Съдържание |
|
Поезия:
|
|
Есе:
|
Фрагменти:
|
Проза:
|
Имена:
|
Прожектор:
|
Бележник:
|
Феномени:
|
Сцена:
|
|
ОДЕСОС ПРЕЗ КЪСНАТА АНТИЧНОСТ
(IV – НАЧАЛОТО НА VII ВЕК)
ОТ АЛЕКСАНДЪР МИНЧЕВ
“Одесос през късната античност (IV- началото на VII век)” е последната трета книга на Ал. Минчев от поредицата за античния град Одесос, нашата днешна Варна. През 2007 г. излиза първата – монографията „Одесос през Елинистическата епоха (края на IV в. пр. Хр. – началото на I в. сл. Хр.)”, а през 2021 г. – втората: „Одесос през Римската епоха (I-III в.)“. Новото изследване е посветено на последния период от съществуването на този забележителен античен град в българските земи – Късната античност. Поместени са много нови данни от исторически, археологически и епиграфски изследвания за града, публикувани през последните 15 години у нас и в чужбина, както и някои по-стари, които са останали неизвестни доскоро. Някои от най-ценните антични паметници, открити в града и запазени до наши дни, са гордост за археологическото и архитектурното богатство не само на Варна, но и на България и Европа.
Коренните промени в периода на Късната античност са като врящ котел от събития – политически, военни, икономически и религиозни.
Това е периодът на третия и последен голям разцвет на Одесос – време, от което и до днес в града има останали значителни следи.
Издаването на книгата е финансирано от Фонд “Култура” на Община Варна и е съществен принос към културната памет на града и на България.
Статии |
Прожектор | Опера на езика на старите българи.
An opera told in the language of the old Bulgarians. |
|
ДЕСИСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
Оперетата “Българи от старо време”, новият спектакъл на Варненската опера, се оказа една успешна продукция. Билетите са разпродадени за месеци напред, от балконите в театъра са надвесени нетърпеливи зрители. Артстратегията на Варненската опера сполучва. Да кажем защо.
Текстът на Любен Каравелов, писан през 1867 г. (повестта излиза първо на руски, на български – няколко години по-късно), е мoделиран през либретото на Коста Райнов и музиката на Асен Карастоянов. Композиторът написва тази оперета през 1958-а и на следващата година тя е поставена за първи път на сцената на Музикалния театър в София.
Казват, че това е най-хубавата повест на Любен Каравелов и най-добрата оперета на Асен Карастоянов. В ролите на главните действащи лица в спектакъла са актьорите Руслан Мъйнов (хаджи Генчо) и Стефан Рядков (дядо Либен). Тяхната енергична актьорска приповдигнатост и дори звездно обаяние изкарват скритите резерви на една публика от фенове и неподозирани защитници на оперетното изкуство. Всъщност повестта “Българи от старо време” е наистина подходяща за основа на оперета: от българския фолклор идва хумор, добра доза иронии, етножизненост и пародиране на винаги готовата народопсихологична символика. Това е необходимият жанров пълнеж на комичната опера.
Спектакълът нацелва няколко проблематични зони в актуалното българско мислене. А то понастоящем има нужда да види мащаба на родното и обича бутафорността на начина. Прекрасна възможност дава типът художественост на Любен Каравелов: повестите му изследват народния характер с един социологизиращ принцип; те дават общото, пълната пъстрота, цялостната картина. Текстът на Каравелов не задълбочава, а разширява, обгръща пространството на колоритнaта Копривщица. Ето тази ширина на обхвата напомня начина, по който един живописец работи – цялата картина, а не детайлът, е винаги пред очите му. Повестта предлага наукообразна картина на семейността, мъжа, жената (за нея после – отделно), децата, копривщенските свахи, занаятите, поминъка, бита (къщици, сенници, зимници, градинки, ракийки, мезенца, облекло). Режисьорът на спектакъла Николай Априлов вмества в оперетната стилистика и едно видео на голям екран, показващо стари български къщи, ей така за допълнителна екстра и нагледност. Тази екранност почти не допълва ефекта, но пък разбирам откъде идва желанието за повече широта – тъкмо от усещането, че Каравеловите повести рисуват хоризонта.
Друга причина спектакълът да бъде харесван е необходимостта на днешния зрител да осъзнава характерологичната българска противоречивост. Хаджи Генчо и дядо Либен постоянно се скарват и сдобряват, ту правят годежа между децата си Лила и Павлин, ту го развалят. Повестта обаче е жизнена с това, че изпод най-голямата кавга и неразбиране излиза мощната сила на любовта, на съгласието и радостта. Щастието винаги подминава на сантиметри дребнавостта, клюката, злобния еснафлък. Спектакълът казва непретенциозно “да” на веселието и удоволствието.
В текста на Каравелов откриваме и един друг интересен метод на описание – може би от житиеписната литература идва този биографски позитивизъм – хаджи Генчо е безценен, “твърде почтен, твърде добър, много учен и разумен”, “между българите чисто злато” – така, докато на пръв поглед, а и речево, се описват свръхголемите заложби в характера на героя; в същото време ние виждаме как иронията обръща смисъла на тези думи в обратна посока. В началото текстът е пределно ласкав към своя герой, постепенно той допуска двусмислени сравнения – “всеки го почита и всеки се бои”, и накрая съвсем откровено отсича – “в неговия характер има и твърде лошави страни”. Любопитното е, че цялото описание всъщност клони към недостатъците и дефектите на героя, но самото то едва накрая признава това.
Играта на невинност е по възрожденски забавна. Така е и в спектакъла “Българи от старо време”. Въпреки че в центъра на събитията са мъжете - стопани на двете фамилии, подмолно Каравеловият текст, а и оперетата, почита жените стопанки, този път без странични хватки за подриване на техния статут. Жените са заслужено прекрасни! С репликата “Всяка една жена трябва да знае малко, а да разбира много” хаджи Генчо само вдига още повече смисъла на женския въпрос. Специално за копривщенската жена повестта цитира една народна песен, чийто първи стих е: “Мощно ми са мили българските моми”, а по време на сватбения ритуал“ се мъдрили жените, на които главите били накитени от самите исторически съдби”. Дела и Цона, съпругите на дядо Либен и хаджи Генчо (изпълнявани от Валентина Шунелска и Светла Димитрова) контролират непряко сватосването и направо казано – изобщо съпружеския живот, а и удържат своенравността на своите съпрузи. Независимо от това обаче, те често търпят грубата мъжка тирания. Типично в български стил – не жреци, а жертви. В една статия на д-р Кръстьо Кръстев от 1909 г. със заглавие “Непротивление злу в българската литература” е определен типът на “съпругата-страдалица, безропотно понесла като свой жребий неволята да бъде нелюбима, да бъде жестоко тъпкана от оногова, когото безумно обича”. В нарочна бележка под линия д-р Кръстев обяснява, че става дума за “твърде патриархално и несвободно общество, дето жената не се чувства като нещо отделно от къщата и семейството – не се чувства като личност. Тая преданост няма нищо общо с предаността на жената, която се самоопределя съзнателно (...), тя е плод на един още примитивен психически живот”. Настоявам за подобни посоки на разсъждение, защото българската публика по-трудно разчита “втория план на жената” зад мачовските герои от авансцената хаджи Генчо и дядо Либен.
Оперетата “Българи от старо време” актуализира и още един днешен обществен възглед, този за “обърканите ценности”, когато даскалът хаджи Генчо в своето килийно училище хитрува и лъже, вместо да обучава своите ученици. За това, че в психологията на българина има “много разместени неща”, говори през 1934 г. Константин Гълъбов. Така популярно, както и днес, обяснението звучи съвсем познато: “Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на Западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.” Ако трябва обаче наистина да центрираме проблемите в повестта-оперета “Българи от старо време” ще кажем, отново използвайки разсъжденията на проф. К. Гълъбов, че и в нея “три са основните издънки на себелюбието, поради които българинът е доста асоциален: безмълвното отнасяне към посегателствата върху личността – несговорчивостта – завистта”. Идеята, че “за обща работа не ни бива” е ключова в спектакъла. Двамата чешити хаджи Генчо и дядо Либен не успяват да уговорят сватбата на своите деца. Любовта между Лила (в оперетата Лиляна, изпълнявана от Даниела Иванова-Димова) и Павлин (Росен Руменов) отхвърля невежеството и глупостта, макар че щастливият финал е резултат на частна акция – приятелите на Павлин, подкрепен от своя баща, открадват Лила от манастира. Неумението на нашите герои да общуват нормално, уж говорят на български език, а не се разбират, е основа на тази комедия на нравите. Да си с другите, не е чак толкова лесно.
An opera told in the language of the old Bulgarians – a review of an performance by the Varna opera house by Petya Nedelcheva. |
|
Назад
[ 7 ]
Напред
|
ВЕСТНИК “КИЛ” НА 30 ГОДИНИ!
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, издаван в град Варна от Сдружение на писателите вече 30 години. Във вестника се печатат значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни, представя се творчеството на водещи съвременни автори, дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът е подкрепян финансово от Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на съвременната литература, както и да откриете едни от най-стойностните ѝ произведения!
|