Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Бележник:

Палитра:

Памет:

Светлини и сенки:

Жица:

Малък разказ:

Книга 8 Книга 9

Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна и реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд "Култура".
Вестник „Литература и Общество“ (ЛИО) е оригинално и  значимо явление в литературния и културен живот на град Варна с национално и  международно значение. На страниците му ще прочетете стихотворения, разкази, откъси от романи на значими писатели от черноморския град, страната, Европейския съюз и целия свят. Вестникът представя най-новите творби на писателите от Варна – членове на Сдружение Литературно Общество – Варна (СЛОВ), на Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ-СЕПИ, ВАРНА), на Съюз на българските писатели (СБП), на Съюз на независимите български писатели (СНБП), отразява значими литературни събития: фестивали, конкурси, премиери на книги, провежда литературни конкурси на морска тема и универсалните теми, отразява творчеството на млади дарования и подкрепя тяхното развитие.
Търсете и четете в. „Литература и Общество“ – Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот, издаван в град Варна.
Статии
Есе
Как аз разбирам разказа.
Essay: How I See the Short Story. 
 
    ВАСИЛИЙ ШУКШИН
 
    Ще започна с киното, колкото и да е странно.
    Всяко зрелище, създадено от художника за естетическа наслада, е хармония на цветове, линии, светлина, сянка, движение. Главното са движенията. Мъртво изкуство не може да има. А движението не е изкълчено, криво, защото вече не е движение, а залитане.
    Киното. 3релище малко грубовато, защото тук е налице психозата на масовостта на възприятието. Съвсем не е едно и също, когато в залата седят десет човека или петстотин. Но това никого не плаши. Човек отива на кино и с удоволствие се отдава на увличащата сила на това властно изкуство и се чувства съучастник на някакво масово тайно „надзъртане” и никак не му пречи съседът, който плаче наблизо или се смее. Те даже стават някак си по-близки от това, че заедно преживяват едно и също нещо.
    Но ето го неумолимия закон. Стига само във филма да започне да се набива на очи някоя негова съставна част, стига да се открие, че зрелището е загубило движението си, изкривило се е и затъпкало на едно място, тогава киното веднага губи магическата си сила и започва да дразни. Дразни лъжливата значителност, отсъствието на характери у героите, тъжната им безпомощност пред лицето на всички седящи в залата, лъжата, измислената психология, съчинените в кабинетите ситуации — всичко, което не е животът в неговото стремително необратимо движение. Възниква такова усещане, като че ли пред тебе пребиват някой слаб човек, а ти си завързан с каиши. И тъжно, и болно, и срамно.
    В произведението на изкуството всичко е на място, всичко е с мярка и даже винаги сякаш едва-едва не достига. Всеки път, когато започвам да гледам „Чапаев”, като че ли започвам да тичам (направо до халюцинация). И ми е удивително хубаво от това упояващо чувство. И всеки път, когато филмът наближи края си, аз откривам с тъга, че съм тичал прекалено бързо, радостта свършва, движението ми се е прекратило.
    Сега за разказа.
    Киното и разказът са съвсем различни явления. А законите, по които са направени добрите филми и разказът, са едни и същи.
    В хубавия разказ ми харесва деловитостта, стегнатостта. Всъщност какво е според мене разказът? Върви човек по улицата, вижда познат и му разказва например как току-що зад ъгъла на паважа се е изтърсила една бабичка, а някакъв тъп дангалак се разхилил. А после веднага се засрамил от глупашкия си смях, приближил се е, вдигнал бабичката. Че и се огледал по улицата дали не го е видял някой как се е смял. Това е всичко. „Вървя сега по улицата - започва да разказва човекът, - гледам насреща ми иде бабичка. Подхлъзна се и туп! А някакъв дангалак, като се разхили. . .” Навярно така ще разказва. Ами ако започнеше така: „Днес се събудих в едно такова потиснато състояние. През нощта някакви кошмари сънувах - някакви зверове.” - „Пийна ли си вчера?” - ще се заинтересува познатият на разказвача. Какво е длъжен да отговори той? „Аз за бабичката му разказвам, а той - пил ли си! Какво общо има с това? Старицата падна оттатък ъгъла. “ Може би така? Или как? Най-лошо е, когато възниква ето такъв въпрос: ти за какво? Кой знае защо, когато някой писател сяда да пише за бабичката, той - сто на сто! - ще разкаже каква е била тя до седемнайста година. А на читателя и тъй му е ясно - девойка или млада жена. Или на две страници ще разказва каква хубава утрин е била в деня, когато е паднала старицата. А ако каже: „Утринта беше хубава, топла. Беше есен”, читателят навярно ще си спомни такава утрин от своя живот - топла, есенна. Май не бива, изглежда, да се пише, ако нямаме предвид, че читателят сам доста ще „досъчини”.
    В дадения случай говоря не за дължините, които могат да не бъдат дължини, а все за този закон на движението. Разказът трябва също да увлича читателя, да ражда в душата му радостното чувство на устрем към живота или заедно с живота, както искате. А ритъмът на нашия живот е доста бодър (на XX век). Тука просто ще те попитат: „Ти за какво?” Аз не зная какво е „телеграфен стил”, знам какво е скучен разказ. А трябва да бъде интересно, това е всичко.
    Ако в зрителната зала седят петстотин души, те веднага ще открият, че е скучно. С разказа е по-сложно. Един човек винаги ще намери минутка да се усъмни. „Може би аз не разбрах?” Понякога действително не разбира. Но според мене често не се разбира, че писателят (разказвачът) е обикновен човек, същият, който е срещнал на улицата познат и е поискал да му разкаже тази или онази случка от живота. (Друг е въпросът каква случка го е поразила.) Всичко е просто. Но стига работата да опре до бюрото или до пишещата машина, за да се обърне всичко надолу с главата в ямата, която се именува „творчески мъки”. Търсят се начала, краища, завръзки, развръзки, превръзки. . . Може да се направи така, а може съвсем другояче. Но как така? Нали щом като бабичката е паднала на паважа, не означава, че в разказа тя може да хвръкне малко нагоре. Не фотография, не натурализъм, не битоописателство, не опростяване, но житейски правдиво явление: бабичката пада надолу, а не нагоре. Нагоре - оригинално е, такова още не е имало, но е измислено. Зад бюрото. В „мъките на творчеството”. А да се измисля разказ, е трудно. И главното, не трябва.
    Е, а авторският извод? А отношението? А стилът на автора? И никой не посяга нито на извода, нито на смисъла, нито на стила. Опитайте се да преразкажете без всяко отношение която и да е история — няма да се получи. А ако излезе без отношение, то това също ще бъде отношение и за него също ще се намери някое определение, някой „равнодушен реализъм”. Та нали е известно, че дори двама фотографи не могат да запечатат един и същ предмет еднакво, да не говорим за писателя, който има на разположение всички средства на живия живот. Друг е въпросът, че няма и писател без искрена тревожна мисъл за човека, за доброто, за злото, за красотата.. . Това е така. Ето защо навярно писателят-разказвач не бива да се отвлича от житейския си опит в посока „чисто” професионална. В „чисто” професионалната посока е по-лесно да се объркат следите, да скриеш, че всъщност нямаш за какво да разкажеш. Пък и бабичката може да излети нагоре.
    Майсторството си е майсторство и е нещо осъществимо. И ако писателят разказвач не го прави (не се старае да го прави) главно в работата си, и ако главното си остава животът му, всичко, което е видял и запомнил, добро и лошо, а после да добави към това и майсторство, би се получил неповторим писател, неприличащ на никого. Понякога чета разказ и разбирам, че е написан, за да има разказ. И се е радвал човекът, и се е вълнувал, и „думата е търсил”, и е молил да пазят тишина в къщи, а защо? Бабичката е паднала, а него не го е грижа, той вече е забравил, че е паднала, и се започват - звъненето на капчуците, слънчевата мараня, преливащите се петна на мъглата. И всичко това е само за себе си. А е длъжно да служи на старицата, на нейното „дело”, и съвсем мъничко е нужно. Та тя е паднала, клетата, и сигур е носила яйца в кошницата и ги е строшила, а вкъщи синът й омлет чака - за работа бърза, скандал ще направи.
    Човешките дела трябва да бъдат в разказа в центъра на вниманието. Нали не е роман - място малко, време малко, четат го на крак. Пък и тези човешки дела не ще ги измислиш над бюрото. А вече, когато в края на краищата те попадат на масата като материал, трябва навярно да се заредиш с мъжество и да прогонваш всичко, което би отвличало вниманието на читателя от тяхната същност. Делата човешки именно когато не са измислени, са вечно в движение, в неуловимо вечно обновление. И значи добър е онзи разказ, който по чудо е съхранил това движение, не е умъртвил живота, а без да го повреди, като че ли го е „пресадил” в нашето читателско съзнание.


      Essay: How I See the Short Story – by Vassiliy Shukshin.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
ЖИВОТ НА ПЕТОЛИНИЕ

“Колор принт ПАК” ООД – печат и “Издателство МС” ООД – предпечат издадоха с финансовата помощ на Община Варна книгата “Живот на петолиние (Спомени и документи)” от Марко Добрев, която е образец за мемоаристика с голямо значение за историята на музикалния живот във Варна от 50-те години на миналия век до днес. Авторът предоставя за първи път такава достъпна информация чрез богатия си архив за Национално училище по изкуствата “Д. Христов” от създаването на Средно музикално училище и превръщането му в значим културен институт за професионални кадри за България; за Варненска филхармония, Варненска опера, ММФ “Варненско лято”, Международния балетен конкурс, за личности от музикалната култура на страната и чужбина, с които е общувал. Данни, снимков материал, програми на концерти и спектакли, събития, статии. Поколения наред творци, ученици, педагози са вписани в тази мемоарна книга. Личи изключителната му памет за миналото и желанието да открие трудните пътища на създаването и развитието на музикалното, балетното, оперното и изобразителното изкуство в града. Книгата е едно откритие за културата на Варна като минало, настояще и бъдеще.
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма