какво предахте, какво тъкахте,дайте да го скроим - кръъъц!”
     - Лещовенките, синко, са се научили да говорят от нас, българите.

     


      What has happened and not happened – short essays by Yovo Nedelchev.
 
 
Назад [ 4 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма