Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Бележник:

Палитра:

Памет:

Светлини и сенки:

Жица:

Малък разказ:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg)https://www.facebook.com/varnaculturebg

https://www.instagram.com/culturevarna?igsh=anhya3lrZWtiMjc3

Статии
Есе
Как аз разбирам разказа.
Essay: How I See the Short Story. 
 
    ВАСИЛИЙ ШУКШИН
 
    Ще започна с киното, колкото и да е странно.
    Всяко зрелище, създадено от художника за естетическа наслада, е хармония на цветове, линии, светлина, сянка, движение. Главното са движенията. Мъртво изкуство не може да има. А движението не е изкълчено, криво, защото вече не е движение, а залитане.
    Киното. 3релище малко грубовато, защото тук е налице психозата на масовостта на възприятието. Съвсем не е едно и също, когато в залата седят десет човека или петстотин. Но това никого не плаши. Човек отива на кино и с удоволствие се отдава на увличащата сила на това властно изкуство и се чувства съучастник на някакво масово тайно „надзъртане” и никак не му пречи съседът, който плаче наблизо или се смее. Те даже стават някак си по-близки от това, че заедно преживяват едно и също нещо.
    Но ето го неумолимия закон. Стига само във филма да започне да се набива на очи някоя негова съставна част, стига да се открие, че зрелището е загубило движението си, изкривило се е и затъпкало на едно място, тогава киното веднага губи магическата си сила и започва да дразни. Дразни лъжливата значителност, отсъствието на характери у героите, тъжната им безпомощност пред лицето на всички седящи в залата, лъжата, измислената психология, съчинените в кабинетите ситуации — всичко, което не е животът в неговото стремително необратимо движение. Възниква такова усещане, като че ли пред тебе пребиват някой слаб човек, а ти си завързан с каиши. И тъжно, и болно, и срамно.
    В произведението на изкуството всичко е на място, всичко е с мярка и даже винаги сякаш едва-едва не достига. Всеки път, когато започвам да гледам „Чапаев”, като че ли започвам да тичам (направо до халюцинация). И ми е удивително хубаво от това упояващо чувство. И всеки път, когато филмът наближи края си, аз откривам с тъга, че съм тичал прекалено бързо, радостта свършва, движението ми се е прекратило.
    Сега за разказа.
    Киното и разказът са съвсем различни явления. А законите, по които са направени добрите филми и разказът, са едни и същи.
    В хубавия разказ ми харесва деловитостта, стегнатостта. Всъщност какво е според мене разказът? Върви човек по улицата, вижда познат и му разказва например как току-що зад ъгъла на паважа се е изтърсила една бабичка, а някакъв тъп дангалак се разхилил. А после веднага се засрамил от глупашкия си смях, приближил се е, вдигнал бабичката. Че и се огледал по улицата дали не го е видял някой как се е смял. Това е всичко. „Вървя сега по улицата - започва да разказва човекът, - гледам насреща ми иде бабичка. Подхлъзна се и туп! А някакъв дангалак, като се разхили. . .” Навярно така ще разказва. Ами ако започнеше така: „Днес се събудих в едно такова потиснато състояние. През нощта някакви кошмари сънувах - някакви зверове.” - „Пийна ли си вчера?” - ще се заинтересува познатият на разказвача. Какво е длъжен да отговори той? „Аз за бабичката му разказвам, а той - пил ли си! Какво общо има с това? Старицата падна оттатък ъгъла. “ Може би така? Или как? Най-лошо е, когато възниква ето такъв въпрос: ти за какво? Кой знае защо, когато някой писател сяда да пише за бабичката, той - сто на сто! - ще разкаже каква е била тя до седемнайста година. А на читателя и тъй му е ясно - девойка или млада жена. Или на две страници ще разказва каква хубава утрин е била в деня, когато е паднала старицата. А ако каже: „Утринта беше хубава, топла. Беше есен”, читателят навярно ще си спомни такава утрин от своя живот - топла, есенна. Май не бива, изглежда, да се пише, ако нямаме предвид, че читателят сам доста ще „досъчини”.
    В дадения случай говоря не за дължините, които могат да не бъдат дължини, а все за този закон на движението. Разказът трябва също да увлича читателя, да ражда в душата му радостното чувство на устрем към живота или заедно с живота, както искате. А ритъмът на нашия живот е доста бодър (на XX век). Тука просто ще те попитат: „Ти за какво?” Аз не зная какво е „телеграфен стил”, знам какво е скучен разказ. А трябва да бъде интересно, това е всичко.
    Ако в зрителната зала седят петстотин души, те веднага ще открият, че е скучно. С разказа е по-сложно. Един човек винаги ще намери минутка да се усъмни. „Може би аз не разбрах?” Понякога действително не разбира. Но според мене често не се разбира, че писателят (разказвачът) е обикновен човек, същият, който е срещнал на улицата познат и е поискал да му разкаже тази или онази случка от живота. (Друг е въпросът каква случка го е поразила.) Всичко е просто. Но стига работата да опре до бюрото или до пишещата машина, за да се обърне всичко надолу с главата в ямата, която се именува „творчески мъки”. Търсят се начала, краища, завръзки, развръзки, превръзки. . . Може да се направи така, а може съвсем другояче. Но как така? Нали щом като бабичката е паднала на паважа, не означава, че в разказа тя може да хвръкне малко нагоре. Не фотография, не натурализъм, не битоописателство, не опростяване, но житейски правдиво явление: бабичката пада надолу, а не нагоре. Нагоре - оригинално е, такова още не е имало, но е измислено. Зад бюрото. В „мъките на творчеството”. А да се измисля разказ, е трудно. И главното, не трябва.
    Е, а авторският извод? А отношението? А стилът на автора? И никой не посяга нито на извода, нито на смисъла, нито на стила. Опитайте се да преразкажете без всяко отношение която и да е история — няма да се получи. А ако излезе без отношение, то това също ще бъде отношение и за него също ще се намери някое определение, някой „равнодушен реализъм”. Та нали е известно, че дори двама фотографи не могат да запечатат един и същ предмет еднакво, да не говорим за писателя, който има на разположение всички средства на живия живот. Друг е въпросът, че няма и писател без искрена тревожна мисъл за човека, за доброто, за злото, за красотата.. . Това е така. Ето защо навярно писателят-разказвач не бива да се отвлича от житейския си опит в посока „чисто” професионална. В „чисто” професионалната посока е по-лесно да се объркат следите, да скриеш, че всъщност нямаш за какво да разкажеш. Пък и бабичката може да излети нагоре.
    Майсторството си е майсторство и е нещо осъществимо. И ако писателят разказвач не го прави (не се старае да го прави) главно в работата си, и ако главното си остава животът му, всичко, което е видял и запомнил, добро и лошо, а после да добави към това и майсторство, би се получил неповторим писател, неприличащ на никого. Понякога чета разказ и разбирам, че е написан, за да има разказ. И се е радвал човекът, и се е вълнувал, и „думата е търсил”, и е молил да пазят тишина в къщи, а защо? Бабичката е паднала, а него не го е грижа, той вече е забравил, че е паднала, и се започват - звъненето на капчуците, слънчевата мараня, преливащите се петна на мъглата. И всичко това е само за себе си. А е длъжно да служи на старицата, на нейното „дело”, и съвсем мъничко е нужно. Та тя е паднала, клетата, и сигур е носила яйца в кошницата и ги е строшила, а вкъщи синът й омлет чака - за работа бърза, скандал ще направи.
    Човешките дела трябва да бъдат в разказа в центъра на вниманието. Нали не е роман - място малко, време малко, четат го на крак. Пък и тези човешки дела не ще ги измислиш над бюрото. А вече, когато в края на краищата те попадат на масата като материал, трябва навярно да се заредиш с мъжество и да прогонваш всичко, което би отвличало вниманието на читателя от тяхната същност. Делата човешки именно когато не са измислени, са вечно в движение, в неуловимо вечно обновление. И значи добър е онзи разказ, който по чудо е съхранил това движение, не е умъртвил живота, а без да го повреди, като че ли го е „пресадил” в нашето читателско съзнание.


      Essay: How I See the Short Story – by Vassiliy Shukshin.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма