Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Имена:

Портрет:

Малък разказ:

Писмо:

Беседи:

Око:

Книга 8 Книга 9
ВЕСТНИК “КИЛ 2023”
  
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него се отпечатват значими съвременни литературни творби на български писатели и на писатели от други страни; представя се творчеството на водещи съвременни автори; дава се път на много млади хора да дебютират с творчеството си в литературния печат, както и на такива, които експериментират в словото и в различните видове изкуства. Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Всеки брой на в. „КИЛ“ е очакван с интерес от читателите.
Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Статии
Портрет
Морето на един адмирал.
The sea of an admiral. 
 
    РУМЯНА ПОПОВА

Адмиралът на българския театър и кино Георги Калоянчев и Стояна Мутафова в “Космонавти” на сцената на Фестивалния и конгресен център- Варна. Снимка Светла Каталойска

    ПЪРВИЯТ СПОМЕН

    Като деца още през март, щом слънцето изгрее, и хуквахме към морето. Имаше едни големи камъни, катерехме се по тях хлапетата от цялата махала и, тогава нямаше ролби, оттам се надпреварвахме да скачаме във водата. И си брояхме баните – колкото пъти скочиш, толкова бани имаш. Още първия ден – аз имам шест бани, аз имам седем! Така брояхме! Деца...

    МАГИЯТА

    Баща ми беше млекар и работата му беше на брега, а аз му помагах. Но близо до нас живееше един Панаито, рибар. Много обичах да излизам с него в морето. Като му се примоля – моля ти се бе, бай Панаито, вземи ме, и той ме вземаше. Много беше интересен тоя Панаито. Излизахме извън пристанището. Той си имаше определени места, където заставаше - засичаше ги по камбанарията на църквата. Като засече мястото, ми вика: пускай камъка! И аз пусках един камък вместо котва, а той хващаше две въдици. Държи въдиците в двете ръце – едната в лявата, другата в дясната, и говори на рибите: хайде, миличка, виж какво съм ти закачил тука, хайде, ела да си хапнеш, ах, каква си красавица, хайде на въдицата!... Като на хора им говори и една след друга ги лови. Все едно че ги омагьосваше! Много риба хващаше. Обаче, пита ли го някой: „Как е, чичо Панаито, риба има ли?”, винаги се тросваше: „Няма! Никаква риба няма!” И това изглежда му беше като магия.

    СВЕТЛИНИТЕ

    Пътувахме с една гемия до Несебър като деца и се връщаме чак вечерта. Тъмно! На носа на гемията само една малка лампа свети. И влизаме в бургаското пристанище. А в пристанището едни светлини светнали! И песни се чуват! Живот! Навсякъде светлини! Така съм го запомнил морето нощем.

    ТАЙНИТЕ

    Дерчурлигата не ходехме на централния плаж, а на едно място по-далеч, до фабрика „Верига” – сега там е рибната борса. По-тайнствено ни се струваше! Близо до нас имаше една малка къщичка с една баба. Синът й, бай Коста, беше комунист и винаги го арестуваха по 1 май. И нищо да не прави, арестуват го за всеки случай. Някъде 32-ра – 35-а година става това, обажда ми се бай Коста тъкмо срещу 1 май привечер да ходим двамата на нашето място да се къпем! Отиваме и той ми казва: ти ме почакай тук на пясъка, аз имам малко работа във фабриката и ей-сега се връщам. Стоя аз, чакам го, тъмно, студено стана, сам съм. Страшничко! Два часа стоях там. След два часа чак дойде и си тръгнахме, така и не се изкъпахме. След години разбрах, че имал там явка! А аз съм му бил прикритието.

    МОКРИЯТ ПЯСЪК

    Бях войник в Поморие, в бреговата артилерия. Едно от наказанията беше бегом до морето за мокър пясък! От плаца тичаш надолу до брега, вземаш мокър пясък в шепата, после обратно нагоре до плаца, пускаш пясъка пред старшията и тичаш за още. Надолу, нагоре – бегом! Дъх не ти остава! Ама после се изтарикатихме. Вместо да тичаме до брега, като се скрием от старшията спираме до някоя лоза, пускаме една вода да се намокри пясъкът, морето го гледаме отгоре само, и – обратно! Това ми бяха последните години на морето, след войниклъка ме приеха в театралното и се преместих в София. И като ме накараше жената да копая на вилата, все ми ставаше мъчно за него – морето не ще копане! Само да го гледаш...

    ПРИЯТЕЛЯТ

    Нейчо Попов беше също от Бургас. Моряк. Свиреше на цигулка, оркестър имаха. Но лъжеше, че бил подводничар и водолаз. Такива фантастични истории разказваше за едни потънали кораби, за едни съкровища! Небивалици! Обаче всички жени му вярваха. Със зяпнала уста го слушаха. Много хубаво лъжеше!
    Прекрасен актьор.
    Беше ми незаменим приятел до края на живота си, единствен!

    ТИ СИ БИЛ ГОЛЯМ МОРЯК

    Снимахме „Нако, Дако и Цако – моряци” , аз бях Нако, Парцалев – Дако, Кольо Анастасов – Цако, и пътувахме с кораба „Цанко Церковски” до Тунис. Нейчо Попов беше режисьорът, Стоянка /Мутафова/, жена му, и тя беше с нас. Ухажваха я всички - млада беше, хубава! И ний бяхме млади.
    Стигнахме до Тунис обаче, нали идваме от социалистическа страна, такива бяха времената, не пускат кораба в пристанището. Капитантът вика на техните: „Филм снимаме, артисти возим”. Нищо не помага. Девети септември беше и капитанът казва: „Като не можем да видим Тунис, артистите, поне една програма ни изнесете!” Играхме ние. После момчетата викаха, че не съжалявали за Тунис, защото видели нас.
    Тръгнахме да се връщаме и капитанът разправя: много е опасно тук, има едни плитки места, корабът може да се удари. Има бочки, които ги очертават, но не можем да ги видим. Затова всички, и артистите също, да гледат много внимателно, да не стане нещо. Взех аз бинокъла и, още докато поглеждам, видях бочката. И така минахме където трябва. А капитанът ми вика: „Калоянчев, ти си бил не само артист, ти си бил голям моряк!”

    КИТЪТ

    Играх в киното в една морска история – „Кит”. Началник. Щом излезе навън – в колата, две крачки пеша не прави. Хващат на риболовния кораб една цаца. И от дума на дума, от човек на човек, докато аз науча за нея, цацата става кит! Прекомерно се надуваха нещата тогава – и в политиката, и в държавата.
    Отивам на една среща с бай Тодор (Живков), пита ме какво снимам. Така и така, разказвам му за цацата. Видях го, че му стана кофти. Зачерви се – каква е тая фантасмагория бе! После забраниха филма.
Любовта е лудост
    Животът ми вървеше от театъра – на снимки, от киноцентъра – в телевизията, пак в театъра. Филми, представления. Но през цялото това време не съм преставал да търся любовта! Луд бях от любов! Но вече не мога да я изпитам – с годините се налага човек да се отказва от много неща. Сега се радвам на младите като се целуват по улиците и се прегръщат. Едно време, ако се целунеха младеж и девойка, веднага го водеха битово разложение. Помня, бяхме на бригада, наведох се на една чешма да си намокря главата – горещина! И едно момиче, Аня, да се пошегува, взе, че ми сапуниса косата! После ни мъмриха пред строя за битово разложение... Но на онези години любовта беше всеки ден приятна, сладка, хубава лудост!
    Сега за мен „Любовта е лудост” е само кинофестивал на морския бряг. Много хубав фестивал! Добре, че го има, да се събираме във Варна приятели – актьори, режисьори, сценаристи от българското кино. Публиката да ни вижда и ние да виждаме, че не е забравила какво сме направили. Да се зареждаме взаимно. Много ни ръкопляскат, като минаваме по червената пътека на откриването! Спират ни за афтографи. Усещаме, че ни обичат! Идвам почти всяка година и догодина ще направя всичко възможно да дойда пак!


      Profile: The sea of an admiral – the great actor George Kaloyantchev at 80, by Rumiana Popova.
 
 
Назад [ 6 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма