Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:


Прожектор:

Бележник:

Бивалици:

Послеписи:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Прожектор
Има ли някой оттатък?
Is there anybody out there? 
 

    Впечатления от балетния спектакъл „Стената”

    ДИМИТЪР КАЛЕВ

    Днес интерпретацията на всяко значимо произведение на изкуството като че ли минава задължително през четири последователни битиета: първо се опитват да го пеят, после – да го говорят, трето – да го изобразяват, а най-накрая – да го танцуват. Впрочем моделът на този естетически нагон е очертан в общи линии още от класическата древност. „Илиада” например е и пяна, и рецитирана, и изобразявана. Само дето не е съвсем ясно кога и от кого е танцувана. Най-вероятно от самата история (под стените на Троя) или по-точно – от доисторията, но не това в случая е важно. Същественото е, че животът на красотата рано или късно непременно стига (или пък се завръща) до смътния, тайнствен и малко страшен свят на телесните жестове. Оказва се, че битието на интерпретацията почти несъзнателно води естетичното преживяване към физиологията на тялото – едва там то се примирява със самото себе си.
    Балетният спектакъл на Варненското оперно-филхармонично дружество по култовото произведение на “Пинк Флойд” „Стената” несъмнено е интерпретация на интерпретациите, колкото претенциозно да звучи подобна формулировка. Не би и могло да бъде иначе, след като е изминал вече четвърт век от записването на гениалния албум, след превръщането на текста на Роджър Уотърс в емблема на поколението от двете страни на събарящата се Берлинска стена, след ужасните (по думите на самия Уотърс) филмови имагинации на режисьора Алън Паркър и т.н. С други думи, след едно достатъчно дълго естетично битие, на което не му е останало нищо друго, освен да обсеби накрая и телесната физиология, т.е. да бъде изтанцувано. Към всичко това организаторите на Варненския театрален фестивал 2005 като че ли нарочно добавиха ироничен знак и закриха парада на театралните постановки с балетен спектакъл, намеквайки, че Терпсихора започва там, където завършва безсилието на Мелпомена.
    Постановката на Тарек Ассам съвсем внимателно опипва всички досегашни модели в интерпретацията на „Стената”, не се отказва почти от нищо, започвайки от преподреждането на музикалните парчета, от твърде театралната фабулна линия, през не съвсем оригиналните неофройдистки инвенции, до традиционния самотен финал Outside the Wall (Зад стената), в който ги има и скучните телевизионни екрани, и легендарния текст на Уотърс: „Не е лесно да думкаш сърцето си срещу стената на някой смахнат педераст.” Всичко това обаче е само подхвърлено в пространството на сцената така, че да изглежда откъснато, неясно и незавършено – нещо като купчина разсади с подрязани краища, от които избива и се разклонява нещо съвсем невиждано и необикновено. Въобще Тарек Ассам успява постоянно да струпва на едно място толкова много неща, които не са балет, така че самородната природа на танца буквално да зашемети зрителя като внезапно изтръгнато четвърто измерение, преди и след което няма нищо друго. Не знам дали съществува нещо, по-съответно на границата на осъзнаваното, на граничното в безграничността, въобще на всичката трагична знаковост на „стената”, от физическия телесен живот. Цялата естетика на хореографията като че ли е натоварена с постоянното изумление на тялото от собственото му откритие, че след него нищо повече няма и никога не може да се случи. И наистина, след мисълта следва продължението на чувствените пориви, след чувството – продължението на добрата или зла воля, единствено след телесния жест не следва нищо, той е дъното на битието. Никой никога не е преминал оттатък позата си, оттатък гримасата си, оттатък жестикулацията си, оттатък походката си. Всъщност това поразяващо откритие е героят, който танцува във варненския спектакъл на „Стената”, въпреки че музиката и текстът на “Пинк Флойд” продължават да питат: “Is there anybody out there?” („Има ли някой оттатък?”). Сякаш всички хореографски решения са композирани, за да внушат, че това произведение вече не може да се възприема по друг начин освен като физиология на тялото, т.е. като танц. Особено категорично настояват за това честите музикални паузи, през които танцът продължава, интерпретирайки тишината. Тишината е второто великолепно откритие на Тарек Ассам след „стената” на собствената ни телесност. Но ако е вярна тезата за четирите последователни битиета на всяко значимо произведение, склонен съм да мисля, че „Стената” по рождение носи гена за точно такава балетна интерпретация. Инак защо оригиналните встъпителни музикални фрази ще са озаглавени със странен и многозначителен въпрос, съдържащ преносния термин за физическо тяло: В плът и кръв? (In the Flesh?)...
    Разбира се, естетиката на „стената” в собствените ни тела е най-внушителна, когато си успял да се абстрахираш от непосилния товар на пинкфлойдовата слава, от цялата сценична многословност и си останал насаме с това, което Тодор Тодоров прави в своето тяло. Той танцува “Пинк” някак преднамерено нервно и егоцентрично, като че ли се страхува да завърши докрай всяко движение. Фигурите на тялото му първоначално се забързват стремглаво към предметите и хората, но после внезапно се деформират от нещо невидимо и буквално на сантиметри от партньора се преобразяват и болезнено променят посоката и ритъма си. Особено когато наоколо му са Галина Велчева, Теодора Друмева или Илияна Трифонова. Изпълнението на трите балерини е изумително, когато уж изтръгват жестове от “Пинк”, а същевременно му ги подхвърлят обратно и така с великолепна безплътна еластичност танцуват „стените” в собствените си тела. Не по-малко изумително е превъплъщението им от персонаж в персонаж по време на целия спектакъл. Галина Велчева например е ту майка, ту проститутка, ту медицинска сестра в психиатрия – сякаш иска да изиграе всички архетипи на женския образ в болното съзнание на мъжа. Константин Илиев се появява за кратко и с обречени жестове, подправени с отривиста военщина, танцува предстоящото небитие на бащата.
    Сигурен съм, че поколението на “Пинк Флойд” несъзнателно винаги е очаквало все някога да преживее това пластично инобитие на „Стената”, изпълвайки го с финална тъга и драматичност. Съдбата на великото произведение се случи така, че започна от Англия, достигна кулминацията си около разрухата на Берлинската стена, а след Германия се протегна от театъра в Гисен чак до Варна. Аз също съм от това пинкфлойдово поколение и гледах варненския спектакъл със странното усещане, че през всичките тези двадесет и пет години, откакто чух за първи път албума на Роджър Уотърс, всъщност неволно съм подготвял точно този танц на „стената” в собственото си тяло...


      Is there anybody out there? – impressions after the ballet performance “The Wall” by Dimitar Kallev.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма