| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Преводи: |
| Проза: |
| Прожектор: |
| Бележник: |
| Бивалици: |
| Послеписи: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство
от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
| Статии | |
| Проза | |
Марк Аврелий.
Marcus Aurelius. |
|
1. “Всичко трябва да се прави, за всичко трябва да се говори и размишлява така, сякаш всеки миг може да се окаже последен за теб... И най-продължителният живот по нищо не се различава от най-краткотрайния. Та нали настоящето е за всички еднакво, а следователно са еднакви и загубите, а те се свеждат в крайна сметка до мига. Никой не може да се лиши нито от миналото, нито от бъдещето. Защото кой би могъл да ми отнеме онова, което не притежавам?”*
2. Това е написано преди повече от 1800 години по време на скучните вечери или нощи в студените за римските войски лагери през зимата някъде в сегашна Унгария.
По това време Марк Аврелий Антонин царува вече второ десетилетие и ако вземем предвид, че когато е бил осемнайсетгодишен младеж, го е забелязал, осиновил и привлякъл към управлението неговият сродник, държавник и бивш император Антоний Пий, тогава ще излезе, че целият цивилизован свят – от Испания до Каспийско море и от Северно море до Южна Африка, великата вечна империя, величана кратко и ясно като “Рим” – всичко това се e намирало под властта на Марк Аврелий около четирийсет години. Тоест цели две човешки поколения.
Но нека го послушаме още.
3. “Който е видял настоящето, той вече е виждал и миналото, и бъдещето... Всичко е еднородно и еднообразно. Каква частица от безкрайното време е отделена на всекиго от нас? Продължителността на човешкия живот е миг; усещането – смътно; строежът на тялото – тленно; на душата – колебливо; съдбата е загадъчна; славата – недостоверна; животът – борба и странстване по чужбината; посмъртната слава – забрава...
Но какво може да ни тласне на път? Нищо друго, освен философията...
Представи си, че вече си мъртъв, че си живял само до настоящия миг и останалото време, което ти е предоставено, изживей в съгласие с природата.”
4. Струва ли си бързо да се съгласим с казаното, или да спорим? Да намерим в тези редове истина или софизъм?
Всичко това е добре обмислено. Тук намираме отблясък от някакво цяло, което преди всичко трябва да разберем. Но нека поговорим първо за автора...
Необикновена задача – по съчинените от него текстове да “изчислим” характера и душата на автора.
Вярвам, че в бъдеще към трудовете на учения, особено на историка, ще се прилага подробна справка за неговите качества: страсти, интереси, антипатии – неговата художествено осмислена биография. Защото нали и без това тя прозира във всеки негов труд, нали и без друго личността на автора се проявява в работите му, тъй че защо да се крие, не е ли по-добре да се облекчат възприятията на читателя?
Когато в книгата за Плутарх на един съвременен специалист четем хвалебствия към древния историк за склонността му към мирните радости, към простичкото общуване със съседите, нима не се досещаме какви черти на характера притежава сам авторът на тази книга?
Марк Аврелий предлага една проста рецепта на щастието – да смятаме всеки миг от живота си за последен. Но ние, възхищавайки се на стегнатата негова мисъл, все пак се замисляме – за какви епизоди от своя нелек живот е мислел (или се е стараел да не мисли) повелителят на Рим в зимните вечери на 920 година по римското летоброение, или 170-а година сл.Хр. по нашия календар в провинция Панония, на бреговете на Дунав.
И така, кой е той – философът, който знае съвсем точно как трябва да се държи властникът, или пък е властникът, който въздиша по истинската философия? Подобни неща сме виждали и преди, слушали сме за тях във всички епохи (като се почне от “Ех, ако аз бях цар...” и се свърши с, да речем – Фридрих II и Екатерина II). Но тук, струва ми се, случаят е изключителен.
Първо, властникът (управникът) е сериозен философ, владетел на почти целия известен нему тогавашен цивилизован свят. Второ, като философства, Марк Аврелий наистина се обръща само “към себе си” (друг възможен превод на записките му е “Насаме със себе си” – б. пр.) и ако се изключи малък кръг избрани приятели, ръкописът с горното заглавие, струва ни се, приживе не е станал достояние на никого другиго. Все пак фактът, че през вековете е известно само за две издания от това съчинение, от които само едно е оцеляло днес (във Ватиканската библиотека), е доста красноречив.
Така описваната ситуация е занимавала много изследователи и едва ли не всеки (а защо не и ние?) не скривал учудването си, или пък ловко го замаскирал – то е ясно, че и Марк Аврелий би могъл да издава като всички, но ето, че не пожелал...
И така – философът на трон или по-скоро във войнишка палатка. Но какъв е той, когато преминава от думи към дела: в сената, в съда, в разправиите с буйния си наследник Комод или с развратната си съпруга Фаустина? И навярно не заради философията се мотае той няколко години с легионите си покрай дунавските брегове.
5. За философията. Първото мощно нахлуване на варварите (маркоманите) в пределите на империята още не заплашва с гибел вечния град – ще мине четвърт хилядолетие, преди победоносният неприятел да нахлуе по неговите улици...
Въпреки всичко това маркоманите са многочислени, смели, избягват решителните сражения, познават добре терена си... И ето, че философът, смятащ, че трябва да се действа съобразно природата и мястото, търси най-доброто решение за отделния човек – това е Марк Аврелий, който по случая на съдбата се намира на трона на великата империя.
Търси и намира: да не се действа прекалено рязко, остро и така да се променя коренно равновесието – това се получава често поради слабост, поради недостиг на знания. По-лесно е природата да взривиш, отколкото да разбереш...
По същия начин около осемнайсет века по-късно Лев Толстой оценява природната мъдрост на Кутузов, който оставя събитията да следват своя ход, вместо да ги насилва: Наполеон нахлува в Русия - отстъпление, невидимите пружини, които задействат народната война, отдръпването на неприятеля и Кутузов сам трябва да възпира прекалено възбудените преследвачи – нека всичко “върви само по себе си, по свой път...”
Марк Аврелий разбира маркоманите, които очакват неговото нетърпение, не бърза, разчита на грешките и умората на противника си. И ето, че след няколко години уморително маневриране врагът не издържа, търпи загуби, моли за пощада. И я получава: всички пленници са освободени, няма никакви екзекуции; “варварите” молят за разрешение мирно да се преселят в пределите на империята. Моля! Решението на победителя не е продиктувано от доброта, а от чувството за естественост, за природност.
На знаменитата статуя на Марк Аврелий в Рим виждаме един спокоен император на спокоен кон; с дясната си ръка той дарява пощада на победените варвари – ето с какво вече са започнали да се гордеят! (Впрочем преди това под десния крак на коня винаги е стояла дребната фигура на победения вожд, но къде и кога тя е изчезнала – неизвестно.)
Всичко трябва да следва своя естествен ход...
А след това умореният властник се завръща в столицата и му напомнят, че е настъпил ден за всенароден празник. Гладиаторските игри са задължителни, но императорът философ изпитва към тях дълбоко отвращение. Как да постъпи?
 Вярно, презира ги, но не смята, че римляните са склонни към бързо превъзпитание. Ето защо императорът отива на стадиона, както се и полага, приветстват го десетки хиляди, а той отвръща на поздрава им; но по време на игрите седи в ложата си, чете, пише (впрочем без нарочно да демонстрира това, за да не оскърби чувствата на запалянковците на игрите). Той постига единствено мечовете на гладиаторите да бъдат притъпени и под летящите акробати да бъдат поставени дюшеци... А когато въстане любимият му честолюбив пълководец, той, императорът, ще го разбие без никакви колебания. Но ще накаже метежния град само с лишаване от спортни игри за няколко месеца – все пак не бива да се намесва много в естествения ход на нещата...
И без изобщо да се съмнява, че робът е също такъв човек като теб, на императорa няма да му мине и през ума да освободи робите, но все пак ще обяви някои облекчения за тях...
“Прави онова, което изисква в настоящото време природата, без да се надяваш да осъществиш републиката на Платон, и бъди доволен от придвижването напред дори с една крачка – не смятай този успех за маловажен. Кой може да промени начина на мислене на хората? А без такава промяна какво друго може да има освен робство, стенание и лицемерно самопризнание на вина?”
6. А за да се чуе гласът на природата, е необходимо в глухата провинция на северната граница на империята да размишляваш за неща, второстепенни по важност, в сравнение с маркоманите, легионите, укрепленията, снабдяването с храни. Например за сумата от мигове, тоест за природата на времето и, без да се боиш от повторения, да водиш разговори със себе си.
“Представи си, че вече си умрял, че си живял само до настоящия миг, че оставащото време от живота ти е предоставено свръхочакванията и затова го изживей в съгласие с природата... Погледни към миналото: колко преврати са преживели държавите! Може да се предвиди и бъдещето. Защото и то ще бъде съвършено от същия род и няма да излезе от ритъма на случващото се сега.
Затова е и без значение дали ще наблюдаваш човешкия живот в продължение на четирийсет или на десет хиляди години. Защото какво (ново) ще видиш?”
7. Преписвам тези редове в едно лятно утро в края на второто хилядолетие на нашата ера и у мен възниква странното, а може би и естественото желание да пиша на умния и спокоен цезар. Знам със сигурност, че подобни желания е имало и преди и макар външно да са изглеждали като литературен прийом, все пак в тях е имало и още нещо... Едно от най-човечните от тези послания към мъртвите е може би писмото на Петрарка (ХIV век сл. Хр.) до Цицерон (I век пр. Хр.).
Но какво ще напиша аз? Та нали този цезар никак не можеш да го удивиш с техническия прогрес; мисля, че той почти невъзмутимо, с известно, но не и принципиално любопитство би погледнал на тролейбусите, кината, летищата, неоновите реклами. Голяма работа – тролейбус! Та нали Марк Аврелий твърдеше, че бъдещето не ще бъде такова, каквото е било неговото настояще, но “ще е съвършено от същия род и няма да излезе от ритъма на случващото се сега.” На друго място той се изразява още по-отчетливо: “Колко смешен и какъв невежа е онзи, който се диви на каквото и да било, случващо се в живота.”
Така се руши най-простата, заимствана от научната фантастика идея – да удивиш предшественика си.
8. Като четем спокойните, доброжелателни, искрени записки на императора, забелязваме в тях и тъгата на самотата. Разбира се, на всеки истински философ, принадлежащ към школата на стоиците, му “прилича” да води диалог със самия себе си; и все пак, дори в тези рамки, Марк Аврелий е прекалено тъжен... Не прилича на своя съмишленик, живял две поколения по-рано. Става дума за друг велик стоик – Епиктет. Той е бил роб.
Отдавна е отбелязан, подчертан и съпроводен с възклицания фактът, че двамата най-добри представители на една философска школа са император и роб. Впрочем това навярно е и естествено: намирайки се на двата крайни полюса, на тях им е било най-трудно!
Осемнайсет века са прекалено голям период. Биографията на роба е почти неизвестна; на императора – съвсем малко по-добре позната. И все пак узнаваме това-онова от съчиненията им. Преди всичко – че робът Епиктет е бил “по-весел” от императора!
Съветското списание “Вестник древний истории” публикува в няколко свои броя руския превод на беседите на Епиктет – същия този труд, за запознанството си с който Марк Аврелий благодари на съдбата и на приятелите си в началото на своята изповед. Императорът и робът са братя по философия, но Епиктет, за разлика от “по-малкия”, е непрекъснато “в живота”. Той знае как да преодолява всекидневието, как да се надмогне над суетата, но се чувства, че познава и различните тежести на преодоляването (често това е свързано със социалния му статус; понякога – по формулата “ако не съгрешиш – няма да се покаеш – няма да се спасиш”).
Във философията на Епиктет се долавят отгласи от улицата, от пазара, страсти, ругатни, нищета. Той стои над всичко това, но чрез него: например надсмива се над съгражданите си, които са в състояние да се отклонят от пътя си заради някаква девойка. Подобно нещо у Марк Аврелий няма да намерите, но тъй ми се иска да попитам: “А може би на теб ти е било твърде лесно да преодоляваш страстите, Антонин, щом толкова малко пишеш за това; може би изначално още си бил встрани от живота?”
Ето как разговаря Епиктет: “И що за спокойствие е това, което всеки може да наруши – нямам предвид цезаря или приятеля на цезаря, - а враната, флейтистът, треската?”
А не е ли почерпил от своята биография следната ситуация: като доказва, че мнозинството знатни люде са роби, попаднали под игото на собствените си прищевки, на вътрешната си несвобода, та като доказва това, Епиктет добавя: “Но ако кажеш всичко това на човек, който е бил два пъти консул, и добавиш: “Но ти си мъдър човек, това изобщо не се отнася до теб”, той ще ти прости. А ако му кажеш цялата истина... какво друго освен пердах можеш да очакваш? “Че как така – ще каже – ще съм роб?”
Виждам Епиктет и виждам Марк Аврелий.
Очевидно хладната чистота на императорската самота също прикрива подобни травми... Престолонаследникът Комод: двамата са толкова чужди един на друг, че само огромната външна прилика на сина с бащата не позволява на римляните да отрекат действителната им кръвна връзка. Марк Аврелий е първият император в продължение на цяло столетие, който ще бъде наследен от истински, роден син, дотогава всеки представител на семейството на Антонините е осиновявал някой достоен наследник и чрез тази скрита полурепубликанска форма е осигурявал продължението на своите дела: първо Траян; след Траян – Адриан, после Антоний Пий, Марк Аврелий...
Най-мъдрият император философ, почитан и приживе, и след смъртта си, неведнъж е размишлявал върху това какво ще стане след него: той вижда, разбира се, уродливите качества на сина си, но си остава философ докрай и не желае да се намесва в естествения ход на събитията. Смъртно болен, той не допуска до себе си никого, за да не се пренесе заразата; спокойно изтърпява адски болки, изисква всички да се закълнат пред Комод и на 17 март 180 година умира, без духът му да трепне нито за миг.
Комод пък ще започне безкрайни безчинства, ще се впусне в бурен разврат и няма да предусети заговора срещу себе си. И ето, че след стогодишно прекъсване в римската история отново ще се появи заклан император. Оттам нататък изключенията от правилото ще са редки.
Тъжно-спокоен е Марк Аврелий – като философ, като римлянин, като баща, като император. От разстоянието на осемнайсет века ние едва съзираме биографията му. Но зад редовете, написани “към себе си”, виждаме отчетливо епохата, века, хилядолетието и изведнъж благодарение на таланта на древния майстор неговото слово разчупва тесните класови рамки и се отправя на далечно пътешествие: към Микеланджело и Пушкин, към Мицкевич и Чехов – и към нас, помагайки ни неочаквано да видим по-добре и своя век, и своята душа.
* Тук и по-нататък – преводът на Марк Аврелий и другите древни текстове е според автора Н. Ейделман. Впрочем съществува великолепен превод на Аврелий от проф. Богдан Богданов (“Към себе си”, “Народна култура”, София, 1986.) Решихме обаче да запазим слога на авторовите цитати за по-голяма достоверност и придържане към стила му. Б. пр.
Превод Тинко Трифонов
Marcus Aurelius – historical feature by Hathan Eidelmann. |
|
|
Назад
[ 6 ]
Напред |
|
НАТАН ЕЙДЕЛМАН